Писателят Мартин Райнер: Целият XX век е отпечатан върху съдбата на Иван Блатни

“Поетът” стана литературно събитие в Чехия

Радвам се, че първото чуждоезично издание на романа ми е на български

“От всички обичан, от всички прокълнат. Забранен, изоставен, луд” – такава е съдбата на големия чешки поет Иван Блатни, чието име и творчество са заличени по време на време на тоталитарния режим. Нещо като българския писател Георги Марков. Мартин Райнер повече от 30 години сглобява пъзела на живота на Блатни, за да напише накрая романа събитие в днешната чешка литература – “Поетът”. Книгата става бестселър и печели най-големите литературни награди в Чехия. Сега тя излезе на български в издание на “Изида” и превод на Красимир Проданов в поредица, влязла в програма “Творческа Европа”. Със съдействието на Чешкия литературен център Мартин Райнер пристигна в София, за да участва в премиерата й.

Иван Блатни е бяло петно в очите на няколко поколения – и точно тази несправедливост иска да поправи с книгата си Мартин Райнер. Пред нас възкръсва образът на лошото момче на чешката литература. А заедно с него – и на цялата плеяда поети и творци от времето между двете световни войни. Въздействащ чудотворно и на жените, и на литературните си противници, Блатни емигрира през 1948 г. заради комунистическата диктатура в Чехословакия. За да избяга от непрекъснато раздирания от противоречия свят, той търси спокойствие в психиатрична клиника. Открит години по-късно случайно от британска медицинска сестра, Блатни обаче дочаква реванш. Комунистическият режим го е обявил за мъртъв, но стиховете му получават признание и предначертават развитието на поезията за десетилетия напред.

- Господин Райнер, дали и българите биха припознали съдбата си в историята, която разказвате в “Поетът”?

- Радвам се, че първото чуждоезично издание на романа ми е на български. Има много сходства в общественото развитие на Чехия и България. Първоначално мислех, че това е книга, която е адресирана най-вече към чешкия читател. Но сега си давам сметка, че съдбите в нея са разпознаваеми в цяла Източна Европа, в страните от бившия Източен блок. Историята на един поет, принуден да избяга от родината си заради тоталитаризма и прекарал години наред в лудница в Англия – в това се отразява историята на ХХ век. Книгата имаше изключителен успех в Чехия. Дори самият аз не бях подготвен за него. В най-популярните чешки вестници и списания манекенки отговаряха на въпроса какво ще четат това лято: ‘‘Поетът‘‘ на Мартин Райнер. Факт е, че бяха продадени 10 хил. екземпляра, което е невероятен успех за такава книга. Тя получи и всички най-големи литературни награди в Чехия. Признавам, че ме радва фактът колко популярна стана тя сред хората.

- Значи сте нещо като Паулу Коелю. Българските моделки твърдяха, че той е любимият им автор. Вложили сте огромен труд във вашата книга, това личи по обема й. За колко време я написахте?

- Ако съм точен, 28 години събирах материала за нея и я писах в продължение на 7 години. Един мой приятел ми припомни нещо, което бях забравил – в писмо до него от 1998 г. съм заявил, че ще напиша роман за Иван Блатни. Междувременно издадох още 7 мои книги, докато се появи ‘‘Поетът‘‘. Горещо благодаря за това на Господ, в чието съществуване малко се съмнявам. В Чехословакия Иван Блатни беше забранен поет. За пръв път чух за него 4 години след като завърших гимназия с матура по чешки език и литература, матура, на която имах отлична оценка. В Бърно, градът в който съм роден и в който живея, има много хора, които са го познавали. Успях да ги издиря. За мен беше като криминално разследване. Затова не без основание наричам книгата си литературен криминален роман. Иван Блатни оказа голямо влияние и върху моето творчество. ‘‘Меланхолична разходка‘‘ – това е най-известната му книга, която е посветена на Бърно. Стиховете в нея бяха много различни от всичко, което бях чел през 90-те години на ХХ век. По-късно успях да пренеса архива му от Англия в Чехия и помогнах за дигитализирането му. Неотдавна издадох подбор от архива му – 460 стихотворения. Интересът ми към Блатни се породи с течение на времето. През 1985 година в Чехословакия започна перестройката и аз станах част от хората, които искаха промяна. Не бяхме дисиденти, но искахме комунистите да се разкарат. В Бърно имаше такива клубове. През април 1989 година в един такъв клуб изнесох тричасова беседа за Иван Блатни. Аз, сополанкото, пламенно говорех за този забранен автор, докато в публиката бяха артисти и дисиденти, които са го познавали, жени, които са били негови любовници... Иван Блатни заминава за Англия с делегация, в която е включен като много талантлив млад поет и тогава решава да остане там. Не, той не е бил особено смел човек, дори бих казал, че в личния си живот е бил пъзльо. Но за да вземе това решение, той е имал много информация. Движил се е в кръгове, които са били повече информирани от обикновените хора. Неговият ментор Витезслав Незвал – един от най-големите чешки поети на ХХ век, е бил министерски служител. Обаче след оставането на Иван Блатни в Англия много от неговите приятели заемат отрицателна позиция към него и го заклеймяват. Какво би се случило, ако той е бил останал в Чехословакия? За това романът ми предлага различни версии.

- Нарекохте книгата си литературен криминален роман. В подобен тип романи винаги има лош. Кой е лошият в "Поетът"?

- Различни читатели намериха различни лоши герои в книгата ми. Например Витезслав Незвал е любим отрицателен герой, по принцип. Когато Иван Блатни е на 11 години, баща му умира. На 14 години остава пълен сирак. Незвал е този, който поема ролята на втори баща. Това е особена ситуация, защото бабата на Блатни е още жива. Но докато баба му го контролира дали си е обул дебелите чорапи, за Незвал голямата грижа е, че Иван Блатни е все още девствен. Той урежда дискретна услуга от дама и заедно със свой приятел контролира как 15-годишният Иван се справя със ситуацията. Този приятел и свидетел на акта е Йозеф Б. Плева – един от най-известните детски писатели, който е еталон в чешката детска литература. Това е наистина скандален момент в книгата ми.

- Усещате ли някакво родство с Иван Блатни?

- Той е голяма личност. Но ние сме съвършено различни. В живота си аз съм активен човек. Винаги правя първата крачка – така съм роден. Иван Блатни обаче е бил екстремно пасивен човек. Но в това има някакъв чар и магия. С това, че той не прави нищо активно срещу нещата, които му се случват, целият ХХ век се отпечатва върху съдбата му. Докато пишех тази книга, не можех да си представя какво е правил 20 години в психиатрична клиника, с оглед на това, че не е бил луд. Опитайте се да си представите времето в едно такова място – еднаквото ежедневие сигурно е убийствено. Най-добрият му приятел там е бил телевизорът, дори и тогава, когато не е бил включен. От 1954 година телевизията навлиза сериозно в живота ни. Не знам как е в България, но сега много хора в Чехия смятат телевизора за опасен уред, защото чрез него до селата и отдалечените населени места достигат всякакви заблуди и глупости. Както разбрах от д-р Пипър, психиатъра на Блатни в Англия, ако не се е налагало той да копае моркови с другите пациенти, поетът е прекарвал времето си само с телевизора.

- Успяхте ли да се срещнете с Иван Блатни?

- Някой критици, които не ме обичат, сметнаха това за плюс – че не съм разказал в книгата си за срещите си с него. Това са критици, които ме смятат за надут и егоцентричен човек. Те явно са останали поразени, че в книгата си не присъствам като герой. За мен главният персонаж е Иван Блатни. Да, срещнах се с него. За мен това беше изключително важна среща, но за него едва ли е била такава. Въпреки че книгата е страшно дебела, не съм разказал много неща. Като например това, че през 1989 година с жена ми отидохме в Англия. Медицинската сестра, която откри Иван Блатни за света, ни заведе при него. Това беше една есенна вечер – той гледаше телевизия. И беше страшно недоволен, че някой му разваля вечерта. Вече се бях занимавал три години с биографията му. Имах списък с 52 въпроса. Мислех, че като получа отговор, ще знам всичко за него. Но се оказа, че за младостта му аз знаех повече от колкото самия той. На 13-ия въпрос вече се почувствах зле. Приличаше ми на разпит. Бях потиснат от ситуацията. А на него му беше забавно, че жена ми го снимаше и светкавицата присветваше. Бях решил, че щом може да се отиде на Запад преди ноември 1989 г. , ще отида и втори път. Тогава се случиха ноемврийските събития. Участвах в тях. И когато вече можех да отида отново в Англия, той вече беше починал. На 40-тия си рожден ден получих подарък от приятелите си – картина от известен бърненски художник – как аз стоя зад Иван Блатни. Проблемът беше, че той изглеждаше така, както през 1989 г., а аз 13 години по-късно.

Следете Trud News вече и в Telegram

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Култура