Маестро Камджалов - философ сред диригентите

Маестро Йордан Камджалов на сцената

Музикантът превръща в събитие всяко свое участие

Свидетел съм на негови триумфални превъплъщения

Овации в зала „България” от почитателите на класическата музика – на сцената с Маестрото са повече от 130 музиканти от Плевенската филхармония и Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов” (с диригент Славил Димитров), както и солистите Мирела Александрова - сопран, Виолета Радомирска - алт, Георги Султанов - тенор, и Ивайло Джуров - бас.

Диригентът Маестро Йордан Камджалов с основание е смятан за голям музикален талант и всяка негова изява е определяна за събитие. Брукнеровата GRO?E MESSE (Голяма меса №3, фа минор), дирижирана от него, прозвуча наскоро в зала „България”. „Чувал съм много изпълнения на финала, включително това на сър Саймън Ратъл и Берлинската филхармония, но Камджалов надмина всички.“ (London The Bruckner Journal) „Йордан Камджалов е философ сред диригентите“ (Mannheimer Morgen). Това са малка част от отзивите, които получава Маестро Камджалов по повод Брукнеровите концерти, дирижирани от него. Предлагаме ви мнението на големия наш художник и изкуствовед проф. Спартак Паскалевски след последното участие на Маестро Камджалов.

На 21 февруари 2020 г. в зала „България” непринудените слушатели станаха свидетели на проникновено и отдадено музициране. Завладяващо бе изпълнена Голя­ма­та фа минорна меса на Антон Брукнер, австрийския майстор на монументални сим­фо­нични кон­струкции. Неговата Меса във фа моделира в космически мащаби тради­ци­он­ния латински сакрален текст в шесте части на Кирие, Глория, Кредо, Бенедиктус и Аг­нус Деи.

Въпреки че на препълнената концертна зала липсва неповторимата акустика на храмовото пространство, диригентът Йордан Камджалов съумя да приоб­щи с отда­де­ност оркестъра на Плевенската филхармония, Националния фил­хармо­ничен хор, солис­ти­те и слушателите в свещенодействието на Брукнеровия синтез. Въве­дени в све­та на Брукнеровите музикални пространства от диригента, изпълни­те­ли­те бяха обла­да­ни от звуковото послание на композитора, чийто житейски и творчески подвиг дости­га ти­танични измерения.

Брукнер изминава трудния път на системно игнориране като творец, за да триум­фи­­ра делото му на безспорен музикален и композиторски феномен като върхово пости­жение на европейския симфонизъм и световното музикално изкуство.

Йордан Камджалов навлиза дълбоко в полифоничното мислене на Брукнер и неиз­чер­паемото му въображение при овладяване на оркестровия език. Блестящата му ин­тер­претация респектира с пълна отдаденост на авторовия замисъл, с навлизане в слож­ната и монументална структура на творбата с диригентска вещина. В станалото за този музи­кант традиционно музикално въведение, Йордан Камджалов показа не само детайлно познание и дълбоко професионално разбиране, но и умение да представи в изне­надващо достъпна форма ритуално-сакралната и драматургичната логика на твор­ба­та, което подготви слушателя за съпреживяващо единение. Малцина са музикан­тите, които се осмеляват да застанат пред слушателската аудитория с мисията и нелеката задача за разкриване на очакваната тайнственост на движението и преображе­нията в музикалния процес.

Видно е, че в породената съкровена сетивна взаимност, срещата на хор, оркестър, солисти и слушатели се превърна в реално духовно общение, в истинско проникване в значимостта на одухотвореното звуково пространство и във възторжено съпрежи­вя­ва­не. Изпълнителите разкриха потенциала си в нови измерения. Сакралното тайнство, отре­де­но от Брукнер за храмово изпълнение, бе постигнато от Йордан Камджалов с опияняваща вещина от самото начало до финалните акорди на месата, дори и в трезвата атмосфера на концертната зала.

В тези изключителни мигове се връщам в съзнанието си отново към предишни впе­чат­ляващи интерпретации на диригента. Свидетел съм на триумфалните му превъ­плъ­ще­ния на Малер, Брукнер, Вагнер и Бетовен в Хайделберг. Необароковата зала е изпъл­не­на до краен предел, мнозина са правостоящи, други са насядали по стълбите или по пода, обладани от постигнатото разтърсващо музикално въздействие, което ги задържа и след финалния акорд задълго в залата с блеснали сълзи в очи от овладялата ги звукова магия. Незабравими са и последвалите му изпълнения в Мюнхен, Виена и други престижни места на световната концертна сцена.

Как се постига този изблик на възторг и възвисяващо духовно и действено съпре­жи­вя­ване на музиката, въвличаща в непосредствено общуване със звуковата материя? Защото става въпрос не само за способността на диригента да разчита пластовете на гре­го­рианските канонични мотиви в монументалната структура на Брукнер, но и за косми­чес­ките вибрации на българския фолклор в ораторията „Коледа” на Димитър Ненов. В ней­ната дълбинна сакралност се възраждат витални енергии, за които може не само да се желае, но и да се настоява за постоянното им изпълнение и звуково присъствие в еже­год­ните календарни празници, свързани с древната и винаги нова, възраждаща се звукова идентичност на България.

На фона на ширещата се рутина на музикалната сцена, на всеобщото посред­ствено ниво е учудваща странната мълчалива солидарност на критиката да не говори за акту­ал­ните постижения на Йордан Камджалов на диригентския подиум. Това пара­док­сално пре­мълчава­не не познава граници пред очевидната уникалност на неговото дири­гент­ско вникване и магията на непосредственото музициране без партитура на твореца-интер­пре­татор, поел в креативната си памет изпълнителските задачи на коло­сал­ния Брукнеров музикален свят, което потвърждават и рецензентите от авторитетното лондонско издание „Bruckner­Jour­nal“.

Пред неговите очевидни постижения в последните години, премълчаващата соли­дар­­ност на музикалната критика и отчуждеността на колегията, като че ли са в плен на сетивно блокиращия всеобщ уравнителен манталитет, който не е в състояние да съзре таланта на диригента да поражда и подтиква естествения полет на слушателя към съвър­ше­ната съпреживяваща сугестия.

Йордан Камджалов утвърждава висотата на диригентското интерпретационно из­кус­тво. Творческото му присъствие в българската музикална култура го откроява като про­дъл­жител на трасиращите постижения на майстори като Добрин Петков, Кон­стан­тин Илиев, Васил Казанджиев, на които той е наследник и вдъхновен радетел за нови изпъл­нителски върхове.

Коментари

Задължително поле