Снощи беше тежка вечер.
Гледахме кадрите от протеста отново и отново – не заради скандиранията, не заради множеството, а заради отношението и коментарите към полицаите. Видяхме подмятания, чухме внушения – как някой ги „купувал“, как им давали „коледни бонуси“, как били изпратени „да мачкат“.
Толкова лесно се хвърля омраза към хора, които в този момент просто стоят на улицата, за да изпълнят дълга си.
Точно в центъра на напрежението, сред крясъците и блъсканицата, стояха стотици полицаи – без каски, без щитове, без защитни средства, с голите си тела между парламента и тълпата.
Те бяха там, за да пазят реда, не да го рушат.
Да предотвратят нахлуване, хаос, паника.
И въпреки това някои от тях оказаха сред пострадалите. Тези мъже в униформа стояха плътно до протестиращите – не зад барикади, не зад щитове, а лице в лице с протестиращите.
Говореха спокойно, опитваха да отместват хора, а не да ги блъскат. Те бяха лицата на доброжелаността в момент, в който много други търсеха повод за конфликт. Това ли са „биещите полицаи“, за които толкова се говори? Защото ние снощи видяхме различна картина. Видяхме хора, които изместват, без да удрят; които пазят, без да провокират; които се опитват да задържат напрежението под контрол, за да не стане по-лошо.
И да – един от лидерите на протеста сам попита: „Защо провокирате полицаите?“ Наистина – защо?
Защо очакваме от тези хора да бъдат едновременно и щит, и мишена? Снощи бе нощ, в която всички говореха за нарушени права. Протестиращите – че не могат да преминат. Хората в парламента – че не могат да излязат.
Но някак между тези две крайности винаги поставяме полицаите на мястото на виновните. А те са хората по средата – хората, които носят цялата тежест на нечий гняв, без да имат право да отвърнат с гняв.
Полицията не беше там да мачка. Полицията беше там, за да предотврати хаос. Да деескалира. Да пази.
И ако спрем да генерализираме, може би ще осъзнаем, че войната между обществото и полицията е война срещу самите нас.
Когато се научим да уважаваме и професията, и човека зад нея, ще направим крачка към нормална демокрация, в която не гледаме едни на други като на врагове, а като на съграждани. И още нещо – стига с войната с цифри.
Всеки човек, във всеки сектор, заслужава достойно възнаграждение. И в МВР. И в здравеопазването. И в образованието, социалната сфера, частния сектор. Проблемът не е, че една професия получава по-висока заплата. Проблемът е, че други професии получават по-ниска. Проблемът е, че икономиката ни се сгъстява, посивява.
И докато вместо да се обединяваме в стремеж към по-добри условия за всички, се караме кой заслужава повече и кой по-малко, ще продължаваме да бъдем разделени и оглушали за болката на другия.
Снощи по средата между протестиращите и народните представители стояха стотици полицаи.
Хора, с чувство за дълг, които са не само символ на сила, но биха могли да са мост, между нас, защото те не са бездушни кукли на конци.
Те са граждани, като всички нас, имат семейства, близки и деца.
Те живеят и се сблъскват с проблемите, с които се борим и ние в ежедневието си. Тези хора не са барикада. Те са мост, който можем да укрепим или разрушим. Изборът е наш. И знаете ли, тези полицаи – с раните, с огорчението, със синините, с тишината след дъжда – ще продължат да стоят там, където дългът ги поставя. Понякога приети. Често обиждани.
Но винаги – хора.
Труд
