Президентът Радев връчи български висши държавни отличия на японски държавници (СНИМКИ И ВИДЕО) През изминалите десетилетия отношенията между България и Япония са прераснали в споделено приятелство, заяви държавният глава

Наследници на загинали в „Миджур“ искат по 150 000 лв обезщетение

Отцепиха 200-километрова зона край Габрово заради случай на африканска чума Агенцията по горите във Велико Търново ограничи достъпа до горски територии

Селена Гомес с ново видео, изцяло заснето на айфона й

Прокуратурата в Горна Оряховица разследва търговия с гласове

Спецпрокуратурата предаде на съд Миню Стайков и 13 други лица

Премиерът Борисов: Контрабандистите на цигари видяха, че в България нямат шанс, и започнаха да изнасят фабриките си в други страни

Намериха телата на 39 души в български камион във Великобритания

Сара Джесика Паркър с шокиращи разкрития за „Сексът и градът“

Арестуваха гимназисти, потрошили полицейски джип

ЦСКА спечели голямата битка

Във Враца забраниха продажбата на алкохол по време на вота

Заловиха 18-годишния затворник, избягал от общежитие в Смолян Открит е в родното му село

Увеличения до 630 евро за 465,112 пенсионери в Гърция

Политиката не пречи на изкуството

Берлинале 2018 започна без неочаквани открития и лоши изненади. Филмът на откриването – анимационната полит-екологична антиутопия „Островът на кучетата“ – защити високото реноме на Уес Андерсън („Гранд хотел „Будапеща“) като един от най-изобретателните във визуално отношение съвременни кинотворци. Той не използва анимацията, за да елементаризира посланията си, а за да ги направи универсално въздействащи и кинематографично още по-впечатляващи. „Островът на кучетата“ разказва оригинален сюжет, който съчетава поредица от класически и модерни анимационните техники, за да се противопостави възможно най-убедително на непреставащата вълна от популизъм, демагогия и ксенофобия. Завладяващата политическа линия на този филм беше подкрепена с присъствието му на премиерата и от самия германски президент Франк-Валтер Щайнмайер.

Политическият подтекст съвсем очаквано беше търсен и в руския участник от конкурса „Довлатов“. Той разказва за седемте дни от месец ноември 1971 –а на един реален млад съветски писател, който не иска да се подчини на директивите на социалистическия реализъм. Това е причината нито едно произведение на Сергей Довлатов да не бъде отпечатано в СССР. Литературната и идеологическа система прекрасно разпознава огромния му талант, но се опитва с всички средства да го корумпира, опитоми и използва. пред зрителя се разкрива широка панорама на тогавашната ленинградска творческа интелигенция начело с Йосиф Бродски, която отказва да приеме лицемерието на социалистическото художествено производство. Нейните представители се препитават с всевъзможни законни и незаконни дейности, само и само да не направят компромис и да не предадат идеалите на своето изкуство. Съвсем естествено Довлатов, също като Бродски, е принуден да емигрира и произведенията му за първи път са публикувани в чужбина. Те го направят в началото на 90-те след преиздаването им в Русия един от най-обичаните и популярни днес руски писатели от втората половина на ХХ век.

Съвсем естествено режисьорът на филма – Алексей Герман–младши, син на, може би, най-почитания след Тарковски кинематографист от края на съветската епоха, – бе запитан как се отнася неговият „Довлатов“ към актуалната културна и политическа ситуация в Русия. Герман, чийто проект е бил подпомогнат, макар и минимално, от всички основни руски филмови институции и е копродукция със Сърбия и Полша, беше принуден да лавира. Той призна, че не одобрява отношението на властите към своя колега – театрален и филмов режисьор Кирил Серебринников, арестуван август миналата година и обвинен в измислена злоупотреба на държавни средства. В същото време Герман-син упрекна Запада, че не разбира Русия и се опитва да я обяви за втора Северна Корея. Всъщност самият филм най-добре защитава позицията на неговия автор – той болезнено разкрива извечната вътрешна противоречивост на руския творец и интелектуалец –изнудван и потискан от властта в своята родина, но неспособен на истинско творчество извън нея.

Прекрасно в този контекст на откровено политизирани и дълбоко художествени произведения се вписа и документалният филм „Червено , твърде червено“ на родената в България френска режисьорка Божина Панайотова. Нейният филм беше представен в престижната секция „Панорама“, платформата на Берлинале за най-актуалното световно независимо кино. Божина започва своя разказ от софийските протести през лятото на 2014 година, които я карат да се зарови в миналото на своите родители, напуснали България още през 1990-а заедно с нея, докато е на осем години. Това са болезнени опити да накара най-близките си хора да си спомнят и да говорят за едно време, което те всячески се опитват да премълчават и забравят. Познанието, до които достигат в най-голяма степен тя и нейната майка, е дълбоко изстрадано, белязано от остри конфликти, стряскащи открития и несравним с нищо катарзис. Това е филм, който българската публика тепърва ще открие, за да разбере колко повърхностно, лицемерно и демагогски нашето общество се опитва да говори и преодолява наследството на комунизма.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.