Над 200 000 са домакинствата без сигурен покрив в България

Често, когато съм с приятели чужденци, се шегуваме - по какво ще познаеш българина? По това, че цял живот устремява всяка стотинка от своето неимане, за да съгради дом. И може би сме единственият народ в Европа, при който процентът на собствени жилища е толкова висок. Удобно или не, така сме израснали ние, така възпитаваме децата си – домът е мястото, което събира историята ни, ДНК-то ни, мечтите ни. Затова го съзидаваме – тухла по тухла, за да направим не само сбор от тухли и оставим памет за децата ни. Парите не ни спират, намираме ги някак си напук - или на кредит, или бавно, на етапи – всеки, както успее. Представете си, че един ден разбирате, че вашият дом трябва да бъде разрушен в срок, защото се оказва незаконен. Мислите, че това не е вашата приказка? Всъщност това е ежедневната реалност за 200 000 домакинства, които живеят в собствени домове в България, но извън законовия статут.

През какво минава един обикновен човек, решил да построи къща, съобразявайки се със закона? Попитай патило и не се доверявай на старило – въоръжете се със запас от много нерви, административни, юридически и инженерни дълбоки познания и екстра-пари. Така може би ще съберете „набор“ от геодезист, вертикална планировка, инженер, архитект, електрическа и ВиК инсталация, озеленяване и ред други проекти и може би ще стигнете до Акт 16, който ще гарантира, че къщата ви е законна, за да заживеете в нея с всички отговорности и задължения, които тя като имот ви носи. Ще трябва да се преборите със 178 документи - точно толкова, с колкото ще се пребори и собственикът на един хотел, защото процедурите за еднофамилна къща и хотел законово са едни и същи. Стойността на строителните книжа, които са ви необходими, ще е почти равна на тази на грубия строеж на къщата.

През какво минава друг обикновен човек, който има вече изградена къща, но по една или друга причина тя не е узаконена? През нищото, за него няма път. Законът за устройство на територията от 2001 година всъщност не предвижда никаква възможност за придобиване на законен статут при случаите, в които къщата е вече построена.

„Незаконно строителство“ е сух термин, който последните две години се маркира с печата на един етнос в България.

20 години снимам, пътувайки из цялата страна - ромските квартали и махали навсякъде са извън регулация. Инфраструктура няма, хората живеят сред кратери, сами прокарват канализация и вода. Проблемът е с над 50-годишна давност, но в ежедневието си нямаме нужда от исторически препратки към недоразумения на политики на бивши режими и правителства. Сега над 65% от ромите в тези квартали живеят в същите тези жилища от поне 25 години, построени от техните родители и дядовци. Нотариален акт имат едва 59,4%, защото „нямат възможност“ или са в „заварено положение”. По-голямата част от тях (65,1%) са наследили жилището от родителите си. Едва 33,9 на сто са го построили сами.

Данните са от национално представително изследване, проведено през април 2016 година от фондация С.Е.Г.А. Ако можете да надникнете, ще видите как повечето от ромите строят къщите си - първия месец ще си купят тухлите, през следващите ще са заделили за цимент, после за желязо, дървен материал, след това ще се спазарят със строителната бригада..., но пари накуп няма как да извадят за строеж, камо ли за строителни книжа. 97,7% от тях нямат възможност да изтеглят заем за закупуване или строителство на ново жилище и редовно да плащат вноските за неговото погасяване, според същото изследване.

„Незаконното строителство“ не е само ромски проблем, но е най-зрелищно решавано при ромите. Показните евикции (съдебно отстраняване на купувача) носят предимството да изместват фокуса от реалните проблеми, било то избори, или престъпност. И в крайна сметка се оказаха най-удобният инструмент за полюсиране на хората, без значение от кой етнос са. Всички издадени заповеди за разрушаване на незаконни къщи от 2010 година засягат почти само ромски жилища. За периода 2010-2012 ДНСК издава 514 заповеди, от тях 500 са за ромски къщи – единствени жилища за семействата. От ноември 2012 до март 2016 г. 162 общини издават 444 заповеди, засягащи жилищни постройки. От тях 89% се отнасят пак за единствени жилища на роми. Ходовете на местните администрации „изкореняват“ проблема от махалата, посаждайки го по улиците на града. Защото улицата остава единственото място, където засегнатите от това семейства могат да отидат - без предварителни консултации, без изговаряне на разумни алтернативи, за да се избегне употребата на сила при разрушаването и реално без каквато и да е предвидена регламентирана процедура за промяна на статута на тези жилища.

Добре ще е да върнем малко лентата назад. След падането на тоталитарния режим голяма част от ромите, които живееха в жилищните комплекси, започнаха да напускат жилищата, които в голямата си част бяха общински, и да се връщат в махалите. Причините за това са комплексни – от една страна ромите бяха първите, които вследствие на смяната на икономическия модел останаха без работа и трудно можеха да поддържат жилищата и да плащат сметките си, и от друга – неприемането им от мнозинството, породи несигурност и съответно сигурността при живота между близки и роднини в затворените жилищни пространства. Именно това стои в основата за нарастването на териториалната изолация на ромската общност в посткомунистическия период. Концентрацията на роми в обособени квартали се увеличи през последните двадесетина години, както в градските, така и в селските райони. По данни от представителното изследване още от 1980 година 49% от ромите в България са живеели в обособени махали. Изследванията от края на 90-години на XX век и такива, направени през първото десетилетие на XXI век, показват, че над три четвърти от ромите живеят сегрегирано.

Кварталите, в които те живеят, в основната си част не са благоустроени, някои от тях дори и в момента не са в регулация, т.е. те са извън закона. Това са кварталите със структурна бедност, където се наблюдават т. нар. „джобове на бедността”. Като правило тези места са с нарушена инфраструктура, липсва канализация, питейната вода и електроснабдяването са затруднени, битовите отпадъци не се извозват с месеци. В повечето от тях липсват административни, медицински и пощенски услуги, градски транспорт. Същевременно, затвореността и изолацията на ромските квартали се изразяват и в дълбоко вкоренено недоверие на ромската общност към държавата и нейните институции. Обособените ромски квартали в големите градове достигат до колосални размери – Столипиново в Пловдив наброява над 40 000 души, Факултета в София – официално те над 30 000, но действително са много повече – около 50 000. Във варненския Максуда те са над 25 000, а във видинския „Нов път” – около 16 000 души. Реално това са градове в самите градове.

И пак се връщам на ужасяващите данни – над 200 000 са домакинствата без сигурен покрив в България. Но те не са само роми. Оцветяват го в ромски проблем.

Болката от цялата безизходица отекна тази зима в една кампания - „Дом и сигурност за всеки“. 26 000 роми сложиха имената и подписите си за промяна на над 50 годишното статукво с надеждата, че ще се намери изход за съдбите на техните семейства. Кампанията се организира от Постоянната Ромска Конференция и за първи път консолидира в едно усилия на общност, активисти и експерти. Нейните предложения ще бъдат обсъдени в национален форум „Дом и сигурност за всеки“ на 23-и февруари, с представители на централната и местната власт. Целта е да се идентифицират конкретни следващи стъпки, чрез които експертите от гражданския сектор да бъдат включени да допринасят за подходящите нормативни промени и решения, обхванати в основните политики на държавата

Ще бъде ли скоро разрешен един проблем, маркиран като ромски през последните години, но обхващаш всяка втора къща по селата и градовете ни? Факт е, че за първи път заявката за това консолидира усилия на общност, граждански организации и експерти. Защото сами градим битието си, по същия онзи начин, по който съзидаваме дома си.

Тези хора ще бъдат подкрепени от хора и от Западна и Източна Европа. Този проблем не е само български, той е европейски, проблем е на днешната ни цивилизация. В цяла Западна Европа живеят под наем. Ние сме единствените с такава психология, че нещо ще оставим зад гърба си за нашите деца. Домът за мен е общ – и той е България. И ако България е подредена, и покривите ни ще са здрави.