НАТО - любов необяснима

Карикатура: Иван Кутузов - Кути

За годишнината на пакта родните политици се вричаха във вярност на евроатлантическите ценности като партийни секретари в социалистическия интернационализъм

Алиансът бил свят и вечен, казват. Къде тогава са Отечеството, майката, децата?

Тези дни в НАТО духнаха 70 свещички. А ние, тук в България – 15. Толкова години минаха, откакто сме член на Алианса. Очаквано фанфарите за двата юбилея бяха внушителни. Та сред елейните слова ми се мярна мисъл, че членството ни в пакта е първата ни победа през XXI век. Няма шега - цитирам по памет, но такъв бе смисълът. Боже, каква мъка се крие зад този наведен шаблон. За да си победил, трябва да си се сражавал срещу някого. Не знам България да е е участвала във война от близо 75 години.

В Камбоджа през 90-те дадохме 10 жертви, но мисията там под егидата на ООН не бе война. В по-ново време 13 български войници загубиха живота си в пясъците на иракските пустини. Но само един от тях бе убит в реален бой. Останалите загинаха при други обстоятелства, което не омаловажава значимостта на техния дълг. Светла им памет на всички!

Тези жертви бяха една от причините да ни приемат в съюза, въпреки че не бяхме готови за членство. Тогава кабинетът твърдеше, че пращаме войници в Ирак, за да посрещнем тероризма в бърлогата, за да не дойде у нас. Разтълкувахте ли този “политшедьовър”, че на мен ми е трудно? Или следния: “Българската армия ще прокара път за родните предприемачи в нов, демократичен Ирак”. Уверяваха ни, че едва ли не ще вървят след батальоните ни с куфарчета в ръце. Нещо не се сещам какъв бизнес развиваме с Ирак?

Обещаваха ни управниците, че кръвта на тези момчета ще бъде осребрена, уви - не стана. Лъвският пай при възстановяването на следвоенен Ирак лапнаха други. Ние не взехме и трохи.

Освен, че кърваво изстрадахме приемането ни в НАТО, ние си го купихме. Буквално. Тогава управляваше царят. Той хитро разхвърля големи оръжейни поръчки за войската - от Германия камиони, джипки и рейсове, от Франция - вертолети, от Италия – транспортни самолети. За да си осигурим подкрепа за членството ни. Защото изброените държави са от основните играчи в пакта. Голяма българска сделка не получиха само САЩ. Но ето, че сега се реваншираме, даваме на американците най-скъпия проект за превъоръжаване на оредяващата ни армия - купуваме изтребители Ф-16. Може би победа е, че ще ги получим преди Тайван и Мароко, представяте ли си, както бодро уверява, че не сме в общия кюп един от замовете на МО.

“Първата ни победа през XXI век” вероятно е метафоричен изказ на желанието на политиците да демонстрират какъв верен съюзник сме. Да не би някой да ни заподозре, че все още не сме. Интересно каква метафорична победа извоювахме! Аха, досещам се! Сразихме безпощадно бившата соцармия, за да изградим нова. Извинете, но засега не се получава, тъй като тя беше в пъти по-мощна – по численост и въоръжение, боеспособност и боеготовност от днешната. Нищо че бе наборна.

Армейските постулати сочат, че професионалната е по-добра, но имам предвид очевадна българска реалност. Пред която и логиката е безсилна. Мога да говоря с часове по темата само с факти. Сред еуфорията ми се мярна и заглавие от конференция ли, от кръгла маса ли, няма значение: “НАТО - кауза свята и вечна.”

Значи лъгал съм се, че святото в живота ни може да е родината, майката, децата. Не иронизирам, а ми е мъчно, че днешните ни политици нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили. Като техните соцпредшественици, които се кълняха в една друга вечна кауза. Сегашните пък евроатлантическата интеграция я нямат за нищо, премятат я като дъвка. Това е нещо, което отблъсва хората, дори и да е стойностна. Както навремето ни зомбираха с вярност в социалистическия интернационализъм, така сега методично ни набиват в главите, каква еманация на човешкото развитие са евроатлантическите ценности. Които не знам да са обосновани семантично в научна дефиниция.

Дори наш политик обясни, че с приемането ни в пакта сме направили своя цивилизационен избор. Значи членството във военен (по-точно политико-военен, б.а.) съюз се обявява за връхна точка на обществения прогрес в България, която вече е достигната.

Наскоро бившият президент Петър Стоянов разказваше как разпоредил на служебния му премиер Стефан Софиянски да подаде молба за членство в НАТО. Така се разбра, че тогавашният президент Бил Клинтън се учудил, че България се натиска да я приемат в Алианса. Това е най-малкото недоразумение. Става дума за друго. За разминаване с елементарните принципи на демократично управление. Според простичките учебникарски понятия демокрацията е народовластие. Тоест форма на управление, при която държавната власт произтича от народа. Той е суверенът на властта. И именно той трябва да се произнесе, чрез референдум, по такъв геостратегически въпрос, определящ развитието на страната с десетилетия напред. Вместо това обаче се взима решение в отсъствието на парламент и политически живот. Сега това е повод за гордост. В Швейцария една улица не могат да си позволят да разкопаят без да се допитат до хората. Докато у нас народа го юркат като стадо овце на паша.

Абсурдно е да се обявява приемането в пакта за най-голямата ни победа през XXI век. Можеше да е, ако войската ни бе въоръжена, осигурена и подготвена по натовските стандарти. А тя е далече от тях. Подобно мислене издава Байганьовски манталитет. Нали помните героя на великия Алеко как поучаваше: “Ти ще цалунеш ръка, аз – двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз – краката; ти ще цалунеш на друго място, аз – на още по-друго място.”

Член сме на Алианса и трябва да бъдем коректни съюзници. Но нека запазим достойнство, за да ни уважават. Не видях в западни медии статии за годишнината на пакта с твърдения, че Алиансът е свята и вечна кауза. Приемането ни не бе победа, а игра на геоконюктурата. Зад която винаги наднича политическо съперничество. Нали помните как наш министър плака, когато на 2 април 2004 г. вдигаха родния флаг в централата на пакта в Брюксел. Тогава един форумец попита, а защо не плака, когато ни накараха да закрием 4 блока на АЕЦ Козлодуй?

Преди години наш генерал, умен и интелигентен мъж, попита гарантира ли някой, че НАТО ще го има да речем след 20 г. и какво правим тогава? Сложен казус за елита ни, който упорито не иска да проумее, че няма вечни съюзи, а има вечни интереси.

Трябва ли да приемем за чиста монета мантрата за единството на евроатлантическото семейство? “Циментовата спойка” на социалистическия интернационализъм не пречеше на “братските” компартии да се ритат по кокалчетата, докато се разтрогне бракът им.

НАТО празнува 70 години. Непоклатимо ли е единството му? Безоблачно ли е съжителството на 29-членното семейство? Забелязват ли се признаци на криза в идентичността? Преценете. Вижте търговската война САЩ- ЕС. Вижте заканите на Тръмп, че европейците трябва да си плащат подобаващо за сигурността, защото ще ги остави сами да се оправят (нали изтече информация, че в тесен кръг е искал да извади САЩ от НАТО-б.а).

Вижте призивите на френския президент Макрон, че е крайно време Европа сама да гарантира сигурност­та си! Вижте опънатите до крайност струни в отношенията САЩ – Турция, заради непоклатимото решение на Анкара да закупи най-добрите засега зенитно-ракетни системи за противовъздушна отбрана - руски “С-400”. Въпреки откритите заплахи и натиск на Вашингтон. И въпреки предупреждението на американския вицепрезидент Майк Пенс, че това е заплаха за единството на Алианса, тъй като Турция може да бъде извадена, което не трогва Анкара.

Не знам дали е ясно какво би станало, ако Турция напусна пакта, за която се твърди, че с единия крак вече е навън. Последствията ще са непредсказуеми. Турската армия е втората по големина и мощ в пакта, а това ще го дестабилизира непоправимо. А ако последва и ефект на доминото? Да не се окажем пак на поредния фланг на поредната фронтова линия?

Ще е страшно, ако сме изгорили всички мостове на разбирателство. Външната ни политика не бива да създава врагове, а да гради приятелства. Защото е обезпокоително, че се научихме да живеем само в свят на съюзи - от целувките на единия брат до прегръдките на следващия. Според конюктурата. А това е признак на безсилие поради липсата на национален идеал. Без него как да искаме нацията ни да е сплотена?

Коментари

Задължително поле