Кипърският въпрос очевидно не е в ръцете на самите кипърци

Проблемите с Кипър засягат пряко и САЩ, и Великобритания

Дойде времето и новоизбраният генерален секретар на ООН, Антонио Гутериш, официално да обяви и първият си провал, този за решаването на Кипърския въпрос.

„Така му се пада!” - ще кажат някои негови родни завистници, щом измести българските кандидатури за поста, при това едновременно две, при това дами. Ако беше някой от „нашите”... щяха да видя те, кипърците и мирът.

Щяхме да видим, но пак от същото. Защото, когато заемаш поста Генерален секретар на ООН, бъдещите ти успехи са по-скоро предполагаеми, но почти е сигурно, че ще има два гарантирани провала: израело-палестинския и кипърския въпрос. Опитите да се окичат с лаврите на разрешили Кипърския въпрос са още от времето на бирманеца У Тан, шеф на ООН от 1960-а. Както и той, всички следващи се провалят.

По брой на резолюции на ООН - 23, Кипърският въпрос е воден единствено от вечния Палестински проблем. Може да се каже, че единствено по времето на Кофи Анан се постигна наистина исторически напредък.

В следствие на огромните усилия на ООН, ЕС, дълги и напрегнати разговори, среднощни преговори в буквално изолирани от външния свят преговорни екипи, бяха изработени вариантите на плана за обединение на Кипър, Анан-версия 5.0.

В плана, който е най-пълномащабният документ, изработен някога от ООН от създаването му като организация, в обем от 10 000 страници се формулираха основните въпроси по структурата на бъдещата двузонна, двуобщностнна федерация: държавното устройство, разпределението на територията, въпросите за сигурността, въоръжените сили, статута на страните-гаранти и много други. Този план беше поставен на референдум през 2004 г.

Независимо, че на референдума планът беше отхвърлен от кипърските гърци, този „План-Анан” остава базата и на настоящите преговори. Последва дългогодишно пауза, по време на която първоначално се възлагаха надежди на личното приятелство между президента на Кипър и предишен лидер на лявата партия АКЕЛ, Димитрис Христофияс, и лидера на кипърските турци Мехмет Али Талат. Последва застой след избирането в Северен Кипър на Дервиш Ероглу, известен със своите протурски националистични позиции.

Нова надежда се появи, след като начело застанаха президентът Никос Анастасиядис и турско-кипърският лидер Мустафа Акънджъ, считан за поддръжник на обединението.

Започнаха двустранни срещи, към които се присъедини официално и ООН, Антонио Гутериш направи първата си среща в качеството си на новоизбран генерален секретар. Великобритания великодушно предложи в случай на съгласие да отстъпи половината от териториите на своите военни бази, които са в Акротири и Декелия.

Всичко стартира много обнадеждаващо, бяха отправени дежурните определения като „исторически разговори”, „последна надежда за обединяване на острова”, а се получи... както обикновено, изявление на генералния секретар за провала на преговорите по Кипър.

Искрено вярвам в усилията на ООН за решаване на този въпрос, но проблемът е, че това изглежда е единствената искрена страна в процеса.

След десантната операция на турската армия от 1974 г. и окупацията на 1/3 от територията на острова този конфликт започва да приема съвсем различни измерения и се превръща в устойчив подсистемен процес в международните отношения с няколко механизма за въздействие: локален конфликт между двете общности, където съществуващото напрежение може лесно да бъде използвано и пренасочвано, засилвано или намалявано в зависимост от бъдещите цели.

През 2004-а бяха отворени границите и стана възможно свободното придвижване на хора, което и до момента не е довело до сблъсъци или ескалация на напрежението.

Кипърският въпрос е точка на директно съприкосновение на интересите на Турция и Гърция, от който в защитата на международно признатата Република Кипър за Гърция и на т. нар. Северно-кипърска турска република (СКТР), призната единствено от Анкара и Нахичеван и двете държави не могат да отстъпят. Именно там се проявяват противоречията и дори практически може да се види какви са механизмите, които двете страни използват в международните отношения.

Турция разполага със смазващо превъзходство от войски на острова, организационно сведени в отделен армейски корпус с 2 пехотни дивизии, бронетанкова бригада, полк „Командос”, полк „Специални сили” и артилерийски полк – всичко с численост от 25 000 души. На този ресурс противостои кипърскатата „Национална гвардия” от регулярни 9 800 души, като страната дори няма бойни самолети.

Гърция съумява да използва дори този дисбаланс в дипломатическата игра с европейското членство на Турция, като настоява, че за изтеглянето на турските войски от европейската територия и по този начин се стреми да получи възможности за отстъпки по други важни за нея въпроси от двустранните отношения. Третият вектор е геополитическият.

Тук нещата придобиват многовариантни форми. Преговорите по КВ са свързани с отношенията ЕС-Турция. И докато „младия” Ердоган от 2004 г. беше готов на отстъпки, за да стартира преговорите за присъединяване с ЕС, то „късният” Ердоган коренно се отличава в риториката си с ЕС като даже директно заявява, че Европа трябва да направи отстъпки спрямо Турция иначе страната му имала и „друг път”, разбирайте и Кипър също.

Проблемите с Кипър засягат пряко и САЩ и Великобритания. Като точка на конфликт между Гърция и Турция в контекста на две натовски държави, САЩ са заинтересовани от успокояване на напрежението, което иначе има потенциал да взриви НАТО, както вече е ставало.

Също така САЩ по линия на двустранни договори използват двете военни бази на Великобритания в Акротири и Декелия, където там са изградени корабни пристанища, бази за подводници, военни летища, базирана е авиация, съществуват изнесени елементи от радиоелектронната система за контрол „Ешалон”.

Предложението на Анстасиадис за премахването от острова на всички войски на държавите, които не са членки на ЕС накара не само американците, но и англичаните сериозно да се замислят, в контекста на Brexit, но и на конфликта в Сирия, защото точно отсреща на континента се намират двете руски бази - в Латакия и Тартус.

Не на последно място трябва да се посочи и разкриването на огромно находище с газ и нефт точно в акваторията на острова. Същото граничи с „Левиатан” на Израел, Ливан, Сирия (разбирай „Газпром”) и естествено Турция.

Споровете и забраните дори за сондаж с изпращане на военни кораби от страна на Турция са още от сега, представете си какво ще стане при началото на добива.

По всичко изглежда,че всяко придвижване на Кипърския въпрос, в някоя от тези посоки ще породи грандиозни изменения в глобален мащаб, така че изглежда всеки иска да остане положението такова, каквото го познава и си е наредил фигурите спрямо другия.

Финалният акорд беше преди две седмици, когато Специалният пратеник на шефа на ООН по Кипър - Еспен Барт Ейде - обяви провала на преговорите, отправи упрек към двете преговарящи страни и обяви, че престава да се занимава с този въпрос, защото ще участва в изборите в родната си Норвегия.

В последствие гръцкият външен министър, също и турският, изразиха разочарованието си от ООН и неумелото им посредничество.

Новите преговори със сигурност ще се отложат до 2018 г. ,защото предстоят избори за президент в Република Кипър, които са през м. февруари, а първият официален прием на който участва новоизбраният президент е в посолството на България в Никозия на 03.март., където всички по традиция го питат за неговите виждания за решаването на КВ. За съжаление други противоречия предопределят развитието на КВ, а както виждаме те са далеч от възможностите на самият кипърски народ.