“Македонският Фауст” се опълчи срещу Мефистофел на лъжата

Венко Марковски с внуците си Игор и Вени.

Катарзисът на завръщането към българските корени е мъчителен

Книгата на Венко Марковски „Кръвта вода не става“ е издадена за първи път през 1981 г., но тиражът u е претопен

По инициатива на Вени Марковски през 2003 г., след три десетилетия „домашен арест“, издателската къща на в. „Труд“ публикува книга, чиято съдба е повече от необичайна! „Кръвта вода не става“ е историко-публицистична творба, създадена от Венко Марковски - поетът и общественик, когото известният писател Младен Сърбиновски образно нарече „Македонския Фауст“. Макар да е предан на комунистическата идея и на млади години е тачен в Скопие като литературен класик, честният творец не може да „избяга“ от българското си самосъзнание и е принуден да търси политическо убежище в София. Носител е на Димитровска награда, най-високата в Народна република България, и е избран от БАН за академик. И въпреки това, книгата на авторитетния автор, написана още през 1971 г. по идея на самия Тодор Живков, не се среща с читателя! Наистина, „Кръвта вода не става“ е издадена за първи път през 1981 г., но не се появява по книжарниците, а тиражът u е претопен. Явно е решено, че историческата истина, казана с могъщия глас на Марковски, трябва да бъде оставена за други времена.

Вениамин Миланов Тошев (5 март 1915 - 7 януари 1988), останал в литературата с псевдонима Венко Марковски, е роден в Скопие. Фамилията произлиза от будния град Велес и, както пише Коста Църнушанов, дори и във времето на жестоката сръбска власт в нея има “... железен български дух...“ Още като момче Венко е поразен от укриваните по тавани и мазета книги на Вазов и Яворов, от „Български народни песни от Македония“ на братя Миладинови. Семейната и градска среда, превърнала се в една невидима „тайна България“, устоява на бруталния натиск на окупатора, който с чудовищно насилие се стреми да превърне македонските българи в „прави сърби“. Личният бунт на младия Венко буди подозренията на властите и през 1937 г. той търси спасение в мечтаната от детството свободна България.

Още с идването си в София, младият поет е оценен от литературните среди, а списание „Илюстрация Илинден“ публикува негови стихове. Отзивите поощряват неговия талант, а според Теодор Траянов творбите на Венко са “... нова струя в българската поезия!“ Година по-късно излиза неговата първа книга - „Народни бигори“ (1938 г.), която е с предговор от акад. Стефан Младенов. Големият наш езиковед подчертава, че дори и в условията на жестокия сръбски режим “... българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългарския литературен език...“ 

По ирония на съдбата, воден от комунистическите си убеждения, Венко Марковски попада в клопката на македонизма! Или, както споделя сам, “... от Скопие дойдох българин, в София станах македонец...“ Остава заклет македонист през Втората световна война, след която се включва в изграждането на новата югославска република Македония. Катарзисът на завръщането към българските корени е мъчителен. Въпреки високото си обществено положение, честният творец излиза от хипнозата на лъжата. Интелектуалецът, макар да остава убеден комунист, не може да приеме преследванията, арестите и убийствата на хиляди хора, обявявани за „фашисти“, преследвани заради българското си самосъзнание. Просветлението настъпва чрез словото, езика, азбуката... Диктатът над майчиния български език за Марковски е абсурден и непоносим.

Буквата „Ъ“ (т. нар. „ер голям“), за която Марковски се бори в комисията, изработваща „македонска азбука“, е отхвърлена от... ЦК на Югославската комунистическа партия! Творецът изпада в изолация, а сатиричните му стихове срещу новоизлюпените партийни величия предизвикват отмъщението на режима. Верен на комунистическото си верую, Марковски не приема разрива на Титова Югославия с СССР и с България. Съден през 1956 г. от доскорошните си „другари“, Марковски е изпратен за пет години в печално известния концлагер Голи Оток... Години по-късно в престижната мемоарна серия на Колумбийския университет в Ню Йорк са публикувани неговите спомени, озаглавени „Островът на смъртта“. През 2015 г., благодарение на Вени и Игор Марковски, любимите внуци на поета, и тази уникална книга достигна до българския читател.

Дори и след тези „прегрешения“ Марковски е можел да възстанови високото си обществено положение. Младен Сърбиновски образно пресъздава срещата на Марковски с всесилния по онова време Лазар Колишевски. С „бащинско“ високомерие партийният ръководител заявява: “... Виж, Марковски, ти си наш човек (...). Партията уважава твоето творчество и всичко, което си направил за Македония (...) От тебе се иска открита самокритика (...), след която придобиваш статут на държавен поет с всичките привилегии: автомобил, шофьор...“ („Македонският Фауст“, изд. „Труд“, 1997). Очакванията, че поетът ще поеме в „правилната посока“ удрят на камък. За да спаси семейството си от неминуемите репресии, Марковски отново търси убежище в България.

„Кръвта вода не става“ показва Венко Марковски в стихията му на борец за истината, но и на ерудит и добросъвестен познавач и анализатор на научните факти. Книгата е отговор на тритомната „Историjа на македонскиот народ“ (Скопие, 1969) - бездарно написаният псевдонаучен „труд“, мъдруван години наред от скопските научни „величия“ и партийни деятели. Текст, който е повече от жалък опит за налагане на някаква нова „историската вистина“ - разбира се, посредством безскрупулно манипулиране на фактите и откровени лъжи... За съжаление, през изминалите десетилетия в Скопие не са отишли много по-далече от мантрите на въпросната „Историjа“... Напротив, днес се стремят да ги пробутат и на „Европската уния“!

Като се опира на автентичните исторически паметници и достиженията на науката, Марковски подлага на аргументирана критика постановките на скопските автори. Нещо повече, заедно с анализа на фактите и документите, той се позовава и на своите спомени на участник във важни, непознати за широката публика събития. Марковски проследява и анализира процеса на „зомбиране“ на поколения македонски българи, както и насаждането на българофобия в Сърбия и Югославия. Полемичната страст на автора е разбираема, особено към наглите лъжи на хора от рода на скопските „академици“ Михайло Апостолски и Блаже Конески, на които Марковски знае и кътните зъби... За него техните писания са показателни за уродливия облик „... на авторите на т. нар. „Историjа на македонскиот народ...“ Бихме добавили, и на онези, които продължават да повтарят същите неистини и днес, дори когато са маскирани с „европейска“ фразеология.

Разбира се, Венко Марковски не е прав, когато се опитва да оправдае БКП, Георги Димитров и особено идеализирания от него Съветския съюз. Днес ние, хората от друго време трябва да проумеем - ако Марковски е критичен към себе си, ако безпощадно порицава собствените си заблуди и грехове, той не е в състояние да признае вината на комунистическо движение. Марковски така и не приема до края на живота си, че за неговата присъда и затвор „заслугата“ е и на т. нар. „интернационализъм“! Когато поетът предупреждава Георги Димитров за насаждания във Вардарска Македония антибългаризъм, „вождът и учителят на българския народ“ услужливо осведомява Сталин и Тито за съдържанието на писмото. Както се казва, без коментар...

Когато идва в София, Венко Марковски влиза в кръга на най-тачените „партийни поети“. И все пак, колкото и да влиза в този „кръг“, той е и извън него - няма да го видим в тогавашните учебници и „културно-масови мероприятия“, защото най-съкровеният дял от творчеството на поета е Македония. Във върховете на БКП обаче тази тема буди гузни съвести, а фалшивият демон на „великобългарския шовинизъм“ е по-силен от зова на истината.

В крайна сметка, Венко Марковски, „Македонския Фауст“, се опълчва срещу могъщия Мефистофел на лъжата! Защото българската кръв вода не става. Или, както пише самият Марковски, “... тази кръв е съвест и история (...) Старият класичен окупатор безмилостно ограбваше България, но кръвта не можеше да u ограби той. Безмилостно опожаряваше България, но кръвта не може да се опожари. Мощта на тази кръв е истината.“

Коментари

Задължително поле