Проф.д.н. Венелин Терзиев по повод 200-годишнината от рождението на Георги Стойков Раковски: Велик българин, който трябва да помним и следваме

Просвещението е част от съзряването на едно общество и когато и както се случи – то е онова различие, което формира неговата идентичност, сила и възможност за развитие. Това едва ли се случва в един миг или е следствие на конкретно действие, по-скоро е част от пътя на израстване. Път – различен и еднакъв за всяка една нация. Път, който и ние, българите, сме извървели. Със собствените си стъпки, търсения и постижения. Това заявява проф. д.н. Венелин Терзиев от Министерство на културата и преподавател във Военна академия „Георги Стойков Раковски“- София и Русенски университет „Ангел Кънчев“.

„Дали търсим и къде намираме днешните наши просветители е сложен въпрос, който е възможно да има много и нееднозначни отговори. Историята ни дава достатъчно основание да смятаме, че при далеч по-трудни и превратни времена, просветителското дело е оцелявало. Нещо повече – то е силата, давала тласък на редица събития. И ако днес обясняваме прозаично, че „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, то истината за спасението е някъде прикрита или покрита с прах… Отговор и на този въпрос, по един по-различен и интересен начин, търсят Стефан Командарев и Юри Дачев в своя едноименен филм. И ни предлагат не просто интересна история, а версия на онзи, който може да те пробуди – с подадена ръка и път към себе си. Историята на Алекс – млад мъж, който с помощта на своя дядо преоткрива след тежка катастрофа света. Дете на емигранти, принудени през 70-те години на XX в. да избягат на запад, губи родителите си в тежка катастрофа, а самият той – губи паметта си. И тогава при него пристига дядо му – онази единствена връзка между минало и настояще, между памет, род и родно. Те, двама непознати, но с обща закодирана памет за общо минало, поемат пътя към дома. Път, който връща на Алекс не просто паметта, а и желанието за живот. Така наглед един недотам будителски на пръв поглед сценарий ни препраща към паметта като символ и смисъл на това, което сме били, което сме и ще бъдем. А „просветител“ придобива човешката мярка на личност, извела те от мрака до желанието да те има.

Желанието за осмислен живот, който да създава, е онова важно нещо, което трябва да търсим и намираме, защото иначе ще се загубим в смисъла на безсмислието. И ако това е по-скоро житейски и нравствен проблем, то самото просветителско дело е важно както за самия индивид, така и за цялото общество. Понякога тези хора остават незабелязани покрай бурите, които ни връхлитат, и покрай прозаичните проблеми, които съпътстват живота ни, а тяхното усещане е толкова силно и важно за всички нас“, категоричен е проф.Терзиев.

Той е убеден, че няма как да объркаме и променим това дело, което е оставило знак и дълбока следа в развитието ни, а днес ние, следовниците на тези знакови личности, трябва да търсим и намираме онова въжделение, което води и насърчава личности като тях да вършат достойни дела.

„И ако списъкът на просветителите е достатъчно дълъг и в него стоят имена като Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, Георги Раковски, Иван Вазов, Добри Чинтулов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Любен Каравелов и много, много други, то мисията, която са имали и имат като просветители, книжовници, радетели и борци за свобода, е дала своя принос в определяне на националната ни идентичност, за формиране на нашата сила и зрялост като нация.

И ако смисълът на действието е в това да създадеш тласък на определени процеси, които да променят света и нас самите към по-добро, и ако това се е случвало във времето, то просветителското им дело не е било безсмислено и напразно. За нас остава примерът и посвещението в просвещение“, подчертава проф.Венелин Терзиев.

Според учения безспорно Раковски е едно от имената изписано с големи букви в нашата история. „Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добрини“, казва той и продължава „Нека всеки запише дълбоко в сърцето си: свобода или смърт!“. И сам дава отговор на своите терзания и въжделения: „По-лесно един народ се решава да умре в кърви, отколкото да живее в калта“.

„Познат на изследователи и учени, и не съвсем познат на българите и света, и не съвсем оценен за своята мисия“, допълва проф.Терзиев.

 


Раковски е роден на 2 април през 1821 г. в Котел в семейството на сравнително заможния търговец и занаятчия Стойко Попович и Руска Мамарчева. В църковните регистри българският възрожденец е записан като Съби Стойков Попович, вероятно кръстен на дядо си – Съби Попович, който е известен търговец на кожи и поддържа оживени връзки с румънските градове.

Баща му – Стойко Попович, е родом от сливенското село Раково, откъдето идва и приемното фамилно име Раковски. Майка му Руска е сестра на Георги Мамарчев, един от организаторите на Велчовата завера през 1835 г. в Търново, капитан от руската армия, който през юли 1829 година освобождава по време на Руско-турската война (1828 – 1829) Котел и Сливен.

Това подтиква Съби да смени малкото си име на Георги, в чест на вуйчо си. В периода 1828 – 1834 година Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град – там освен български изучава и гръцки език. През 1834 г. постъпва в училището в Карлово, което напуска две години по-късно заради върлуваща по това време чумна епидемия.

В края на 1837 г. заедно с баща си заминава за Цариград, където продължава образованието си в изтъкнатото гръцко училище в Куручушме. Там Раковски изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия, френски, персийски, арабски и други предмети.

По време на престоя си в Цариград, Раковски става съучредител на „Македонското дружество“, което има за цел освобождението на българите от турска власт. Под влияние най-вече на Неофит Бозвели, но също така на Иларион Макариополски и Сава Доброплодни, Раковски се включва в борбата за църковна независимост.

Освен родния си български език, Раковски владее турски и гръцки в двата му варианта. Овладява говоримо и писмено и няколко европейски езици, сред които сръбски, френски и английски. Служи си с арабски и персийски. Той е ярък представител на течението на романтизма, силно повлиян е от Майнхард и братя Грим, които чрез своите приказки създават национално чувство в германския народ.

Под тяхно влияние той създава етнографски въпросник и иска от всички българи да го попълват и да описват своите вярвания, песни, гатанки. Раковски остава в полето на етнографията с „Показалец“ (1859) и „Българска старина“ (1865). В тях той очертава за първи път идеята за събиране на народни старини и те са начало в събираческо-етнографската дейност в България.

С високото образование, което получава, Раковски несъмнено се превръща в личност с голям идеен размах – той е етнограф, журналист, издател, учител по чужди езици и дори поет. Раковски е и първият идеолог и организатор на националноосвободителното движение в България и негов ръководител през първите десет години. Негови „ученици“ в по-голяма или по-малка степен са Васил Априлов, Драган Цанков, Иван Касабов и най-вече Васил Левски.

За времето си Раковски е известна личност, познат в Гърция, Сърбия, както и сред одеските българи. Съвременниците му го описват като много красив, елегантен и с европейски обноски кавалер. Води огромна кореспонденция, която със сигурност му помага в делото за освобождение на България от османско владичество, на което посвещава целия си живот.

През 1866 г. Раковски посещава Руската империя, прекарва известно време в Кишинев, Каприянския манастир и Одеса и преминава през българските колонии в Южна Бесарабия. Целта му е да събере пари за организиране на въоръжени чети, както и да подготви участието в тях на бесарабски българи. Той не постига голям успех с намирането на пари, заради натиска на руската полиция върху българската общност в Одеса.

На 1 януари 1867 г. новата организация издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“, в който са записвани организационният принцип на изграждането на четите и правата и задълженията на самите четници. Раковски твърдо вярва, че със създаването на добре организирани чети ще може да вдигне народа на борба и ще се постигне освобождението му.

През пролетта на 1867 г. са прехвърлени четите на Панайот Хитов и на Филип Тотю. На 9 октомври същата година Раковски почива от туберкулоза.

Според академик Михаил Арнаудов биографията на Раковски представлява един от най-увлекателните достоверни романи, които бихме могли да четем в новата българска литература. В нея има всички елементи на една лична съдба, изплетена от смели приключения и неочаквани перипетии, от големи надежди и мъчителни разочарования. Има и драматическа развръзка, трагическото величие на която може да изпълва с възторг и признателност потомството. Не въображението на поета, пренесъл своите волни видения в едно бурно минало, а самото време и условията създават тук героя с неговите високи стремежи и неговите паметни дела. И можем само да скърбим, че Раковски не успява да напише започнатото си Житие, за да ни въведе сам в подробностите на чудните наглед премеждия, в упованията, болките и разочарованията си. Такъв разказ би бил неоценим при опита ни да проникнем в духа на епохата и да разберем реалните основи на една рядка по красотата си героическа легенда. Вроден нрав, придобити наклонности, влияния от разни страни и изработен рано светоглед, които намират подхрана в примера на близки пора, предопределят тук най-естествено често чупената линия на живота. И накрай въпреки всичката безредица от епизоди ние имаме картината на едно битие, в което изпъкват релефно съществените особености на характера и удивителната целенасоченост на домогванията.

У тоя човек блика силна любов към род и отечество, волята му е крайно активна, нравствената му култура здрава и богата – и това се явява необходима предпоставка за постигане на една практическа дейност, способна да превърне отделната личност д значителен фактор на историческия процес. Може би няма след Паисий Хилендарски по-силен темперамент между организаторите на това националноосвободително движение, което наричаме Българско възраждане, отколкото неговият, и сигурно той е едно от най-симпатичните типични явления в робския живот на българите, наред с образите на Неофит Бозвели, Левски и Ботев

„През 1942 г. в. „Литературен глас“, (бр. 566, 21.10.1942 г.) Веселин Ханчев пише:

„На една широка столична улица, която носи неговото име, стои Раковски. Стои там, горе, върху бялата стена, издялана от метал, потъмнял от времето. А под него, на плочника, минава пъстра тълпа от търговци, чиновници, проститутки, суинги и чужденци, един безкраен парад на напудрени лица, на къси рокли и затъпели мозъци. Един невъобразим хаос от евтини парфюми, прошепнати на ухото клюки и разнородни говори. Един нов свят, който минава край стария. Два свята, които са толкова близки и толкова далечни.

Нашият незаменим Вазов написа най-хубавото и най-вярното стихотворение за Раковски. Там, между другото, народният поет наричаше пламенния и неспокоен дух „Един само буден във толкова спящи…“ Как пророчески звучат тия думи именно днес, когато си спомняме за него!

Раковски премина всичките неволи на скитник, патриот и бунтовник. Той се преобразяваше и менеше всеки миг – от кротък търговец до дервиш в едно турско теке. От поет до хайдутин в Балкана.

Но под какъвто образ и да се мернеше, той си остана единственият, велик Раковски.Петър Стъпов го нарича: „Мечтател безумен, образ невъзможен…“ (в. „Литературен живот”, бр. 1, 5 ноември 1942 г.)“, изтъква проф.Терзиев.

Ученият допълва, че според Петър Стъпов Раковски е една от бурните фигури от нашето предиосвобожденско движение. Може да се каже, че единствен той, за своето време, особено дълбоко се е чувствал български син и с една изненадваща упоритост и велика любов към народа си е искал да посочи на света жизнеността и духовното величие на българското племе, което според него, е учител едва ли не на цяла Западна Европа…

„Не е много завидна съдбата на Раковски. Когато се споменават имената на нашите титани от XIX-ти век, той е, наистина, един от първите, но не е пръв. А обективно погледнато, неговото място е челно. Може би само Ботев е пред него.

Но ако Раковски не беше така пламенен и не успя да изрази своята бунтуваща се вътрешна стихия в бунтовни статии и стихове, по значение той изпъква като огромна фигура, събрала в себе си всички добродетели на един предан народен син, чиято мисъл е само за родината му и чиято съдба е съдбата на народа му.

Сега костите на Раковски почиват в родния му град. Какъв трепет полъхва в човека, когато е видял тия жълти светини или пък е зърнал ковчега, където лежат те! Не духът, а останки от тялото на този бунтовник и поет, войвода и политик, дипломат и революционер, преди две седмици прекосиха родната земя.

И те, наистина, са нещо реално, което трябва да вдъхновява всеки народен син да се опива от стремежите на Раковски, от този неспокоен велик дух, чиято съдба го бе определила да бъде гений, но уви! Над него виснеха черни, тъмни облаци, които все пак бяха прободени от озарението, излъчвано от душата му.

Костите му сега почиват. Но и духът му е безсмъртен. Той се срасна с душата на Каравелова, на Ботева, на Левски и на още мнозина пламенни дейци. Той заля земята ни с оня дух, който трябваше да докара неизбежно свободата.

Затуй ще бъде вечно безсмъртен и когато неговото място бъде посочено където трябва да е, от духът му, от мечтите му, от стремежите и от любовта му към народа, ще пият светло упование още дълги редици достойни народни синове“, цитира проф.Терзиев думите на Петър Стъпов.

Проф.Терзиев припомня, че академик Михаил Арнаудов пише по повод брошурата „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ , която е отпечатва през 1861 г. Повод за нея е постигнатото споразумение между руското правителство и Високата Порта за преселването на българското население от Видинския край в пределите на Южна Русия и размяната му с татарско и черкезко население. До тогавашния момент никой не е разкривал и бичувал така директно руската политика спрямо българите и спрямо другите народи, живеещи в нейната територия. Със словото си, нетърпящо никакви възражения, и основаващо се на фактите и на собствените му наблюдения, Раковски потвърждава думите на Карл Маркс, който по това време определя Русия като „тюрма на народите“. След публикуването на тази брошура и на статиите си за руската политика Георги Раковски е обявен за персона нон грата от руските власти и му е забранено да пътува до Русия и да пребивава в нея.

„Тази малка брошура е напечатана анонимно, без означение на място и на година – по всяка вероятност в Букурещ, през май 1861 г. Тя има 15 стр. и носи заглавие „Преселение в Русия, или Руската убийственна политика за Българите.“ В предговора на ІІ-то издание от 1886 г. Захари Стоянов приема, че тя е писана в 1859 г.; а в екземпляра, що имаме на ръка, Д. Хр. Попов от Турну Магуреле, Румъния, бележи: „издадена от Георги С. Раковски в год. 1858“ и пояснява: „тая пропагандическа брошура, от която само аз съм раздал тогава неколко хиляди, между преселенците...“ Но единият и другият грешат в датуването по памет, и най-добре личи, при какви обстоятелства и кога е писал Раковски брошурата си от кореспонденцията му с Йосиф Дайнелов в Цариград и от статиите на „Дунавски Лебед“. В тая кореспонденция, под 18.IV., 17.V., 21.V., 29.V.1861, Раковски бичува жлъчно руската политика по преселването на българите, като поменава и изпращането на Теодоси Икономова в Букурещ с особена мисия, която Ив. Касабов разкрива в спомените си: да отпечата, именно, тайно съставената брошура на Раковски. А в „Дунавски Лебед“ от 15 август, 3 октомври, 10 октомври, 25 октомври, 7 ноември и 21 ноември 1861 г. са поместени редица дописки и бележки, в които се описва от очевидци тежкото положение на преселените в Южна Русия българи и се проклинат агентите за това преселване, между които попада и Захари Княжески. Повод за написване на брошурата дава съглашението между Русия и Високата Порта да се изселят българите от Видинско. Ферман в тоя смисъл бил прочетен и в Битолско, но докато македонските българи отказвали да напуснат отечеството си, видинските – подбуждани от руски агенти и насърчавани от турското правителство и от подкупени български оръдия – захванали да се изселват вече. „Това е едно чисто убийство за български наш беден народ от страни Руссии“, възклицава Раковски – и с пламенно слово и с дела иска да осуети вредната агитация. Сърбия също била ̀недоволна от настаняването на татари в пограничните ѝ области („това е разерило сички Сърби“, пише Раковски в писмо от 21.V.1861), затова министър Христич отпуснал на Раковски средства за отпечатването на брошурата, насочена против преселването (срв. Касабов, Моите спомени, 17), а сам Раковски – оставяйки грижите по печатане и коригиране на брошурата на Теодоси Икономова, който отишел за тая цел в Букурещ (за да не се изложи Сърбия пред Русия, като се напечата брошурата в Белград) – заминал да действа лично в Русия, та дано отклони руските власти от техното намерение. Въпреки обещанието си, генерал Стремоухов в Одеса не прекратява политиката на преселването, и тогава Раковски открива чрез колоните на в. „Дунавски Лебед“ нов поход против Русия – в духа на издадената и пръснатата между българите в Румъния и в България брошура. В една записка до княз Горчакова, министър на външните работи в Петерсбург, от 8.XII.1861 г., Раковски обяснява целта на ходенето си през м. юли в Одеса – „да моли и докажи генералу Стремоухову, чи това приселение е разорително за българите, а пагубно за Руссия и да даде Негово високопревъсходителство инструкции Видинскому консулу да пристани веки да действува на това“ изтъква освен това, как „напротив еще по-деятелно почна да се работи на това приселение без да имаше даже и най-нуждни приготовления за тойзи несчястен транспорт, поради кое починаха толкова невинни души, жени, дечица и мъже еще в пътешествието“. – Нека забележим, че стари видинци и сега си спомват за това ходене в Южна Русия и за връщането си от там, поради разочарование от условията на живота. Езикът на брошурата – покрай всички присъщи на Раковски особености – показва и някои черти, които го сближават доста с живата разговорна реч. Това би могло да се дължи или на желанието на автора, да бъде по-добре разбран от читателите си, прости българи, или на влияние от страна на Теодоси Икономова, когото Раковски натоварва да се грижи за отпечатването и когото някои съвременници сметат дори за съставител на брошурата. Вярно, обаче, е първото, тъй като в Архива на Раковски е запазен оригиналният ръкопис на автора, от гдето се вижда, че менен при печатането е тук-таме само правописът. Този ръкопис е озаглавен: „Приселени в Русия или Руската убийственна политика за Българити“, и обхваща 23 страници, подписани на края от „Един Българин“.

Проф.Венелин Терзиев изтъква, че според Румен Скрински Георги Раковски започва да работи върху „Дунавски лебед“ с цялата си енергия.

„Трябва да отбележим, че дори при едно бегло сравняване на новините и дописките във вестниците „България“ и „Цариградски вестник“, които излизат в Цариград, в „Дунавски лебед“ информацията винаги е най-бърза, най-достоверна, плътно аргументирана и даваща по-ярка светлина върху съответната проблематика в балкански и общоевропейски контекст. Тези факти още веднъж идват в подкрепа на изключителния нюх, с който Георги Раковски е бил дарен. „Дунавски лебед“ за кратко време се превръща във вестник – пример за тогавашните издания.

На страниците на своя печатен орган българският публицист води упорита борба с всякакъв вид народни врагове. С живо слово и блестящо красноречие Раковски поставя въпросите на деня: коментира нуждата от премахване на фанариотското духовенство, представя различните верски опасности за единството на българите, поставя темите за образованието и моралното въздигане на националния идеал чрез въоръжена и открита съпротива. Читателите бързо разбират, че пред тях стои вестник, който брани обикновения човек и защитава интересите му. Отвсякъде се получат възхвали и поздравления.

В „Дунавски лебед“ Раковски дава съвети, насърчава, апелира, припомня, съпоставя, изисква. Сериозно обостреният му журналистически усет наблюдава европейската политика на останалите страни, търси близките закономерности и прави препратки с положението на българския народ под сянката на полумесеца. Раковски реагира на всяка новина от страниците на западния печат, която касае българите. В своя вестник той опровергава или се съгласява с казаното, мъчейки се да създаде впечатление и да изгради чрез статиите си отношение към великите сили по наболелите български въпроси. „Дунавски лебед“ коментира политически, икономически, социални въпроси, външнополитически проблеми, представя недвусмислено отношение към Високата порта и националноосвободителните движения в Европа.

Естествено е, че за много хора Раковски се превръща в отявлен противник, заради тона, който прокарва по страниците на „Дунавски лебед“. Тон, родил се в противоречие с умерените просветителски възгледи на мнозина общественици. Дързък, пламенен и с забележителна убеденост в правотата си, Раковски превръща „Дунавски лебед“ в един колос на ранната българска възрожденска публицистика. Истинският талант на редактор, журналист и анализатор Раковски разгръща на страниците на своя печатен орган.

След големия успех на „Дунавски лебед“, на 8 март 1864 година излиза първият брой на вeстник „Будущност“. От него са издадени общо 10 броя. Вестникът изиграва своята роля на скрепител на българо-румънската дружба, защото се печата на двата езика, а и разисква общи проблематични въпроси. Че вестникът е свършил своята работа, говори това, че турското правителство наредило да бъде осъждан на смърт всеки, който бъде видян с „Будущност“ в ръка.

На 9 юли същата година излиза от печат първият и единствен брой на последния вестник на Раковски – „Бранител“, който за съжаление не успява да се развие като печатен орган.

След така стеклите се обстоятелства около двата вестника, през 1865 година Раковски се отдава на една своя стара мечта. Тя е свързана с издаването на списание, в което да се разглеждат въпроси, засягащи българските история, фолклор, митология и народна мъдрост. В Букурещ излиза единственият брой на „Българска старина“ – внушително по обем книжно тяло с цели 208 страници. Списанието нямало успех, а Раковски приключва дейността си като редактор на вестници и списания, застигнат от материални лишения и заболявания.

В продължение на девет години – от 1856 до 1865 година – Георги Раковски издава общо четири вестника и едно списание, от които излизат 92 броя. Към тях трябва да прибавим двата пробни броя на печатни органи, няколко извънредни листа и четири притурки. Ясно е, че не мащабното по обем публицистично творчество изгражда силния авторитет на котленеца като майстор на журналистическото перо.

Съдържанието. В него трябва да търсим силата, която излъчват текстовете на Георги Раковски. Всяка бележка, дописка, коментар и анализ резонира с трепетите и очакванията на голяма част от българския народ, открил в „Дунавски лебед“, пък и в останалите издания, печатен орган, който осветлява проблемите на делника, дава съвети за по-добро настояще и чертае аргументирани схеми за бъдещия ден“, подчертава Румен Скрински.

Той е категоричен, че въздействието, което оказват вестниците на Раковски, е поразително. Съчетавайки в себе си качествата на народопсихолог, на човек здраво свързан с времето си и същевременно надраснал го, българският публицист успява да отговори на вълнуващите политически и идейни въпроси, които рефлектират върху общественото развитие на отечеството.

Георги Стойков Раковски за пръв път дава пример за журналистика в служба на националната борба. Неговият блестящ талант, в съчетание с изключителната му способност да се ориентира в обществено-политическите процеси, ражда плодотворни години в полето на българския периодичен печат.

Раковски пръв използва думата „олигархия“ според Тодор Бакърджиев (брой 126, март 2020, Литературен свят):

„Наскоро прочетох една библиографска рядкост – книгата на академик Н. С. Державин „Лекции по българската история“ изнесени през зимата на 1943/44 година в Москва. Представена е на български през 1946 г. от издателството на Българската работническа партия (комунисти).

В главата „Георги Стойков Раковски 1818 – 1867“ авторът засяга и темпераментно непримиримата борба на Раковски с нотабилите.

„Като казваме народа, разумяваме всичките добри българи, изключающи чорбаджиите.“, пише в 1864 г. Раковски. Той нарича българските богаташи „наследници на еничарите“. Гневът му стига дотам, че говори в крайност дори за тяхното унищожаване. Войводата Панайот Хитов казва: „Раковски беше скаран с всички букурещки чорбаджии – вардеха се и тие от него.“ Принуден поради техните интриги да спре през 1864 г. своя българо-румънски вестник „Бъдущност“, великият възрожденец отправя към бъдещето следните редове:

„Тий са человеци в главите, коим е влязъл един олигархически дух и изискват всяко българско дело да става само по тяхна воля и по тяхно убеждение. Тий презират народа и никога не са помислили да съсредоточат в едно неговите мисли. Всичко, що са досега вършили под името народно дело, не е било такова, но водило се е по самата точка зрения личнаго интереса, а най-паче убийственаго егоизма!“

Протестът на Раковски срещу народните експлоататори не се ограничава в национални рамки. Пак със същите мотиви – да защити бедните от грабителите, Раковски протестира против преселването на видинските българи в Русия, където ги очаква „мъчителното монголско правителство“ на царизма и „вечни мъки“, ако попаднат в неговите „железни нокти“.

Не знаем дали бащата на организираното българско поборничество, владеещ няколко езика, не е прочел нещо от „Държавата“, където в главата „Олигархия“ Платон в един по-друг смисъл казва: „Колкото парите са повече, толкова е по-недостъпна олигархията“. Но от днешен исторически ъгъл може да се каже, че Раковски е първият български публицист, който е използвал понятието олигархия в много остър социално-политически контекст, актуален и до днес.

Между другото да добавим, че „Бъдущност“ е третият вестник, редактиран от Раковски, списван и на румънски, в сътрудничество с Димитър Великсин и с румънския публицист и учен Б. П. Хъшдеу. Излиза в десет броя от 8 март до 17 май 1864 г. Високата порта забранява внасянето на вестника в пределите на империята и заплашва разпространителите му със смъртно наказание.

Типични за „Бъдущност“ са обзорните статии, проследяващи проблемите в исторически план или разглеждащи паралелно съдбата на европейските и балканските народи. Раковски използва новите за българската публицистика форми на памфлета. С тази традиция той става предтеча на публициста-сатирик Христо Ботев, който още по-силно заклеймява чорбаджиите – олигарси.

Франсоа Волтер казва че „Великите дела винаги са съпроводени с големи препятствия.“, което описва по най-точен начин изконното въжделение за движение напред.

„И може би е прав, че всичко това ще се случва по труден и болезнен начин, който не съставлява само едно оцеляване, а един възход.

Обикновено ние българите сме поставяли винаги на преден план изконната ценност да се образоваме и да даваме напътствия на нашите деца да получат по-добро образование. Дори и поизкривено в наши дни тази дълбока семейна традиция съществува и е част от нашето съществуване. Ние всички искаме нашите деца да получат добро образование, но поизкривената ни ценностна система ни поставя в далеч не съвсем изгодната позиция да ги тласкаме да отидат да сторят това в чужбина. Това по един или друг начин съставя мироглед и ценностна система на младия човек в обществото, в което попада. Безспорно натрупаните знания и опит са дълбока ценност, но те ще са още по-полезни и важни за българското общество, ако те са приложими тук в България. И когато сме изправени пред съдбоносни решения, кризисни ситуации или революции се обръщаме към онази притихнала част на нашето общество, която е носител на съкровени идеи, мъдрост и сила – за да почерпим енергия и продължим напред.

Ще си позволя да припомня един вдъхновяващ цитат на Любен Каравелов: „Историята ни учи, че само тогава един народ е изгубен, когато няма вече идеи, които да го ентусиазират…“ Не ние, не днес и не сега ще правим оценка на делото на Раковски. Но нито привържениците, нито критиците му могат да отрекат, че именно ентусиазма и пламенността, с които той захваща всяко едно начинание, са имали силата да ентусиазират и будят народната свяст.

И няма как да не бъдем следовници на Раковски, както той казва: „Щом доказа необратимо, защо ние сме първите и най-старите жители в Европа…“ и защото „Истина се никоги не покрива за всегда; тряба един добър ден да я извади на бял свят!“, казва в заключение проф.Венелин Терзиев.

Коментари

Задължително поле