3 години затвор за мъж, наръгал съквартирант в корема

Шефът на АПИ Георги Терзийски се срещна с кметовете на Бистрица и Панчарево

Втори фалстарт на дело за удавено в басейн момиче

Нов данък „нощувка“ за стаите за гости

40 минути след нагъл грабеж над младежи полицията задържа извършителя

Фандъкова за тол системата: От месеци водим тежки преговори с АПИ, хората няма да плащат

Стотици отдадоха почит на Апостола в Шумен

Съд спря строителството на висока сграда на метри от варненския плаж

Зам.-министърът на земеделието Чавдар Маринов: Над 25% от заетите в област Велико Търново работят в сферата на земеделието Пред над 200 стопани от региона експерти разясниха бъдещето на Общата селскостопанска политика

Слави Трифонов: Дистанцията между политическата класа и избирателите се е задълбочила до нетърпимост

Антики в кашони и амбалажна хартия откриха в офис на Васил Божков (СНИМКИ)

Кобрата: Ще изляза на българска песен срещу Джошуа

Мартеници – късмети, изскачат от орехи

Алисия: Имам мъж до себе си, но не е популярен

Взрив от хепатит в Сунгурларе миналия декември, болните намаляват Общината няма пари за ваксини

Полицай пръв признава таланта на Вапцаров “Поетът умело осмива днешния строй”, пише в доклад униформеният

Най-близкият Вапцаров приятел Антон Попов го смята за водещ български поет.

110-та годишнина от рождението на Никола Вапцаров за пореден път даде воля на спорове за поезията и личността му. “Преосмислянето” и отричането на поета заради политическите му възгледи започна почти веднага след 10 ноември 1989 г. Началото на оплюването сложи Марин Георгиев с книгата си “Третият разстрел”, за да изкристализира в написаното от “критичката” Даниела Горчева: “Смятам, че Вапцаров е прехвален. Той има две хубави стихотворения и още едно, талантливо написано, но твърде патетично и пропагандно. Останалите са пропагандна, просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджийство.” С твърдото убеждение, че глупостта и наглостта не бива да се отминават с пренебрежение, за да не избуяват, вестник “Труд” се обърна към Йордан Каменов, утвърден литературен историк и автор на две книги за живота и творчеството на поета. Той ще представи величието на Вапцаров и падението на неговите хулители в поредица от публикации, следващата от които очаквайте идната събота.

Нека да обобщим резултатите от мълчанието приживе за поезията на Вапцаров. Той не получава признание, адекватно на известните му творби – “Моторни песни” и на други публикувани стихотворения преди и след издаването на книгата. Вярно, част от шедьоврите му – “История”, “Прощално”, “Борбата е безмилостно жестока”, остават неизвестни до смъртта му. Да, но след “Моторни песни” излизат някои от великолепните му по-късни творби – “Кино”, “Крали Марко”, “Рибарски живот”. Така че отбраната публика – ценители, литератори, писатели, е имала предостатъчно информация да осъществят Признанието. Не са го направили – вече проследих мотивите на тяхното Мълчание, към което спада и вялото рецензентско посрещане на “Моторни песни”. Мълчанието, обаче, е заредено с неизвестност, която включва и възможността да счупи обръчите на своите съображения. При някакви нови обстоятелства, каквито за Вапцаров се явяват не промените след 9 септември 1944 г., както ни внушават днес упорито, а смъртта му. Но тук не разнищвам послесмъртното битие на поезията му. Иска ми се докрай да изясня и даже донякъде да реабилитирам мълчанието, този общо взето недостоен акт.

Освен с официално мълчание Вапцаров е бил заобиколен с пиетет, макар и от малък кръг хора. Вече споменах за групата художници, провели конкурс за корица на “Моторни песни”. Освен творчеството тях и техни колеги ги е впечатлявало излъчването му, водещо до желание да го изобразят. Маслен портрет му прави Иван Керезиев, а моливна рисунка – Г. Павлов-Павлето. Боготвори го надареният музикант Ал. Околийски-Цанко. Най-близкият Вапцаров приятел Антон Попов го смята за водещ български поет. Особено доверие му оказва Зашо Търнин, незвестен днес автор на разкази и на желание да присъства в литературата. Той е започнал да издава литературен седмичник за млади автори – в. “Литературен критик”. И като осъзнава, че лъжицата се е оказала голяма, привлича като водещ редактор Вапцаров. А сетне, принуден да бяга от София, изцяло му поверява вестника. На младежки събирания Вапцаров изпълнява импровизирано свои стихове с неизменен успех. Вероятно му е било приятно, но той съзнава, че това не е и не замества Признанието. Но пък е било натрупването, създаването на заряда, който ще подпомага избухването му след разстрела.

Вапцаров, пък и никой тогава, не подозира какъв ще бъде източникът на първите високи оценки за творчеството му. Той по жесток начин ще понесе последиците от тях, но няма да научи точното им съдържание и предназначение. Парадоксално е, особено на фона на мълчанието на литературната общност, първата висока оценка за най-големия ни поет тогава да бъде произнесена от полицията. (Която и тогава, както днес, ни е пазела.) Оценката е част от официален полицейски документ, който, както си е редно, е бил строго секретен. Това, всъщност, ми дава основание за словосъчетанието “мълчаливо говорене”. Което донякъде се отнася и за мнението на кръга ценители, което няма обществена значност. Но нека читателят устиска още малко любопитството си, защото ще разкажа историята подред.

Съвременен портрет на поета от проф. Иван Димов.

В средата на ноември 1940 г. Вапцаров заминава за Банско. До неотдавна, когато като че ли по-важно беше той да има и ореола на партиен функционер, това пътуване се представяше като нелегална заръка да събира подписи за Соболевата акция. Че то е имало друга цел, ме убеди записан спомен на човек, на когото Вапцаров гостува няколко дни по пътя си за Банско. Недопустимо за човек със срочно партийно поръчение! И още – преди да тръгне за Банско, поетът е напуснал работното си място. Очевидно е искал да компенсира недочаканото зареждащо Признание с антеевската мощ на родната земя. И точно това се случва. След престоя в Банско Вапцаров отхвърля унинието и се втурва пак в литературния живот. Само там, без да работи никъде за парчето хляб. Тогава идва новият му период на публикаторска активност, продължил до ареста му и прекъснат само от интернирането му в Годеч. И поемането на в. “Литературен критик”, който много скоро превръща от пристан за първи писателски опити в стойностно издание. Където за кратко ще се реализира пълноценно като автор, редактор, наставник на начинаещи и лидер на нова поетична вълна.

Още в Банско пише ново стихотворение – “Селска хроника”, което ще стане съдбовният първоизточник на трагичния му край. Ходи из града и като небрежен поет носи ръкописа в джоба си. Докато бдителен полицай от градчето го арестува на 12 декември 1940 г. Ето обяснението му за ареста: “Направи ми впечатление, че той дружи по кафенета и кръчми все с хора, известни с леви убеждения. Вапцаров нищо не работеше. Поставих го под наблюдение. Пак все в сферата на левите се движеше. При обиска се намери едно писмо в плик и един ръкопис със заглавие “Селска хроника”. Милата ни Татковина, дето могат така да те арестуват и дето сега ни я сочат като пример. След продължителна полицейска и прокурорска работа е изправен пред съда с обвинението, че “е извършил престъпление по чл. 7 от ЗЗД, като е подбуждал към омраза, вражда или престъпление с написването на “Селска хроника”… Делото се гледа на 17 октомври 1941 г. в Неврокопския областен съд и Вапцаров е оправдан, защото обвинението не може да представи доказателства, че той е разпространявал текста на стихотворението.

Между ареста и оправдателната присъда властта/полицията внимателно проучва поета. И стига до следното заключение, от което ще цитирам само важното за темата ми: “Никола Иванов Вапцаров, 31 г…. е лице с леви убеждения и от известно време пребивава в гр. Банско и дружи изключително с лица комунисти. Същият пише стихове със силно ляво съдържание и има издадена стихосбирка от такива стихове… Иззети са и стихове, написани с чисто политически дух, стихотворение “Селска хроника”, с което умело осмива днешния строй…” Ето я първата висока оценка за поезията на Вапцаров с дата 24януари 1941 г. И си струва да бъдат посочени авторите є – Борис Михайлов, областен полицейски началник на Пловдив, и Соларов, началник на служба Държавна сигурност. Ето че полицията тогава е можела да дава оценки за творчеството на поверените є лица. Първата заключение за случая е, че ако не цялата полиция, то поне тези двама нейни служители са били добри читатели. И едва ли само бдителността и загрижеността да регистрират новооткрития държавен враг са предизвикали оценката. Не зная дали само като ирония ще прозвучи призива: Гордей се, Българийо, с това, че в тебе първо полицията оценява големите ти поети. Нали ни пази! От всичко!

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.