Има теми, за които нашенецът „нарамва пушката и се качва на Балкана“

Две сливенски училища се оказаха без ученици, след като родителите им в паника ги прибраха у дома. Причината - слух, че заради т. нар. Стратегия за детето социалните щели да приберат децата. Протести се случват в цялата страна, Фейсбук е пълен с видеа, снимки и статуси на хиляди хора, които се вълнуват от този въпрос. Очевидно, обществото навлиза в авариен режим по тази тема - мнозина са притеснени, а не малко са в откровена паника. И това е напълно разбираемо и обяснимо.

Няма нужда да се навлиза в детайли около самата Стратегия, която разбуни така духовете. Изписа се много, изказаха се редица компетентни учени, общественици, духовници и експерти. Единственото, което си струва да се подчертае дебело, е, че както приключването на дебата около противоконституционната и отхвърлена от обществото Истанбулска конвенция не води до цялостно затваряне на темата с джендър-идеологията, така и темата около т. нар. Стратегия за детето ще живее много отвъд затварянето на обсъжданията около самия документ. Причината за това е, че „норвежките експерименти“, както прочее и джендър-идеологията, са част от политическия арсенал на отиващото си геополитическо статукво. Посягането на децата е „ядреното оръжие“ на социалните инженери и крепителите на неолибералния глобализъм. Поради това ще търсят нови и нови механизми и способи да въвеждат това свое оръжие в политическо обръщение. Както победата над Истанбулската конвенция е важна победа в решаваща битка, но все още не е победа във войната за умовете и душите на хората, така може да се разглежда и темата около Стратегията за детето.

Преди да се отбележи какъв е коренът на сблъсъка около детската тема, трябва да се щрихова защо този въпрос предизвиква такъв електрошок в обществото. Истината е, че българинът е много търпелив човек. Често - в лошия смисъл на думата. Може много да трае, да мълчи, да трупа напрежение и агресия в душата си, но да я преглъща ден подир ден и да продължава да живее живота си, така както го разбира. Но има теми, за които българинът, образно казано, нарамва пушката и се качва на Балкана. Една от тези теми, които могат да накарат и най-стабилния и уравновесен човек да избухне, са децата. Този инстинкт е по-силен от тока, по могъщ от глада. Посегнеш ли на децата на България, посягаш над самата душа и тъкан на българското общество. Не случайно най-болезненият спомен от робството е „кръвният данък“ (девширме) - отнемането на деца за еничарския корпус на османската армия. Именно този „данък“ е еманация на робството в колективното българско съзнание - поробителят не просто посяга на вяра, на живот и добруване, той посяга на децата, като ги отнема насилствено от родителите им и ги промива с цел да служат като пешки в големия имперски шахмат.

Това е и една от причините да е толкова яростна съпротивата срещу т. нар. Стратегия за детето - просто в съзнанието на много хора този документ отваря вратите за един модерен кръвен данък, за едно „норвежко“ девширме. Българинът ще преглътне скок в цените на тока, хляба и сиренето, ще се примири с лошите пътища, със скъпите винетки, с връзкарството и далавераджийството. Но никога, никога, никога няма да позволи да се посегне на децата му. Разбира се, хора има всякакви, изключения има всякакви. Но изключенията само потвърждават наличието на правило - масово българинът ще предпочете да вдигне въстание, отколкото да остави някой да експериментира върху децата му.

По същината си спорът около т. нар. Стратегия за детето не е дебат по един документ. Това е конфликт между две не просто конкуриращи се, а направо взаимоизключващи се разбирания за мястото на детето в обществото. От една страна са „норвежките“ експериментатори. За тях детето от най-ранна възраст е самостоятелен човек и родителите му нямат право да му се месят по никакъв начин. Възпитанието, създаването на здрави навици и изграждането на ясна граница между „добро“ и „зло“ от застъпниците на тази идеологическа матрица се разглежда като форма на потисничество. Едва ли не родителите насилствено „индоктринират“ децата и ги оформят според собствените си разбирания, което явно е лошо, поради някаква неизвестна причина.

Застъпниците на „норвежкия“ модел за децата гледат на тях като на зрели и оформени индивиди, чието мнение е не просто важно, но и единственото, което има значение. Нещо повече - ако родителите откажат да следват „норвежките“ догми, тогава държавата трябва да се намеси и да отнеме детето от тази „вредна“ среда. Разбира се, покрай реалните случаи на насилие и отглеждане на деца в опасни условия, застъпниците на този политически мисловен модел прокарват и откровени налудности и ексцесии. Неотдавна една, нека я наречем странна, американска коментаторка дори рече, че трябвало родителите да искат съгласие от бебетата си преди да им сменят пелените. Детето няма, разбира се, да каже с думи дали е съгласно да му се смени пелената, но родителят, видите ли, трябвало да пита и да чака отговор по езика на тялото. Така щял от най-ранна възраст да възпита у детето култура на съгласието. Един вид бебето нямало да порасне с толеранс към сексуално и друго насилие. Ум да ти зайде.

Другата гледна точка, която е обратно пропорционална на „норвежката“, е, че родители не просто трябва да могат, но са и длъжни да възпитат и научат децата си да различават „добро“ от „зло“. Родителите са водещият конструкт, който трябва да създаде у детето координатна система и да му вмени ценности и устойчиви разбирания. И това не е „насилие“, това е нормален, естествен и най-вече необходим процес, който гарантира, че бъдещите поколения ще стъпват върху основите, поставени от тези преди тях и най-малкото - няма да повтарят техните грешки.

Възпитанието на децата не е приумица или експеримент, това е необходимост и е структуроопределящо за всяко цивилизовано общество. С оглед на баланса обаче е необходимо и да се отбележи, че и в тази гледна точка има крайности. Диаметрално противоположната гледна точка на „норвежките“ крайности е, че децата нямат никакво мнение и нямат право на мнение. Един мой бивш преподавател в юридическия факултет в неформална среда казваше, че детето до 14 години е като неодушевен предмет. Било, видите ли, като хубав стол - пазиш стола да не се счупи, защото си го обичаш, но не питаш стола каква програма иска да пуснеш по телевизията. Това, разбира се, е почти толкова налудно, макар и с обратен знак, като да питаш бебето си дали да му смениш пелената.

Истината е, че по отношение на децата няма място за ексцесии, екстремности и крайности. Трябва балансиран и умерен подход, който да зачита чувствата и мнението на децата, но и по никакъв начин да не намалява водещата роля на родителите при възпитанието на децата. Извеждането на дете от семейна среда трябва да става при крайна необходимост, а не при приумица на този или онзи чиновник. Трябва да се каже ясно и на висок глас - бедно семейство е много по-добро от богата социална институция. Извеждането на дете трябва да става само, отново подчертавам, при реални случаи на насилие или застрашаваща живота и здравето на детето среда. Не при повишен тон, не при отказ да му купиш сладолед, не при липса на финансова възможност да го пратиш на море.

В крайна сметка, трябва да сме наясно, че тази тема няма да приключи, докато от голямата политическа сцена не слезе неолибералният глобализъм. Той, вкратце, използва този тип неолевичарски политики на държавна намеса дори в семейството, за да контролира обществата и да създава предпоставки за безпрепятствено галопиране по обществената писта на жребеца на транснационалния капитал. Но това вече среща мощен отпор в редица общества, включително и в българското. Неолибералният глобализъм е колос, но в минало време. Геополитическата конструкция на света се променя, а с промяната идва зачеркване на догмите, които владееха света безапелационно до преди няколко десетилетия. Време е тази ожесточена война за влияние да се изведе от детските стаи и да остави децата да бъдат деца. Те не са и не трябва да са инструмент в нечии игри. Закрилата и обичта към децата е висша ценност. Всичко друго е просто грешно и трябва да бъде отхвърлено.