Продавачи на вода изнудват Поморие

Анхиало става Поморие през 1934 г.

Работата върви към изселване, когато околийският лекар Малинов остро поставя въпроса за нуждата от чиста вода

Люта жажда мори Поморие до 1925 година. Продавачи на вода изнудват някогашно Анхиало, като непрекъснато вдигат цената на животворната течност. Търговците, наречени сакаджии, кръстосват прашните улици и късат нервите на жадните с викове: „Неро, неро-о-о...“ (Вода, вода-а-а...)

Сутрин вместо „Добро утро!“ жените заръчват на мъжете си „Остави пари за вода!“ Сумите дълбоко бъркат в джоба и разстройват семейния бюджет.

„Хвърлям 5 лева, не са достатъчни казва, ще перем, ще се мием, ще къпем бебето и ред други нужди за вода. Давам още 5 лева за тенекии вода по 2 лева, всичко 10 лева или кръгло 300 лева месечно“, описва тегобата анхиалец.

Сол и вино в града колкото щеш, но от тях жаждата става още по-силна. В древността Анхиало черпи изворни води от околните височини. Открити са оловни и глинени тръби, по които идвала течността. По-късно обитателите пият от няколко кладенеца, изкопани в североизточната част до самото море. Лека-полека обаче вълните подяждат брега и засипват бунарите.

В началото на ХIХ век местен каймакамин прокарва 13-километров пръстен водопровод от север. С него е хваната балканска вода под село Даутлии, сега град Каблешково. Като потича свежата струя, раята не могла да си намери място от радост.

„Който идва и заминава, вода да пие и на Господа молитва да отправя за тия, дето докараха водата“, пише върху чешма от онова време.

За едно столетие турският водопровод се изхабява и отваря работа на сакаджиите. Циганската команда на Яшар, Осман и Сие почва да върти небивала спекула. Водата в техните тенекии е лоша и скъпа, но купувачите нямат избор. Коремният тиф ежегодно гостува на анхиалци, взема и жертви.

Работата върви към изселване, когато околийският лекар Малинов остро поставя въпроса за нуждата от чиста вода. Той не може да гледа как болестите косят населението и протестира срещу безхаберието на властниците.

След д-р Малинов мнозина вграждат имената си в строежа на анхиалския водопровод. Първите сондажи са направени през 1908 г., когато кметува Иван Христов. През 1911 г. тукашният народен представител Антон Франгя става министър и командирова инженер да продължи проучванията. През 1916 г. поредният кмет Атанас Попов издейства 1 000 000 лв. заем от държавата. Парите обаче са преведени чак след Първата световна война, когато инфлацията ги стопява.

Рамо на водопровода дават министърът на благоустройството Янко Стоянчов, предприемачът Гюро Лазаров, монтьорът Никола Рогачев. Да не се забравя и градският кондуктор Андон Денев, припомнят побелели кореняци. Най-големи са обаче заслугите на Страшимир Георгиев.

Георгиев идва в Анхиало по препоръка на лекари, за да укрепи здравето си. Местните го харесват за градоначалник и му поверяват управлението. По цели нощи кметът мечтае за сладка вода на Яворовите скали. „Сепнат от крясъка на някоя чайка, пробуждах се от бленът си. Запушвах цигара. Отново изпадах в мечти“, описва душевните си вълнения Страшимир.

Пришълецът се заклева да превърне Анхиало в модерен курорт. Той не се равнява по Бургас или Варна. Кметът е виждал френски и италиански реклами - знае как се прави туризъм. По средиземноморските плажове може да вземеш душ със сладка вода, а в Анхиало трябва да платиш на Яшар за кофа тиня.

„Градецът околовръст във вода от морето и соленото езеро, а вода за пиене само от три чешмици, съзидани още от турско време“, тюхка се Страшимир Георгиев и мисли как да премахне злото.

С много труд, нерви и безсъници той успява да довърши многострадалния водопровод. Финалните тръби са поставени през 1925 г. После са монтирани градските кранове, направени са пробите и тържественото освещаване на съоръжението е насрочено за 17 май.

Общината разпраща над 300 покани за светлия празник. В Анхиало се надяват на скъпи гости. Чакат царя, премиера, председателя на Народното събрание и прочие държавни мъже. Уговорено е да свири музиката на Солунската дружина.

Издаден е „Юбилеен вестник за освещаването на модерния водопровод в гр. Анхиало“. В него хидросъоръжението е наречено „грандиозно дело със съдбоносно значение за стопанското и културно развитие на града“.

На 17 май заранта народът е пиян от щастие. По онова време Анхиало произвежда 4 милиона литра вино годишно, но гражданите завъртат глави от бистрата водица. На пристанищната скеля хвърлят котва корабчетата „Левски“ и „Дръзки“. От тях тежко слизат гостите. Царят обаче го няма. Той пие от специален каптаж край Драгалевския манастир на Витоша и няма проблеми с водата.

Отсъствието на Борис III не хвърля сянка върху празника. На анхиалци им е мъчно само за д-р Малинов, който не доживява паметния ден.

Множеството се събира на площада пред читалище „Просвета“. Извършен е тържествен водосвет, после Страшимир Георгиев държи реч. „Историята на анхиалския водопровод е история на българските водопроводи, на българското водоснабдяване - обобщава кметът. - Той е минал по всички ония етапи на препятствия, било поради нашата слаба култура, било поради нашата бедност като народ.“

Словото е изпратено с „Ура!“ и „Шуми Марица“. Сетне възторгът се излива в спонтанна манифестация из града. Празникът продължава с юнашки и скаутски игри, с банкет, тостове и хора. В кулминационния момент строителите на водопровода са понесени на ръце.

„Те се обезсмъртиха!“, провиква се екзалтиран анхиалец и пророкува: „На тях грядущото поколение ще отдаде заслуженото, а аз като техен съвременник ги адмирирам и им пожелавам да градят все такива културни паметници, от които градът ни има нужда.“

След 17 май 1925 г. по улиците на Анхиало вече не се чуват провлачените викове на сакаджиите: „Неро, неро-о-о...“

Коментари

Задължително поле