Петер Хандке – Нобелистът размирник

Австрийският белетрист, поет и драматург Петер Хандке спечели Нобеловата награда за литература за 2019 г. Решението възмути интелектуалци, политически лидери и обикновени хора, които не са забравили про-сръбската позиция на Хандке във войната в Югославия.

Ако беше никому неизвестен човечец, Петер Хандке редовно щеше да се прибира с посинено око от кръчмата в градчето Шевил в покрайнините на Париж, където живее от 30 г. За щастие той е голям талант, продуктивен писател, признат за един от най-оригиналните автори, които някога са писали на немски език. Изказванията му редовно скандализират, без да водят до физическа разправа. Позицията му на защитник на военопрестъпници като Милошевич и Радован Караджич не е единствената “изцепка” на Хандке.

От съвсем млад той е еталон за човек, който тотално не зачита “социални условности” като политическа коректност, скромност или такт. Той е на 24 г., когато възмущава къде по-опитни и известни от него интелектуалци в литературния кръг Група 47 в Принстънския университет с нападките си срещу германската литература. Според него тя страда от “описателна импотентност”. Според критиците му той пък е арогантен и страда от твърде високо самомнение. Всъщност същата година – 1966-а – Хандке прави първия си голям пробив като автор с романа “Die Hornissen” (“Стършелите”). През същата година на сцена се поставя и първата му пиеса “Publikum­sbeschimpfung” (“Обида за публиката”), чиято основна идея е актьорите да сипят обиди от сцената по зрителите.

В едно свое по-късно изказване нарича нобеловия лауреат Томас Ман “ужасно некадърен писател, надут прозаик, който непрестанно поучава читателя”. А през 2014 г. настоява Нобеловата награда за мир да бъде забранена, защото водела до “фалшива канонизация” на литературата. По този повод вчера словенският писател и философ Славой Жижек злъчно коментира: “Фактът, че наградата беше присъдена на него, доказва правотата му.”

След “Стършелите” следва шеметен възход. Петер Хандке приема с готовност образа на младата поп-икона на немската литература.
Хандке е роден през 1942 г. Майка му Мария е от словенското малцинство в с. Грифен в Каринтия, Южна Австрия. Баща му е германски войник, зарязал семейството си и заживял в Берлин с друга жена. С него писателят се запознава едва след като завършва гимназия.

Петер израства в Грифен с майка си, съпруга й Бруно Хандке и дядо си. По собствено желание 11-годишен се отписва от основното училище в Грифен и кандидатства в епископската манастирска гимназия в Танценберг. Живее в интернат, учи латински и старогръцки, като овладява отлично класическите езици и в по-зряла възраст превежда Есхил и Софокъл. На 16-годишна възраст обаче, угнетен че учителите му налагат цензура на книгите, които чете, той напуска интерната. Казва, че там е “застрашено здравето на душата ми”. И в средата на учебната година се мести в гимназията в Клагенфурт, където и завършва. От 1961 г. учи право в Университета на Грац, но зарязва следването след няколко години.

В опровержение на тези, които го смятат за самонадеян и самовлюбен, ето какво казва за себе си: “Не чета собствените си книги. Но се случва, ако има ново издание, да разлистя томчето и да си кажа, че животът на този писател не е бил съвсем безполезен. Понякога идват при мен читатели и ми цитират изречения или цели пасажи, които са ги впечатлили, а аз им казвам: Не, никакъв спомен нямам да съм писал това нещо.

Когато се застъпва за арестувания юголидер Слободан Милошевич, Хандке всъщност реагира на чудовищния образ, създаден на диктатора от медиите. Неговата позиция и речта му на погребението на Милошевич се използва от недоброжелателите му, подплътена с измислени негови изказвания, че подкрепя клането в Сребреница. От този момент Хандке е белязан като застъпник на геноцида и изпада почти в немилост пред литературния свят. Негови пиеси се свалят от сцена, отказват му се награди.

Не е ли ирония, че през 2008 г. все пак получава присъжданата за първи път награда на Баварската академия на науките, учредена на името на “некадърника” Томас Ман? Петер Хандке дарява парите на самата академия.

“Нобеловата награда ми донесе усещане за свобода, каквото до днес не съм изпитвал, – казва 76-годишният Ханке по телефона. – Мистично е това, нали? Не за личната ми свобода, а свобода отвъд мен. Свобода по един абсурден начин.”

 

Писател, преводач и сценарист

Написал е повече от десет романа, като се започне със “Стършелите” и “Страхът на вратаря от единайсетметровия удар”, над двайсет драми, сред които “Обругаване на публиката” и “Каспар”, много новели като “Левачката”. Има преводи от английски, френски и словенски, многобройни есета и литературна критика. Пише филмови сценарии, които режисира сам или заедно с Вим Вендерс. Носител е на над двайсет авторитетни литературни и филмови награди и отличия, сред които са “Герхард Хауптман”, “Фридрих Шилер”, “Георг Бюхнер”, “Франц Грилпарцер”, “Франц Кафка”, “Хенрик Ибсен” и Голямата австрийска държавна награда за литература. Последна е Наградата Вюрт за европейска литература. На български са издадени новелите му “Левачката”, “Бавно завръщане”, “Поуката на Сент Виктоар”, “Детска история”, романите му “Кратко писмо за дълга раздяла”, “Дон Жуан (разказан от самия него)”, историята за деца “Луси в гората с онези неща”, сборниците с негови пиеси “Блус под земята”, “Игра на въпроси”, “Докато денят ви раздели” и др.

 

За него

Има принос към новата литературна класика

Казват за Петер Хандке, един от най-значителните съвременни австрийски автори, драматург, белетрист и поет, че има съществен принос за създаването на новата литературна класика. Той е писател на свободна практика, добре познат на читателите и зрителите в целия свят не само като творец, но и като човек с активна гражданска позиция, която невинаги среща одобрение.

Езиковедът Владко Мурдаров, преводач на Хандке за изд. “Рива”

 

Творческо проникновение и етическа слепота

Хандке е великолепен писател, странна комбинация от творческо проникновение и шокираща етическа слепота. В днешно време повече от всякога се нуждаем от интелектуалци, които да извисят глас в защита на онеправданите и да заклеймят цинизма на политическите лидери. Хандке не е такъв човек.

Британският писател от индийски произход Хари Кънцру

 

Не вижда по-далеч от пъпа си

Няма да забравя студената зима на разпадането на Югославия. По магазините – празни рафтова, студ! Няма с какво да се топлим. Точно по това време четох едно есе на Хандке – как ни завиждал, че трябва да се борим за прехраната си, вместо да тънем в консуматорство и материализъм, като западняците. Наивността му ми се стори твърде жестока, а той – егоист, който не вижда по-далеч от пъпа си.

Словенският писател Миха Мацини

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.