Проф. д-р Николай Габровски, неврохирург: Правилата, по които се прилага моралът в медицината и в политиката, не са едни и същи

Здравеопазването в България извървя огромен път за последния четвърт век. Много често слушаме колко е лошо здравеопазването ни, как нищо не се е променило. Не знам на каква база и в сравнение с какво се правят подобни твърдения, казва проф. Николай Габровски в интервю пред Иван Стамболов- Сула за сайта U-DIGEST, което авторът, от години водещ своя съботна рубрика в „Труд news“, предостави на вестника. (публикуваме го със съкращения).
По отношение на недостига на медицински сестри можем да говорим не за катастрофа, а за драматичен недостиг, който значително затруднява функционирането и изобщо - съществуването на съвременно здравеопазване у нас, казва проф. Габровски.

В България би трябвало да има минимум около 65 хиляди сестри, в момента има 22 хиляди

- Как според вас се промени българското здравеопазване през последните 20 години? Кои са най големите постижения и най болезнените провали?
- Здравеопазването в България извървя огромен път за последния четвърт век. Много често слушаме колко е лошо здравеопазването ни, как нищо не се е променило. Не знам на каква база и в сравнение с какво се правят подобни твърдения. Ако погледнем 20-тина години назад, здравеопазването в България сега е несравнимо по-напред - по отношение на оборудването, на битовите условия, на организацията, по отношение на достъпа до съвременни лекарства и на практика по всеки един критерий. И не на последно място кадрово. Макар че и тогава имахме добри и талантливи специалисти, все пак бяхме в голяма степен изолирани и по финансови, и по политически причини от водещата западна научна мисъл. В момента ние сме част от нея, като в някои области дори сме лидери. Така че огромен път е извървян. Имаме огромни постижения. Големи усилия бяха необходими, за да се интегрира българската медицинска наука и здравеопазване в съвременния западен модел. И всичко това дава своите резултати. Обратните твърдения просто не са истина.

- А доколко са основателни притесненията, че колкото и да сме добре по отношение на инвестиции, на техника, технологии и така нататък, имаме недостиг от специалисти. Проблемът е остър например при медицинските сестри.
- По отношение на броя лекари, данните показват, че ние сме на едно средно за Европа ниво. Възрастовата структура не е добра и показва висока средна възраст - над 50-55 години. Тоест можем да очакваме, че в близко бъдеще ще има дефицит. От друга страна, имаме достатъчно медицински университети, достатъчно хора завършват всяка година и като се има предвид, че значително намалява броят на тези, които напускат страната, смятам, че България не е пряко застрашена от липса на лекари. По отношение на сестрите обаче нещата са коренно различни. Там можем да говорим не за катастрофа, а за драматичен недостиг, който значително затруднява функционирането и изобщо - съществуването на съвременно здравеопазване у нас. И за да ме разберете правилно, в България има около 33 000 души лекари. За нормално функциониране на система за здравеопазване, на всеки лекар трябва да се падат между 2 и 3 сестри - за да има нормално медицинско обслужване и да работи нормално системата. Това означава, че в България би трябвало да има минимум около 65 хиляди сестри. В момента има 22 хиляди. Тоест недостигът е близо 3 пъти. А като се има предвид, че обучението на една сестра отнема четири години, сами разбирате, че дори да кажем, че от днес ще вземат двойни, тройни или петорни заплати, ние в близките няколко години нямаме никакъв шанс да обезпечим системата с тези кадри. А всъщност, лекарите извършват възловата част от лечението - диагностика, интервенция, избор на терапевтична схема и стратегия, но сестрите са тези, които реализират целия процес на наблюдение, проследяване и обгрижване на пациентите.

- Всъщност дали проблемът е в това, че не „произвеждаме“ достатъчно сестри, че не се дипломират достатъчно сестри, или в това, че, веднъж, произведени, отиват да работят другаде?
- Комплексен е проблемът, но като цяло най-същностната му част е, че поне от 15 години е известно, че има такъв недостиг. Знае се, че той ще се задълбочава и всички разговори и мерки оставаха в сферата на едно, бих казал, бръщолевене, празно говорене и нищоправене. И в резултат на това сега сме тук. Разбира се, за да бъде една професия привлекателна, е необходим цял комплекс от предпоставки. Първо, според мен едно обучение от четири години е прекалено дълго. Би трябвало да има вариант за по кратко обучение. Второ, заплатите не бяха приемливи, което се промени значително през последните години и би трябвало тази тенденция към устойчиво повишаване да се запази, особено в тежките звена. Трето, условията на работа, които през последните години също се подобриха, но все още има какво да се желае. И четвърто, може би най важното, в което вече всички ние имаме роля, това е уважението към професията. Мисля, че уважението и отношението към специалистите по здравни грижи не е на необходимото ниво и там обществото е в дълг. Съвсем не на последно място трябва да се спомене „вносът“ на човешки ресурс за системата на здравеопазване. Така както България захранваше години наред по-богатите държави с болногледачи и специалисти по здравни грижи, така е ред на нас да помислим за същото. Сами не можем да се справим с обезпечаването на толкова много хора за кратко време.

- Има ли някакви административни и дори политически мерки, които могат да се предприемат за подобряване на тенденциите в тая посока? Иначе казано, топката не е ли и в полето на държавата?
- През последните месеци, държавата направи една важна стъпка, като прехвърли медицинските сестри от категория „регулирани професии“ (каквито са всички специалисти по здравни грижи в България) в категория „защитена професия“, която се фокусира върху професионалното образование и обучение и обхваща области с недостиг на специалисти в тях. Прекият резултат от тази мярка е, че не се плащат семестриални такси за обучение, което е сериозен стимул за младежите хора при избор на професионалната им ориентация. Това е един голям и важен жест, който има не само финансово измерение, но и демонстрира ангажираност на правителството с проблема. Само с разбиране и ангажираност на високо политическо ниво може да се разреши толкова сериозна криза.

- Кои са най-големите провали в здравеопазването?
- За мен е най големият провал, чиито плодове берем и до днес, е от началото на този век. Преминаването от социалистическата, така наречена „Семашко“ система на здравеопазване към съвременните западни модели започна със създаването на институцията личен лекар и трябваше да продължи с една много важна стъпка, която се проведе в абсолютно всички области на нашия живот, а именно приватизацията. Реално приватизацията на болниците беше спряна, което доведе до това, че частните болници се развиха като паралелна, допълнителна система. Построиха се нови болници, нови структури, без да спира използването на вече наличните. В резултат на това, сега имаме една двойна, а може би и тройна хипертрофия. Оказахме се с една огромна болнична система, за която няма нито достатъчно пациенти, нито достатъчно пари. Големия брой болници ни прави по-неефективни в разходването на средства, разпилява се човешкия ресурс и изобщо - има поредица от трудно решими проблеми, която политическата нерешителност от началото на века заложи.

- Прилича ли донякъде на проблема с безбройните частни университети?
- Може да се прави аналогия, но не изцяло. Разбира се, контролът на държавата в разрастването на структурите, било то университети или болници, е важен, защото разрастването трябва да съответства на нуждите. Уви, и в едната, и в другата област забелязваме, че разрастването се води не от нуждите, които съществуват, а по скоро от други интереси. И резултатът - една хипертрофия на системата, която заплашва нормалното u функциониране.

- Дали пък няма общо тази хипертрофия с гарантираното финансиране от еврофондовете по оперативните програми като конкурентоспособност? Ние сме свидетели как много болници се създадоха единствено за това да усвоят средства, да спечелят проекти.
- По принцип финансирането от Националната здравноосигурителна каса е гарантирано равноправно за всички регистрирани лечебни заведения. Независимо от това каква е тяхната собственост. Фактически не може да се говори за гарантирани приходи в медицината, тъй като болниците получават заплащане само за пациентите, които са лекували. Ако имате лекувани повече пациенти ви се заплаща повече, но ако не сте лекували, не получавате средства. Това се отнася за всички болници, включително и за структури като болница Пирогов - няма гарантиран бюджет, има заплащане само за проведено лечение, за лекувани пациенти.

- Имах предвид Капиталните вложения - сгради, апаратура...
- Не съм запознат в детайли, но не мисля, че има много големи програми и не мисля, че това би могло да бъде мотив. Инвестициите в болници за активно лечение по-скоро са дългосрочни и свързани с осъществяването на дейност, която се заплаща от Националната здравно осигурителна каса. Пак бих казал, че нещата не са гарантирани, защото има конкуренция и всъщност ти получаваш толкова пари, колкото си изработил.

- Моралът в медицината различен ли е от „ежедневния“ морал? А от морала в политиката?
- Моралът сам по себе си е социален конструкт и за едно общество той е един и същ. Няма вариации в него. Но има разлика в правилата, по които той се прилага. Безспорно е, че в политиката има едни правила, в медицината други. Така или иначе има фундаментални истини, които са общовалидни. Човек трябва да бъде професионалист, да дава своите усилия за самоусъвършенстване и развитие, да се стреми да бъде полезен както за себе си, така и за обществото.

- И понеже неусетно минах към политиката, ако бяхте станали премиер, каква щеше да е политиката ви? Кои сектори щяха да са приоритетни?
- С уговорката, че няма, както казват историците, такова нещо като „ако беше, щеше“, за мен лично българите са много силни като индивидуални личности и като индивидуални качества. Факт е, че почти навсякъде по света успяваме. Ако има нещо, което ни пречи да успяваме и тук, това е индивидуализмът ни и склонността да не спазваме правилата. Ако можеше ние българите да имаме по силно чувство за общност, по-силно чувство за принадлежност и по-вече да мислим за общото, сигурен съм, че обществото ни би било коренно различно.

- Ако изборът на министри зависеше единствено от вас, как щеше да изглежда кабинетът?
- При първоначалните ми разговори с г-н Бойко Борисов, свободата при избора беше поставена като изрично условие. Много се радвам, че тази уговорка бе безпрекословно спазена и не ми беше осъществяван никакъв натиск при формирането на проектокабинета, а намерих само подкрепа и съдействие. Така че кабинетът изглеждаше така, както го видяхте - балансиран, професионален, от хора с желание да работят и градят. Нека не забравяме, че времената тогава бяха доста различни от сега. Приобщаването на хора в такъв проектокабинет беше доста сложна задача, времето беше кратко, шансовете за успех минимални. Конфронтацията беше много изострена - само месеци по-рано беше извършен ареста на г-н Бойко Борисов, бяхме преминали през няколко цикъла на избори с тежка предизборна реторика и като цяло обществото ни бе крайно поляризирано. Направихме каквото можахме. Всеки от нас продължи напред в личния си и професионален път.

- Вашата професия променя ли представата ви за живота и смисъла му?
- Честно казано, да. Няма как, като всеки ден се сблъскваш със страдание, със смърт, с нещастие, както, разбира се, понякога и с голяма радост, с освобождаване от болести или от някакво страдание, няма как това да не ти влияе, да не те променя. Както обичам да казвам, всеки ден виждам хора, които са имали коренно различни планове за живота. Това безспорно те кара да се замислиш и те променя като личности нагласи. Тежи често, тежи много, но те крепи възможността да помагаш което е същността на лекарската професия. Мисля, че възможността да помагаш, да си полезен е голяма привилегия и тя възстановява баланса от страданията, на които си свидетел.

- И за финал, който малко се измества от журналистиката към поезията - кой орган е по-важен - мозъкът или сърцето?
- Нашият организъм може да функционира само и единствено в своята цялост. Няма маловажен орган, нито панкреасът е маловажен, нито бъбреците, нито сърцето. Всеки един орган е на мястото си със своята функция, за да можем да бъдем и да функционираме нормално и пълноценно. Но ако има нещо, което ни придава уникална същност, което ни създава и изразява като личности, като хора, като мисъл, все пак това е мозъкът.

- Пък, за разлика от сърцето, мозъкът не подлежи на трансплантация...
- Не, не подлежи. И това за съжаление няма да се случи скоро. Макар да познаваме на, буквално казано, молекулярно ниво процесите, които протичат и нещата, които се случват, ние всъщност все още не знаем как функционира тази машина. Продължаваме да се борим, продължаваме да търсим.

Нашият гост

ПРОФ. Д-р Николай Габровски е роден в София, България. Назначен е за доктор през 1996 г. в МУ-София, България. По време на формирането си в неврохирургията той прави няколко стипендии в Катедрата по неврохирургия на професор J. Brotchi - президент на Световната федерация на неврохирургичните дружества (WFNS) 2005-2009, Erasmus Hospital, Брюксел, Белгия. От 2004 г. има призната специалност неврохирургия. През 2011 г. д-р Габровски е избран за Национален консултант по неврохирургия в Министерството на здравеопазването на България. През 2015 г. д-р Николай Габровски е избран за член на УС на БЛС, а през 2018 г. - за заместник председател на организацията. Чл.-кор. проф. Габровски е номиниран за министър-председател от парламентарна група на ГЕРБ-СДС през декември 2022 година като независима, консенсусна кандидатура.