30-годишният Димо Иванов е единственият у нас изследовател на монументално сграфито. Младият учен е докторант по изкуствознание към катедра “Стенопис” във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Вече година и половина той издирва и щателно проучва внушителни творения от исторически, битови и приказни сцени, изрисувани преди десетилетия върху фасадите на знакови сгради в градове и села в цялата страна. Оказва се, че този вид изкуство тъне в забвение, а създаденото от творците се руши.

“През последните 10 години се наблюдава засилен научен интерес в чужбина към монументалното сграфито. Това са художествени изображения върху външни стени на сгради. Тези произведения стават обект на международни научни изследвания, резултатът от които са множество статии на учени от почти цяла Европа. За съжаление там не се открива нищо за българския принос в конкретната художествена област. Това е разбираемо, тъй като в родното ни изкуствознание също се забелязва липса на интерес към тази проблематика”, коментира Димо Иванов.

Темата заинтригувала докторанта от великотърновския ВУЗ и той се захванал да докаже културната стойност на произведенията в техника сграфито от периода на социализма в България. Димо Иванов разяснява, че наименованието “сграфито” е с италиански произход и означава “издраскване”. Самата техника пък представлява нанасяне на цветни мазилки една върху друга и още докато са мокри, се отнемат с метални инструменти при извайването на изображенията. Това са от 3 до 6 цветни слоя, като в някои случая са стигали и до 1 см дебелина.

“Българският стил е уникален. Съществено се отличава от руската школа, както и от техниката, характерна за страни като Италия, Испания, Франция. Родните изображения са специфични и разпознаваеми като стил. В момента това изкуство бележи разцвет в страните в Латинска Америка и има социална насоченост”, твърди Димо Иванов.

Изследователят пояснява, че навремето у нас целта е била посланията на стенните произведения да достигат до голям брой хора. “Това особено се отнася за тези произведения, които са на открито екстериорно пространство като фасади, калкани, оградни стени. Описаните особености на монументалното сграфито го правят силно социално изкуство. По време на социалистическия период от нашата история посочените качества на техниката обясняват широкото й прилагане”, казва Иванов.

Той допълва, че в България разглежданата техника е позната отскоро. Датира от около 70 години, докато това изкуство е от векове в други европейски страни. Историческото развитие на класическото стенно сграфито бележи начало си от ХV век. Тръгвайки от земите на днешна Италия, тази техника започва да се прилага в Централна и Западна Европа, а от средата на ХХ век и в страните от Източна Европа.

“Техническите познания и практически умения навлизат в България чрез преподавателската дейност на проф. Георги Богданов през 40-те години на ХХ век. В годините между края на 40-те и края на 80-те пък вече можем да говорим за социалистическо монументално сграфито в България. Това са първите десетилетия на непознатото дотогава в страната ни творческо изразяване. За афинитета към него говорят и стотиците реализирани произведения”, казва Иванов.

Докторантът пояснява, че въпреки това у нас идеологическата тематика не е най-широко застъпената. Това се доказва от досегашните изследвания, от които става явен превесът на историческите сцени, които представят славни моменти от миналото ни.

“Бум на такива произведения е периодът около 1300-годишнината от създаването на българската държава. След това се нареждат сцените, ориентирани към бъдещето. Това са цяла серия от образи, представящи научния и технологичен напредък, стремленията към световен мир и космически открития. На трето място са посланията, които могат да се определят с израза “социалистически по дух, национални по форма”. Към тях спадат битови сцени от живота на трудещия се българин - работници по заводите, на полето, в града.

Разбира се, директните политически внушения не липсват. Наблюдават се най-вече стремеж към създаването на асоциативни връзки между исторически утвърдени моменти от историята ни с характерни политически дати. Най-срещан пример е този с Априлското въстание и “народните въстания” от 1923 и 1944 г.”, изрежда Димо Иванов.

Той е категоричен, че за да се разбере отношението между държавната политика и разглежданото изкуство, трябва да се знае, че държавата е единствен поръчител поради липса на крупни частни средства и действащата по това време тоталитарна политика.

“Държавната комисия за изобразителни, приложни изкуства и архитектура и нейната Специализирана държавна комисия за декоративно-монументални изкуства са били единственият оценител и контролен орган при реализирането на огромните творби. Сграфитата са материално недвижимо наследство, носители на национална памет, национална идентичност и имат научна и културна стойност”, допълва докторантът от ВТУ.

До момента той е изследвал около 400 творби и е обезпокоен, че масово този тип художествени произведения се унищожават. Вече не се полагат такива тежки мазилки върху сградите и санирането на постройките заличава изображенията.

“Този песимистичен вариант се изразява в пълното пренебрежение към творческата дейност и културната същност на сграфитата. Емблематичното за Ахтопол сграфито на Димо Кенов от 1978 г. например е унищожено през декември 2014 г. Сцената, изобразяваща основаването на Българската държава от кан Аспарух през 681 г., е била покрита със стиропорна изолация. Това не е единственият случай. Наблюдава се демонстративно унищожаване на произведенията с цел лесно решаване на частни интереси. Преди 2 г. е посегнато и върху произведението на Мито Гановски “Български епос”. Това е едно от уникалните по своята стилистика сграфита в България. За съжаление нанесените му щети са необратими”, разказва Димо Иванов.

Изследователят изтъква, че в тази черна серия няма как да не се включи и целенасоченото заличаване на произведения от социалистическия период по политически подбуди. Примерите за това вероятно са в пъти повече от откритите на този етап. За нагледност може да се посочи особено интересният случай с творбата пред сградата на община Стражица. Първоначално на това място е било сграфитото на Михалис Гарудис и Кольо Гецов от 1972 г. “Неговата тематика е чисто пропагандна и представя прогреса вследствие на партийното управление. За това произведение обаче се съди само по архивни кадри, понеже днес то не съществува. Вместо да се реставрира, през 2012 г. върху същото място един от двамата автори прави ново сграфито, което вече носи “по-актуални” послания”, реди Димо Иванов.

Той дава примери за частично запазени пана от частни собственици на бивши обществени сгради. Такъв е случаят с преобразяването на сцена “Селска сватба” в бивш стол в горнооряховското село Първомайци. Като уникални произведения Иванов сочи изрисуваните от художниците монументалисти Христо Панев и проф. Иван Бочев преди десетилетия стени на три сгради в горнооряховското село Драганово, сред които са читалището и училището. Много постройки в старинната част на Велико Търново също са украсени с подобни творби. Изображенията претворяват образа на майстор Колю Фичето, сцени от Велчовата завера, от посрещането на руските освободители, от Средновековна България.

“Общинските управи в страната трябва да положат усилия и да опазят тези художествени произведения. В старата столица засега са съхранени и дори им е пригодено и атрактивно осветление”, допълва Иванов.

Докторантът вече има издадени на английски статии с научните констатации. От изследванията му наскоро се впечатлил д-р Рафаел Руиз Алонсо, който е историк и член на Кралската академия по история и изкуство в Испания. Той изследва сграфита по цял свят и от материалите на Димо Иванов разбрал, че такива произведения има и в България. Испанският учен бил заинтригуван и през идната година ще пристигне у нас, за да заснеме родното творческо наследство.

“Продължавам да издирвам такива изображения в цялата страна. Надявам се дисертацията ми по тази проблематика да прерасне в книга”, споделя в заключение Димо Иванов.