Победите на Момчил през лятото на 1344 г.

Крепостта на Комотини - снимка Н. Овчаров

Не само разбива Кантакузин в конкретния сблъсък, но и успява да обърне хода на войната като цяло

Узурпаторът и турските му съюзници са принудени да напускат земите на родопския властелин

Преди 675 години на 7 юли 1345 г. в неравна битка загива един от най-ярките герои на средновековна България – Момчил, чутовният юнак от нашия фолклор, човекът, "...когото храбростта не напускала никога…" Роден около 1310 г., на младини разбойник, преследван от властта, заради своите военни умения той преминава на византийска, после на сръбска военна служба.

През 1343 г. Момчил се завръща на родна земя и за две години успява да създаде „свое царство“! Това става в хода на византийската гражданска война от 1341-1347 г., в която се включват Сърбия, България, италианските морски републики, турските бейлици от Мала Азия... Борбата за властта в империята е между регентството на малолетния Йоан V Палеолог (1332-1390) в Константинопол, начело с императрицата майка Анна Савойска и нейният „министър“ Алексий Апокавк, от една страна, и Йоан Кантакузин, „лидерът“ на едрата аристокрация, от друга. През есента на 1341 г. Кантакузин се самообявява за император в Димотика. След много перипетии узурпаторът набира сила, като пръв води на Балканите ордите на малоазийските турци – действие, което вещае османското завоевание, започнало след броени години… Негов съюзник на първо време е Умур паша, владетел на бейлика Айдън със столица Смирна (Измир).  

През есента на 1343 г. Момчил със своята дружина напуска службата при сръбския крал Стефан Душан и се присъединява към Кантакузин, когато той с помощта Омур току-що е превзел Кавала. Назначен е за управител на “своите съплеменници“ в областта Меропа в Западните Родопи. Със своята петхилядна войска Момчил воюва на страната на Кантакузин, а Умур е възхитен от невероятната смелост на българина, който при това е бил физически силен човек – както възкликва поетът Енвери: „… бил висок колкото двама души, гледан отстрани, приличал на минаре…“

Скоро храбрият българин се дистанцира от Кантакузин. Основната причина са опустошителните действия на айдънските турци, които отвличат в робство хиляди хора от българските земи, включително и от онези под негова власт. През пролетта на 1344 г. цариградското регентство привлича на своя страна цар Иван Александър, като му отстъпва Пловдив и още осем крепости в Родопите. Апокавк прави опит за настъпление при Ираклия (дн. Ерегли) на брега на Мраморно море. Още тогава е изпратена мисия при Момчил „… с много обещания да почне война срещу императора [Кантакузин], защото той  [Момчил] беше вече известен и разполагаше с достатъчно войска…“ Междувременно Смирна (дн. Измир), столицата на Умур, е атакувана от морската коалиция на Венеция, Кипърското кралство и рицарите йоанити от остров Родос. Налага се турският владетел да брани собствените си земи. На Балканите остават част от неговите войски, но айдънските кораби са почти напълно унищожени. Останалите на сушата хиляди турски войници са използвани от Кантакузин, за да отблъсне Иван Александър, който през май 1344 г. присъединява важния град Перперикон в Източните Родопи. Земите на Момчил, както и съседните области на България, са опустошени отново.

Гражданската война във Византия става все по-ожесточена. Умур изпраща ново подкрепления на Кантакузин – петнадесет галери, натоварени с конна войска, акостират в пристанището Авдира (Абдера). Момчил изчаква основните айдънски сили да потеглят на изток, след което напада техните кораби. Според Кантакузин три турски галери са изгорени, а другите бягат навътре в морето. Ударът върху отслабения флот на Умур не е за подценяване, като има и силен психологически ефект. Турските съюзници напускат обсадата на Ираклия, за да отмъстят на Момчил. Кантакузин се опасява, че българският властелин може да разгроми афектираните и непредпазливи „варвари“, а това ще го направи по-силен и още по-популярен! „Той имаше – пише Кантакузин, – боеспособна войска и не отстъпваше на никого от тогавашните военачалници по храброст и мъжество…“

При явното надмощие на противника Момчил нарежда на своите хора да се затворят в крепостите. Кантакузин изпраща основните си сили заедно с турците, изчаквайки завръщането им в Комотини. При отсъствието на Момчил от бойното поле узурпаторът решава да продължи в западна посока, но спира за почивка при развалините на древния град Мосинопол. В горещия следобед Кантакузин си позволява да подремне под дебелата сянка на едно вековно дърво до прохладен извор… Насън чува глас, който го предупреждава за опасността! Оказва се, че от запад приближава войска, която отначало ромеите вземат за своя. Изведнъж съгледвачите вдигат тревога, че това е Момчил „… с хиляда отбрани войници…“ Настъпва хаос – „… всеки възседнал първия попаднал пред очите му кон, без да чака сигнала на бойната тръба…“ Все пак опитният Кантакузин овладява безредието и се изтегля в боен ред. Момчил изчаква ромеите да напуснат развалините на Мосинопол, след което ги напада с цялата си сила. Налага се самият Кантакузин да се сражава с меч в ръка, а конят му е убит. Нещо повече, императорът понася удар с меч, нанесен му от български войник, но шлемът го спасява. И ако не попада в плен, то е защото Ландзарет, един от неговите оръженосци, му отстъпва своя кон! Кантакузин успява да се укрие зад стените на Комотини, но крайната победа е на Момчил. Българският владетел освобождава обикновените войници, но изпраща двама от пленените офицери като „дар“ за регентството в Константинопол. 

Благодарение на писателския талант на Йоан Кантакузин, разполагаме с експресивен разказ за битката. За да оправдае своя провал обаче, честолюбивият император се стреми да внуши на читателите, че българската победа се дължи на фрапиращо неравенството на силите. Наистина, Момчил е разполагал с около хиляда войници, но е трудно да повярваме, че хората на Кантакузин са били едва шестдесет! Явно числото се отнася само за личната му охрана, но заедно с нея е имало още няколко военни отряда – в разказа за битката са споменати осем ромейски офицери! Общата численост на ромеите надали е била по-малка от петстотин-шестстотин души, при това става дума за елитни части, вкл. западни наемници. В хода на събитията отново проличава военната дарба на Момчил  – със своята смелост и изобретателност той не само разбива Кантакузин в конкретния сблъсък, но и успява да обърне хода на войната като цяло. Узурпаторът и турските му съюзници са принудени да напускат земите на родопския властелин. От своя страна, регентството във византийската столица изпраща посланици при Момчил, удостоявайки го с най-високата титла – "деспот". Кантакузин на свой ред търси помирение с българския властелин, де факто признава неговата самостоятелност и му дава титлата "севастократор"! За да спечелят Момчил за съюзник, враждуващите византийски "партии" стигат до безпринципно наддаване, нарушавайки вековните имперски принципи. 

Събитията от лятото на 1344 г. определят новото, на практика напълно независимо положение на Момчил. От поведението на двете византийски „партии“ личат и техните опасения, че „родопският цар“  може да се съюзи с Иван Александър или с могъщия сръбски крал Стефан Душан. И наистина, Момчил е признат за самостоятелен владетел от цар Иван Александър, а след няколко месеца се стига дори до династичен брак! Макар и с по-късна дата, Йоан Кантакузин съобщава, че съпругата на Момчил е знатна „дама“ от „Мизия“ (Българското царство). След гибелта на родопския властелин при крепостта Перитеорион (Буруград) през лятото на 1345 г. на Момчиловата съпруга е позволено да се завърне в България „… със своите богатства…“ 

За изграждането и територията на Момчиловото царство в Родопите и Беломорието ще научите повече от проф. Николай Овчаров в утрешния брой на „Труд“. Тук ще завършим с историческия спомен за Момчил като защитник на българите в Родопите и Беломорието. Всички помним прекрасната песен „Заплакала е гората“, в която предците ни се надяват Индже войвода „… от робство да ни отърве…“ Нека отбележим обаче, че четири столетия по-рано българите жалят: 

„… че ми няма Момчил юнак
да разтвори Буруграда
… да ми влязат христиене,
да ги турци не пленуват…“

Коментари

Задължително поле