Болезнената черта на нашето време: в епохата на дигиталната демокрация почти всеки, който има камера и микрофон, се възприема като експерт по всичко
Когато всичко е „лично мнение“, истината губи стойност
През април 1945 г. в нацисткия концлагер край Флосенбюрг, Бавария, коминът на крематориума отново бълва изпепелена човешка плът. През него вече са преминали над 80 000 души, зверски умъртвени от германските палачи. Други са изгаряни в огромни ровове в околността, но след оплаквания от местните жители, че пушекът е непоносим, а кръв и пепел „замърсяват“ питейната вода, ръководството на лагера е принудено да ограничи кремациите само в крематориума.
Флосенбюрг е един от сравнително малките концентрационни лагери, но в архивите на Нюрнбергските трибунали американската военна прокуратура го определя като „фабрика за смърт“. Магистратите отбелязват: „Макар на пръв поглед основната му цел да е използването на масов робски труд, той имал и друга цел - унищожаването на хора. Гладът и гладната смърт, садизмът, лошото облекло, липсата на медицински грижи, болестите, побоите, обесванията, принудителното измръзване, разстрелите и т. н. - всичко това играело ключова роля за постигането на тази цел. Затворниците били убивани безразборно; преднамерените убийства на евреи били обичайни; инжектирането на отрова и разстрелите в тила били ежедневни; епидемиите от коремен и петнист тиф, оставяни да върлуват безконтролно, служели като средство за изтребление; човешкият живот в този лагер не струвал нищо. Убийството било станало рутина - толкова обичайна, че жертвите посрещали смъртта почти с облекчение, ако настъпвала бързо.“
Не е случайно, че на специалния Нюрнбергски процес срещу ръководството на лагера, проведен през 1946 г.-1947 г. в американската окупационна зона, са издадени 15 смъртни присъди.
Но в утрото на 9 април 1945 г. възмездието е още далеч. Към бесилката на плаца е отведен слаб, изтерзан мъж. Името му е Дитрих Бонхофер - лютерански пастор, богослов, съосновател на Изповедническата църква и човек, който в най-мрачните години на ХХ век избира да защитава живота, когато безумието, обхванало Германия, налага мълчание и подчинение.
Днес хиляди богослови, духовници и вярващи го почитат като един от най-светлите християнски мъченици на нашето време. Началото на 40-те години го заварва да организира, заедно със свои съмишленици, бягството на германски евреи към Швейцария - със съзнанието, че заловят ли го, го очаква сигурна гибел. Още при избирането на Хитлер за райхсканцлер Бонхофер го критикува публично, предупреждавайки в радиопроповед германското общество, че се създава чудовищен идол чрез култа към личността на фюрера. Пътува до Англия и Америка, но се връща в Германия, за да продължи съпротивата. Открито осъжда евтаназирането на хора с увреждания и антиеврейските гонения. Забранено му е да говори публично, а през 1943 г. е арестуван по обвинение, че участва в заговор за убийството на Хитлер.
Бонхофер няма оръжие. Няма власт. Има само вяра - вяра, която го води към онази тънка и болезнена граница, където християнската любов се сблъсква с абсолютното зло. Екзекутиран е две седмици преди лагера да бъде освободен от американските войски.
Осем десетилетия по-късно, далеч от жестоките избори, пред които е бил изправен пасторът, един залязъл телевизионен водещ, превърнал се в подкастър - старателно гримиран, самоуверен и въоръжен не с познание, а с микрофон и фалшиво интернет-самочувствие - решава, че може да оспори делото на Бонхофер и да раздава исторически оценки, за които няма нито академична квалификация, нито интелектуален капацитет.
Става дума за небезизвестния Тъкър Карлсън - отстранен от Fox News и често наричан Тъкър Кремълски заради демонстративната му симпатия към руския диктатор Владимир Путин. Според него Бонхофер трябвало да бъде укоряван, защото бил решил, че християнството не е достатъчно и че „трябва да убият човека“ - Хитлер. С други думи, смята, че с причастността си към опитите да бъде физически отстранен от власт един от людоедите на хилядолетието, християнският пастор бил отстъпил от своята вяра. Чудовищно по своето невежество разсъждение!
Карлсън, с едва придобита семпла бакалавърска степен по история, с лекота се произнася за изборите на човек, върху когото е тежала една от най-драматичните морални дилеми на миналия век. И го прави, както винаги - драматично, самоуверено, невежествено, воден от логиката „така ми се струва“ и от личното си мнение.
Но когато става дума за фигура като Дитрих Бонхофер, това не е просто незнание на самовлюбен илитерат. Това е цинична гавра с историята, с жертвите, с автентичната съпротива срещу злото, която милиони хора преживяват през Втората световна война и която науката изучава вече десетилетия.
Реакцията към поредното словоблудство на Карлсън е светкавична. Богослови, пастори, учени, политици и влиятелни общественци от консервативния спектър го разкритикуваха остро. Авторът на най-популярната биография на Бонхофер - Ерик Метаксас - определи думите му като „исторически и теологически неграмотни“ и напомня: „Бонхофер не е адвокатствал за убийство. В християнската етика има разлика между убийство и гибел в контекста на справедлива война.“Сенатор Тед Круз допълни: „Кой в здравия си разум би застанал на страната на Хитлер срещу Бонхофер?“
Всички са единодушни: Карлсън не просто греши - той подменя миналото и настоящето, за да напасне света към личната си, самозванска и напълно некоректна медийна конструкция.
Това ни връща към болезнената черта на нашето време: в епохата на дигиталната демокрация почти всеки, който има камера и микрофон, се възприема като експерт по всичко. А в краен случай оправдава липсата на компетентност с удобната формула: „Аз не съм компетентен, но имам лично мнение.“
Тъкмо това „лично мнение“, изричано от публични платформи, се превръща в оръжие за подмяна на историческата истина, за подкопаване на авторитета на мъченици, за превръщане на трагични решения в гротеска и даже в карикатура.
Делото на пастор Бонхофер и на хиляди като него не може да бъде разбран чрез повърхностни справки от Интернет. Не може да бъде обяснено в няколко задъхани изречения „на живо“. Това е човек, чието богословско и обществено наследство, и морални избори се изучават по университети в целия свят.
И когато някой като Тъкър Карлсън - без специализация, без опит и без елементарна отговорност към фактите - реши да представя Бонхофер като човек, „отказал се от християнството“, това не е просто грешка; това е опасна подмяна, която трябва да бъде категорично заклеймена.
Защото, когато свалим Бонхофер от пиедестала на християнския морал и го сведем до една милитаризирана карикатура, замесена в опит за убийство, ние подкопаваме собствената си способност да различаваме добро и зло. Когато всичко е „лично мнение“, истината губи стойност. Когато всеки мисли, че е експерт, защото е ровил в мрежата, експертизата губи значение. А когато позволяваме на инфлуенсъри с неясен образователен и квалификационен статус да заменят учени и морални авторитети, ние не просто омаловажаваме знанието. Напротив, правим нещо много по-опасно - изграждаме култура на лъжата и подмяната.
Бонхофер умира заради истината. Тъкър Карлсън говори, без да я познава. Разликата между тях е пропаст - и обществото трябва да я разпознае, ако иска да устои на вълната от самоуверено невежество, която залива публичния дебат.
И ако има урок от съдбата на този лютерански пастор, той е следният: истината изисква смелост, а свободата - отговорност. Двете заедно ни задължават да отстояваме фактическото знание срещу медийната халтура, историческата памет срещу сензационната импровизация, моралната сложност срещу удобната повърхностност. Само така можем да запазим онова, което Бонхофер защити със своя живот: достойнството на истината.
Труд
