Бившият шеф на затвора във Варна: Убитият в Истанбул българин имаше склонност към самоагресия

Ивелина Василева: Необходимо е да се полагат много усилия за модернизация на ВиК мрежата

Обирът на сребро и пари от Митница-Благоевград е станал чрез вътрешна информация

Бащата на убитата Андреа за 17-годишния Аксел: Дори и животните не могат да бъдат толкова жестоки

Genesis атакува Европа с луксозен SUV Корейската премиум марка има високи цели за Стария континент

Тръмп: Идеята за “морска стена” на Ню Йорк e глупава и ще изглежда ужасно

Генералният ни консул в Истанбул: Българинът с мачете е бил със силно психично разстройство или под въздействието на опиати

Прическите от 90-те се върнаха на мода

Все още не е ясна самоличността на обирджиите на митницата в Благоевград

ЕС намали предприсъединителната помощ за Турция

Над 10 държави преговарят в Берлин за ситуацията в Либия

Облачно време днес Максималните температури ще са между 1 и 6 градуса

Трус от 5 по Рихтер в Гърция

Коя е най-харесваната зодия?

Мачовете и спортът по телевизията днес, неделя, 19 януари 2020

Отказът от популярната развлекателност Колкото по-голям е нападнатия авторитет, толкова по-значимо се чувства изказващия мнение

Човечеството хлътна в последната фаза на изтичащата пред очите ни цивилизация

Нещо, за което все не намирам време да пиша… Попадам на редица коментари от типа – „Ирландецът“ на Скорсезе бил дълъг и „равен“, историята била позната; „Жокерът“ бил дълъг и тягостен и „равен“; „Имало едно време в Холивуд“ на Тарантино – и там така – „равен“ бил, скучен бил, някой си не бил разбрал какво става, нямало действие и т. н… Подобни думи срещнах и за албума на Tool – и той бил „равен“, с добре познати и повтарящи се музикални фрази и мотиви… Откъде да започна?

За „Ирландецът“… Зрял, бавен, силен, внимателен в това да изобрази баналността на злото, а не да го героизира. Вгледан в човешкостта на характерите, в тяхната оголена до крайност опростеност, а не в констелациите на гангстерско-политически тела. Филмът – освен образите на Пачино, Де Ниро и най-голямата роля на Джо Пеши в живота му (според мен) включва и още един видим образ -Време. Това, ако не са ти отворени сетивата, няма как да го схванеш.

Общото между горните културни феномени е съзнателният им ОТКАЗ от популярна развлекателност.

Сигурно всеки го чувства, но това бръщолевене под път и над път, тази медийна логорея, това перманентно изказване по всичко в социалните мрежи илюстрира голямата беда, в която човечеството хлътна в последната фаза на изтичащата пред очите ни цивилизация. Никога в историята на хомо сапиенс профана не е имал такава трибуна да си отваря голямата, шумна и невежа уста. Никога в историята на човечеството мнението на ограничения ум не е имало толкова чуваемост, колкото в наши дни. И колкото по-профанно, толкова по-чуваемо. И колкото по-негативно, толкова по-звучно. Днес е достатъчно някой просто да се изкаже и дискредитира чужд авторитет, за да се обозначи, да легитимира сам себе си. И колкото по-голям е нападнатия авторитет, толкова по-значимо се чувства изказващия мнение. Става все по-трудно. И именно затова си заслужава да не се предаваме, а да отстояваме позициите си. Но пък – за какво по-напред да търсим време в този свят. Трябва да избираме битките си, нали?

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.