Любомир Кючуков, дипломат, бивш зам.-министър на външните работи, пред „Труд news“: И Путин, и Тръмп не бързат да прекратят военните действия в Украйна

Европа свършва парите за финансиране на войната в Украйна

 Скандалът с Би Би Си показа, че информацията все повече се превръща в пропаганда

За първи път, откакто повторно влезе в Белия дом на 20 януари, американският президент Доналд Тръмп наложи санкции върху Русия - компаниите „Лукойл“ и „Роснефт“. Според Любомир Кючуков санкциите вече се отразяват но не само върху Русия, но и върху редица страни, които са „съпътстващи жертви на приятелски санкции“, сред които е и България. Дипломатът смята, че се създава впечатление, че в дипломатически план в момента сме в етап на позиционни маневри, докато на бойното поле в Украйна се следва принципът „към преговори чрез ескалация“, с риск да остане само ескалацията. Бившият ни посланик във Великобритания със съжаление констатира, че скандалът, който избухна, след като Би Би Си манипулира реч на Тръмп от 6 януари 2021 г., е поредното доказателство за това, че информацията все повече се превръща в пропаганда, а в политиката една от най-опасните заблуди е да повярваш на собствената си пропаганда.

- Как ще коментирате казаното на срещата на външните министри от Г-7 в Канада от държавния секретар на САЩ Марко Рубио, че Вашингтон е почти изчерпал инструментите си за въвеждане на нови санкции срещу Русия, след като вече наложи мерки срещу основните ù енергийни компании? След това „почти“ какво може да последва, господин Кючуков?
- По начало санкциите, налагани от администрацията на Тръмп следват конкретни американски бизнес интереси. И спрямо Русия те са насочени в енергетиката. Още преди въвеждането на собствени санкции, САЩ много категорично изискваха Европа да наложи максимални ограничения върху вноса на руски газ и нефт. Като в първия случай това позволява на САЩ да навлизат все по-дълбоко в европейския газов пазар, а във втория - да принудят важни геополитическа играчи като Китай и Индия, както и Турция, които се възползват в най-голяма степен от ситуацията, да прекратят вноса на евтин руски нефт. Разбира се, тези санкции имат и своето политическо измерение: да окажат натиск върху Русия и да отговорят на обвиненията, че Тръмп демонстрира отстъпчивост спрямо Путин.

- Отразяват ли се вече санкциите, които Тръмп наложи за първи път, откакто повторно влезе в Белия дом?
- Да. Но не само върху Русия, но и върху редица страни, „съпътстващи жертви на приятелски санкции“. Сред тях и България. Впрочем, в Европа твърде послушно приеха ограниченията, като се оказа, както и ние се убедихме, че спасяването следва да е поединично. Износът на енергоресурси действително е най-важната, но и най-уязвимата сфера на държавно финансиране в Русия. От друга страна Русия, а и страните купувачи, са доказали, че има достатъчно начини за заобикаляне на санкциите. По принцип санкциите наказват виновник, но не решават проблеми.

- Как да разбираме заканата на Рубио, че навлизането на руски самолети във въздушното пространство на страни от НАТО са „провокации, които няма да бъдат пренебрегнати“? Какво може да очакваме като отговор?
- Като поредното прехвърляне към Европа на отговорността за сдържането на Русия. САЩ нееднократно са заявявали (и преди Тръмп), че няма да влизат в директен военен конфликт с Русия. Именно затова те доскоро се стараеха да наложат на съюзниците си третирането на нарушенията на въздушното пространство като инциденти, а не като провокации. С извеждането на преден план на въпроса за следвоенните гаранции за сигурността на Украйна и очевидната невъзможност „коалицията на желаещите“ да постигне съгласие от Русия за разполагане на сухопътни войски на страни членки на НАТО на украинска територия, постепенно акцентът се премества върху гаранциите по въздух и море. Което рефлектира в идеята за изграждането на т. нар. „стена срещу дронове“. Проблемът е, че тя не просто се оказа технически трудно осъществима, но изниква сериозно въпросът (поставен директно от Макрон) кой ще взима решението и ще носи отговорността за свалянето на руски дронове или самолети - НАТО, ЕС или съответната държава, чието въздушно пространство е нарушено. Респективно - кой ще търпи последствията от евентуални ответни действия. Което за момента блокира по-нататъшното развитие на проекта.

- Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков веднага отговори на Рубио, че Русия се стреми към мир в Украйна, и че Русия е отворена към решаване на проблема с политически и дипломатически средства. Вярва ли Вашингтон все още на такива твърдения? Песков обвини европейските сили, че подкопават усилията на президента Тръмп за постигане на мир в Украйна, че Москва не вижда реципрочност от Киев в това отношение и за това специалната военна операция ще продължи. Докога е въпросът, който всички си задават?
- Създава се впечатление, че в дипломатически план в момента сме в етап на позиционни маневри, докато на бойното поле се следва принципът „към преговори чрез ескалация“. С риск да остане само ескалацията. Очевидно Путин все още не бърза да прекрати военните действия (докато Русия - макар и бавно - продължава да превзема територии), докато Тръмп като че ли също вече не бърза - след като отмина раздаването на Нобелови награди за тази година. В крайна сметка - ако не се стигне до глобален конфликт - войната ще приключи чрез преговори и политическо споразумение. Което по-скоро ще се вмества в понятието примирие. Горчивата истина е, че мирен договор, гарантиращ траен и справедлив мир, едва ли е постижим на този етап. Най-малкото защото е трудно да се очаква, че Русия ще се изтегли от вече завзети и официално обявени за руска територия области, а от друга страна няма украинско правителство и политик, които да подпишат споразумение, признаващо също така официално отказ от тях. Тоест, това означава прекратяване на военните действия по линията на фронта към съответния момент - нещо, за което настоява и Украйна и ЕС. И съгласието с формулата „де юре и де факто“, предложена от Зеленски: окупираните територии остават под руски контрол, но не се признават официално за руски. Но пътят към подобно развитие също не е лесен: първо, защото Русия се стреми да завладее като минимум цялата Донецка област преди да бъдат прекратени военните действия; второ, защото подобно примирие може да бъде постигнато само чрез преговори, а не чрез ултиматуми. Като при това изниква ключовият въпрос за доверието - и гаранциите: че Русия няма да поднови атаките си срещу Украйна и че Украйна няма да се опитва да си върне завзетите територии с военни средства. С други думи - че няма да има нова война. Ако трябва да се търсят аналогии в международен план - крайният резултат вероятно би приличал на състоянието с окупираните от Израел сирийски Голански възвишения: анексирани от Израел, но непризнати за част от Израел в международен план (освен от Тръмп, по време на първия си мандат).

- Урсула фон дер Лайен посочи три основни опции ЕС да финансира Украйна - ЕС да изтегли заем от финансовите пазари, държавите членки да осигурят средства чрез междуправителствено споразумение или да се използва запорираното руско имущество за предоставяне на заем на украинската страна. Според вас коя от трите ще бъде предпочетена?
- „Европа ще плаща“. Това написа Марк Рюте до Тръмп преди срещата на НАТО, на която се взе решение страните членки да отделят 5% от БВП за отбрана. Като това е валидно и за трите варианта на финансиране, посочени от фон дер Лайен. В първия вариант - като дълг на целия ЕС, във втория - като вноски от националните бюджети. Що се отнася до предоставянето на т. нар. „репарационен заем“ на Украйна от 140 млрд евро, гарантиран от замразените руски активи, то това само отлага във времето, но на практика не отменя факта, че в крайна сметка пак Европа ще плаща. Защото този вариант предвижда Русия да се съгласи да изплати репарации на Украйна след края на войната, с които пък Украйна да покрие заема. Едва ли някой реално разчита, че Русия ще подпише мирно споразумение, в което ще има репарационни клаузи. Тук ключовото обстоятелство е, че средствата не се конфискуват, а остават руски. И Русия рано или късно ще си ги поиска - евентуално чрез съдебни дела. И именно затова Белгия блокира тази идея - защото повечето замразени руски средства са там и страната се опасява, че просто ще фалира ако се наложи да връща тези милиарди. По-сериозният проблем обаче се крие в това, че Европа свършва парите за финансиране на войната в Украйна (по повечето оценки - от порядъка на 100 млрд. евро годишно). Особено след като САЩ спряха безвъзмездната помощ и превърнаха продължаването на войната в бизнес. Европейските икономики започват да буксуват (на първо място - германската), дълговете растат (Франция), социалното напрежение се изостря, а политическата конфронтация се задълбочава (както в рамките на отделните страни, така и в ЕС). И въпреки, че това не са ясно декларирани анти-военни настроения, те определено отразяват нарастващото неприемане на последиците от войната.

- Великобритания отхвърли искането на фон дер Лайен да плати вноска от 6,75 милиарда евро, за да се присъедини към общия фонд за отбрана на ЕС, Италия не иска да купува оръжия за Украйна от САЩ и военният министър отложи визитата си във Вашингтон. Докъде ще доведе този разнобой? 
- Наред с финансирането на доставките на оръжия за Украйна и превъоръжаването на Европа, програмата SAFE на ЕС, базирана на 150 млрд евро общ кредит, теглен от целия Съюз, има още две важни цели: да стимулира индустриалното развитие на страните членки на ЕС (чрез съвместни държавни поръчки във военното производство - нещо като форма на „военно кейнсианство“) и да осигури постепенна еманципация на Европа в сферата на сигурността от САЩ. Като за целта беше поставена задачата по-голямата част от средствата да се използват за закупуване на оръжие и техника, произведени в ЕС (за което най-много настояваше Франция, както и Италия). За да получи достъп до средствата в тази програма Великобритания като страна не-членка на ЕС, трябва също да даде своя финансов принос - което тя отказва. Тоест тук става дума освен всичко друго за сериозни бизнес интереси при разпределението на огромен финансов ресурс, които водят до тези противоречия.
 
- Тръмп обеща да направи всичко по силите си, за да превърне Сирия в успешна държава, след знакови преговори със сирийския си колега Ахмед аш Шараа, който е бивш командир от „Ал Каида“ и доскоро бе обект на американски санкции като чуждестранен терорист. Сирия ще помогне в борбата срещу „Ислямска държава“. А Тръмп определи присъединяването като „знаково събитие“, което може да постави началото на нова ера в отношенията между Вашингтон и Дамаск. След тоталното изолиране на Русия, след мира в Газа може ли да твърдим, че САЩ вече са еднолични господари на Близкия изток?
- Самият факт, че ал-Шараа е приеман в Париж, Москва и Вашингтон показва до каква степен ценностите са изместени от геополитиката в международните отношения. Даже не просто изместени, а сведени до удобен външнополитически инструмент. След Сирия и Газа, САЩ доминират в Близкия изток. Но това не задължително е най-уютната позиция. Защото когато всичко зависи от един играч, той постепенно започва да поема и отговорността и вината за всички нерешени проблеми. А дългосрочните проблеми там остават нерешени - на първо място палестинският. На този фон не би следвало да се подценява нарастващото влияние на Китай в региона (дългосрочно и постъпателно, вече не само в сферата на търговията и инвестициите), както и съхранените интензивни политически контакти на Русия както с арабските страни от Залива, така и с Израел, Иран и Турция. А именно преместването на тежестта от глобалните играчи към регионалните фактори е една от най-видимите тенденции през последните години. Като когато говорим за Близкия изток към вече споменатите три държави следва да се добавят и Саудитска Арабия, ОАЕ, Египет, Катар...

- Рухва ли вековният авторитет на Би Би Си след манипулирането на реч на Тръмп от 6 януари 2021 г.? Достатъчни ли са извинението и оставките на генералния директор на медията и шефката на новините? 
- Този скандал за съжаление е поредното доказателство за това, че информацията все повече се превръща в пропаганда. И определението „свят на пост-истината“ за времето, в което живеем, съвсем не е изгубило своята актуалност. А в политиката една от най-опасните заблуди е да повярваш на собствената си пропаганда. Както Путин очевидно вярваше, че ще бъде посрещнат с цветя и рози в Киев, когато изпрати руските войници в Украйна през февруари 2022 г. И както ние, ЕС и НАТО, се опитваме да се самоубедим, че повече оръжие за Украйна ще доведе до военна победа над Русия. Като тук се стига до своеобразен „ефект на бобслея“: след като веднъж вече си се плъзнал по улея, то е много трудно да спреш. Иначе казано, когато оръжието и санкциите не решават проблема, то инерцията ни тласка към повече оръжие и повече санкции. И невъзможността да се търси друго решение. А в случая с войната в Украйна стратегическата промяна, т. е. излизането извън улея, би означавало прехвърлянето на конфликта от военното в политическото русло.

Любомир Кючуков е роден на 14 юни 1955 г. в София. Завършва Московския държавен институт за международни отношения, а по-късно специализира в университета “Джорджтаун” във Вашингтон. От 1996 г. до 1997 г. е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет. От 2005 г. до 2007 г. е зам.-министър на външните работи. В средата на 2009 г. става посланик в Лондон. Владее английски, руски, румънски, френски, италиански. Сега е директор на Института за икономика и международни отношения.