Радикалните тълпи ще дойдат и за вас

Расови сблъсъци в Америка.

Днес те брутално поругават Свободата, смазват всяко несъгласие, но не с аргументи, а с боздуганите на омразата, репресиите, уволненията

Всичко е в ръцете на тълпата - тези хора не работят, но затова ги хранят с дарения от Холивуд и „ятаци“ от града

Кохорта от полезни идиоти в ляво-либерални университети, медии, прекръщават брандове, свалят филми...

„Когато радикалните прогресисти и либералите дойдоха за консерваторите и центристите, аз мълчах; не бях нито консерватор, нито центрист.

Когато дойдоха за християните, аз мълчах; не бях ревностен християнин.

Когато дойдоха за „бялата привилегия“, аз мълчах; нямах никаква привилегия.

Когато дойдоха за „токсичната мъжественост“, „патриархата“ и „хетеросексуалното потисничество“, аз мълчах; не потисках никого.

Когато дойдоха за книгите, филмите и историята на моя живот, аз мълчах; вече ги бях чел, гледал и преживял.

Когато дойдоха за мен - вече нямаше кой да говори.“

Вероятно така щяха да звучат, ако бяха писани днес, знаменитите стихове на протестантския пастор Мартин Нимьолер, насочени в онова време срещу нацисткия поход срещу свободата.

Днес живеем във времена, когато радикални тълпи поругават Свободата. Брутално и безжалостно. Смазват всяко несъгласие. Но не с аргументи и демократична дискусия, а с боздуганите на омразата, репресиите, уволненията. Посичат другомислието с мачетето на цензурата и остракизма. Налагат своите идеологически догми и лайфстайл не с бюлетини в урните, а с бодливата тел на измислената от тях политическа коректност. Не трябва да се гордееш, че си мъж или жена. Трябва да парадираш, че си безполов, за да не би случайно да засегнеш тънката джендърна чувствителност на малцинствени групички, които не знаят какви са. Трябва да забравиш завета на Мартин Лутър Кинг за свят, в който цветът на кожата няма значение, защото всички са равни по достойнство и права. Радикалните тълпи изискват да преодолееш тази „расова слепота“ и да се извиняваш, че си се родил с бяла кожа. Да коленичиш и да целуваш кубинките на улични мародери и квартални мутри, които се изживявали като „потиснати“, защото били чернокожи. Трябва да забравиш историята с нейните светли и тъмни страници и да приемеш крясъка на радикалните тълпи, които я пренаписват и преиначават.

Нацистите горяха „неправилните“ книги и киноленти. Днешните радикални тълпи ги свалят от рафтовете на книжарниците, от онлайн платформите и образователните програми. Заличават или префасонират литературни образи и персонажи. Да премахнеш книга от интернет днес, означава да я изгориш виртуално. Да забраниш книга в училище е достойно за школа на „Хитлерюгенд“. Последният пример е класическият роман на модерната американска литература „Да убиеш присмехулник“на Харпър Лий, издаден през 1960 г. Това е роман, определян като едно от ней-добрите произведения на XX век. Награден с „Пулицър“ през 1961 година, определен за най-добър американски роман на столетието от меродавното издание Library Journal и за най-добрия роман на всички времена във Великобритания.

Екранизиран, четен и препрочитан от стотици милиони по целия свят. Спомняте ли си го? В него, през очите на шестгодишния Финч, се разказва за живота в мрачните години на Великата депресия (1933-1935). Действието се развива в измисления „уморен стар градец“ Мейкомб в щата Алабама, дълбоко в американския Юг. Разказват се сложни лични съдби, семейни драми, социални несправедливости и характерната за това време расова дискриминация. Словесна картина на нрави и порядки от едно отминало време. Не измислено фентъзи, а време, което наистина се е случило, имало е такива порядки, такива съдби. А ние, днешните хора, имаме правото да знаем за всичко това, за да градим по-добър свят. Този роман миналата седмица стана поредната жертва на радикалните тълпи, които подкокоросаха левичарската власт в щата Минесота да го забрани за изучаване в училище. Съдържал много расистки обиди. Заедно с него забраниха и култовата детско-юношеска класика „Приключенията на Хъкълбери Фин“, защото можело децата да се почувствали „унизени и маргинализирани“. Това е не скудоумие. Това е фашизъм!

С херостратовски устрем радикалните тълпи в Америка и папагалстващите ги в Европа рушат и вандализират паметници на исторически фигури - от Христофор Колумб и Махатма Ганди, до Чърчил, Юлисис Грант и Джордж Вашингтон. Заличават паметта. Горят историята. За да остане само техния черно-бял и невежествен наратив, съчинен с кресливи туитове и постинги в социалните мрежи. Това не е борба за справедливост, това е война срещу истината и нормалността. Унищожават миналото ни, за да завладеят настоящето и бъдещето.

И всичко това, най-вероятно щяха да си останат улични инциденти, ако не беше цялата кохорта от полезни идиоти в ляво-либерални университети, медии, бизнеси и публични институции, които с готовност, а някои даже с удоволствие, угаждат на всяка прищявка на радикалните тълпи. Кой от конформизъм, кой от банален страх за работата и социалното си положение. Фундаментални принципи и ценности на общественото мнозинство се хвърлят в кошчето в името на „новото нормално“, диктувано от радикалните тълпи. Щом чуят поредния крясък от улицата или в социалните мрежи, изпълняват безпрекословно - прекръщават брандове, свалят филми, тероризират несъгласните. Съобразяват се, отстъпват. Със същата лекота, с която германската интелигенция, предприемачи и обикновени отстъпват пред бруталността на „кафявите ризи“, щурмоваците на Хитлер.

Всъщност, концентриран образ на абсурдния свят, към който ни тласкат радикалните тълпи днес е прословутата „автономна зона“, която екстремисти, троцкисти и ултралеви радикали установиха в центъра на Сиатъл. Под благосклонния поглед и бездействие на ляво-либералните щатски и местни власти, които дезертираха и опразниха кметството и местния полицейски участък. В окупирания район живеят около 30 хиляди души. Окупаторите се движат от няколкостотин до няколко хиляди, главно в зависимост от това дали вали дъжд. В ляво-либералните медии ще откриете пасторални картини за прогресивни младежи, които искат нов свят, без потисничество и властнически институции, които вдъхновено дискутират, разговарят и протестират.

Истината е доста по-различна и нелицеприятна. Вече седмици наред самозванци с оръжие в ръка патрулират и раздават „правосъдие“, некъпани младежи се шляят по улиците, шарят навред със спрейове надписи от типа „Полицаите на копелета“ и „Черните животи имат значение“, ядат, пият безплатно, разкопават зелените площи, за да си садят зеленчук, тормозят местните жители, които искат спокойствие и сигурност. Журналисти от свободни медии, пребивавали в зоната под прикритие, разказват, че ако през деня нещата изглеждат сравнително спокойни, то през нощта се чуват изстрели, побоища, пиянски оргии. Много от местните жители, които не симпатизират на окупаторите, живеят като във военна зона - барикадирани вкъщи, не могат да ходят на работа, собственици на търговски обекти в района са били принудени да затворят. Полиция няма.

Всичко е в ръцете на тълпата. Онзи ден беше застрелян един и тежко ранен друг при саморазправа между окупатори. Тези хора не работят. Хранят ги с дарения полезни идиоти от Холивуд и „ятаци“ от града. Голяма част, ако не всички от окупаторите - все младежи и милениали - не са допринесли с нищо за обществото. Получили са всичко наготово. Изграденото около тях - от мобилните комуникации до уличния паваж - което те ползват без скрупули, е продукт на труда, таланта и данъците на обществото и на предните поколения. Никой не може да обясни какво точно искат окупаторите отвъд глупостите за забрана на полицията. Но е очевидно как си представят света - някой им дава, а те изискват и определят как този „някой“ ще живее, какво ще мисли и в какво ще вярва. Както се шегуваха нормални хора от Сиатъл, щом мразят държавата и искат автономия - да слагаме граница, да наложим мита за внос и износ от „зоната“, да им прекъснем водата, тока, телефоните и интернета и да ги оставим да си градят живота, както пожелаят.

Идва време, когато всеки трябва да заеме позиция. Защото утре, може да дойдат и за него.

Коментари

Задължително поле