Не е ли крайно време да зададем въпроса, на къде отива този подивял свят?

Открива се 39-то Световно първенство по художествена гимнастика в София. Да пожелаем достойно представяне на участниците и успех на нашите момичета. Една трета от живота прекаран на тази земя бях треньор. Имах големия шанс да работя с талантливи, докрай отдадени на мечтите си деца. Работехме, успявахме, ставаха шампиони... Два пъти, когато бяхме най-подготвени, по политически причини, извън нашето желание, бойкотирахме Олимпийски игри и Световно първенство. Разбира се, че го изстрадах. Най-вече заради невероятния труд, който бяха положили и огромното разочарование. Не можехме нищо да направим, освен да стиснем зъби и продължим напред преглъщайки сълзите и болката от безсилието да се противопоставим на намесата на политиката в спорта...

Защо пиша всичко това? Пиша, може би, защото все още храня илюзии, че искрената тревога, с което е пропито словото, може да наруши нечий сладък сън, да разтревожи нечия гузна съвест? Дали?

Преди ден прочетох, че състезателка от националния отбор на Унгария отказва да участва на Световното първенство, защото в същия отбор е включена руска гимнастичка?! Дали това е така и дали това е истинската причина, не се наемам да коментирам...

Спомням си войната в Югославия, спомням си, че изпод бомбите измъкнахме отборите на Сърбия и Босна, че организирахме турне в Япония, че хората ставаха на крака, когато сръбската и босненска гимнастичка си подаваха ръка на почетната стълбичка...

Не си спомням, обаче наказан американски състезател, заради перманентната агресия от страна на САЩ?! 

Спомням си плакатът, който всеки ден ни посрещаше в залата - „Спортът за един мирен свят“. Но си спомням и децата избивани в газовите камери, само защото са се родили евреи...

Англичанинът Томас Бах - шеф на МОК, категорично отказал да бъдат допускани руски и белоруски състезатели на състезания, въпреки молбите и несъгласието на отделни международни федерации. Дали не трябва да му напомним и покажем кадри от Олимпийските игри - 1936 г. в Берлин, където английските спортисти дефилират пред фюрера с повдигната за поздрав ръка?

Не, нямам желание и не бих си разрешила да вменявам вина на децата на германци, италианци, американци, турци... както и на руснаци, за това, което вършат или са вършили бащите, дедите или прародителите им... Но ще протестирам с цялото си същество срещу това, което вършат, в днешни дни, с децата възрастните. Ще протестирам срещу това езикът на омразата да стане официален език в спорта. Ще протестирам и ако имах силата бих съдила тези, които абсолютно умишлено насаждат агресия у деца, които провокират стрелбите в училища, кина театри, дискотеки...

Не е ли крайно време да зададем въпроса, на къде отива този подивял свят? Свят, който според Улрих Мис, се управлява от престъпен, перверзен синдикат...

Какво правим с децата? 

Мълчим!