Разликата между гръцките и нашите политици е от земята до небето

Митингите за името на Македония в Атина и Солун са демонстрация на национализъм, но и на национално единство

Гърците за пореден път на 4 февруари в Атина показаха, че имат непоколебима воля да отстояват своите интереси, макар и крайно националистически, без да се съобразяват с мнението на каквито и да било столици или централи. Те потвърдиха многовековната практика в международните отношения, според която се уважават не само силните, но и достойните държави на световната сцена. Гърция не е от големите и силни страни, но винаги се е държала достойно. Затова, макар и една от най-критикуваните, тя е и сред най-уважаваните и ухажвани държави. И то, както от Вашингтон, Брюксел, Париж и Лондон, така и от Москва и Пекин. Няма държава в Европа, която повече да е критикувала Вашингтон от Гърция. Но и няма европейска страна, която да е получавала повече американска помощ от Атина.

Ръководена изключително от собствения си интерес, Гърция, макар и член на НАТО, провежда една високо професионална, балансирана, прагматична и строго подчинена на гръцките интереси, дори и грубо националистически, външна политика. А когато тези интереси са засегнати отвън, гръцките правителства, без колебание и без изключение, са влизали в остри международни конфликти. Така например, споровете с Турция по морската граница и някои острови са няколкократно прераствали в предвоенно напрежение между двете държави, включително и готовност за военен сблъсък.

Един от най-важните изводи от последния митинг в Атина е не само неговата многобройност, каквато вече е безпрецедентна за Европа, но и тесният контакт между политическия елит и обществеността. Гръцките политици винаги са разчитали на нея. От своя страна те са широко информирали всички свои сънародници за приоритетите на гръцката външна политика, за начините и средствата за отстояване на националните цели и идеали. Тази тясна връзка бе засвидетелствана от многобройните изявления на гръцки граждани, участници в митинга, които единодушно смятат Македония за изконна гръцка земя и името й не може, според тях, да бъде употребявано от Скопие.

Освен тясната връзка на политическия елит с гражданското общество от десетилетия се наблюдава едно координирано взаимодействие на самите политици, принадлежащи към различни партии, или споделящи противоположни убеждения или идеи. Не са рядкост и случаите, когато в интерес на Гърция управляващи и опозиция се договарят за съвместни действия и общи изяви, насочени срещу външни фактори, дори срещу ЕС или НАТО. Това вътрешнополитическо единство по ключови външни направления и въпроси свидетелства за отговорността на политическия елит към интересите на гръцката държава. Каквито и различия да имат гръцките партии в сферата от вътрешнополитически, социално-икономически или военен характер, то във външната политика техните позиции са единни. Точно това единство на политическите сили - от крайно десните до крайно левите, обяснява огромния брой участници в митингите, защитаващи гръцките позиции по определени въпроси.

Както сега, така и в миналото, Гърция е ръководена от опитни и обиграни политици и държавници, които провеждат далновидна, успешна и изгодна за гръцката държава външна политика. В резултат на това от водените през XX век пет войни Гърция е на страната на победителите в четири от тях и успява да удвои територията си.

Високото си професионално ниво, особено чувството за отговорност пред собствения си народ и държава, гръцкият ръководен екип показа в годините след Втората световна война и след кръвопролитната гражданска война. Въпреки многобройните жертви от двете страни и острата конфронтация сред гръцкото общество, политическият елит на Гърция успя да постигне впечатляващо национално помирение. Този исторически акт дава мощен тласък на националното сплотяване, на политическия и социално-икономическия просперитет на гръцката държава. Милионните митинги, провеждани в гръцката столица, са очевидна демонстрация на националното единство на гръцкия народ, макар и по един доста спорен от историческа и юридическа гледна въпрос, като например името „Македония“.

А имат ли право гърците да претендират за Македония като част от гръцката държава? Историческите свидетелства и факти дават отговор на този въпрос. До 1912 г. т.е. до Балканската война, над 60% от населението на Македония е с българско национално съзнание. След разделянето й Гърция получава Вардарския дял от около 32 хил. кв. км със 750 000 души българско население, Сърбия заграбва 25 хил. кв. км с 1 200 000 българи, а на България са отстъпени само 8 хил. кв. км с население от около 270 000 души. Веднага след Първата световна война българите в Егейска Македония стават славяногласни елини, т.е. гърци, а българите от Вардарска Македония – „прави сърби“. Наред с промяната на националността и имената върху българското население от Егейска и Вардарска Македония се упражнява брутален терор и са избити десетки хиляди с цел сломяване на българското национално съзнание.

След Втората световна война бруталната политика на обезбългаряване на Егейска и Вардарска Македония продължава, като жертвите надхвърлиха десетки хиляди. Поради огромната съпротива на българското население, останало в границите на Югославия, срещу посърбяването Белград е принуден да наложи македонизма като по-ефикасна форма за смазване на българския дух във Вардарска Македония.

Кратките исторически бележки категорично опровергават правото на Гърция да си присвоява и обявява Македония като древна гръцка земя. Освен констатациите и оценките на гръцката външна политика и на националистическите нагласи на гръцкото общество спорът между Атина и Скопие за името „Македония“ е повод да се хвърли поглед и върху българската външна политика. Колкото и тревожно да звучи, тя е доста по-различна, а в някои отношения и противоположна на тази, която провежда Гърция.

Факт е, че през последното столетие България е ръководена от едни от най-посредствените, най-сервилните и продажни политици в Европа. Резултатът от тяхната външна политика е смразяващ. Три последователно загубени големи войни, с огромни човешки, материални и териториални загуби. Случай без аналог в европейската история. А тази бездарна антинационална политика нанася тежки поражения върху българското национално съзнание и достойнство.

Българските политици провокират най-продължителната гражданска война сред българския народ, която налага дълбока разделителна линия сред обществото. Дори и през последните години българската политическа прослойка (не казвам „политически елит“, защото през последното столетие такъв в България не съществува) вместо да полага усилия да търси възможности за национално помирение, използва и дори подклажда конфронтацията, като най-ефикасно средство за налагане в политиката и спечелване на властта.

Българската външна политика почти винаги е била сфера табу за широката общественост, защото на нея управляващите са гледали не като сфера на отстояване на интересите на България, а като средство с външна помощ и благословия да се доберат до властови позиции и постове. Затова българите, дори голяма част от политиците, не познават важни страни от най-новата българска история. Те не познават дори и възникването, развитието и състоянието на Македонския въпрос. Затова, ако някой инициатор реши да свика митинг в подкрепа на българската позиция по Македония, то не един милион, а и хиляда човека няма да се съберат.

Маломерието на голяма част от българските политици е очевидно, а дребнотемието е смисълът на тяхното съществуване. Тях не ги вълнуват песимистичните прогнози за бъдещето на българския народ, а са се захванали да фалшифицират миналото и да идеологизират настоящето. Те се интересуват не от това, което е в интерес на българската държава, а как по-добре да угодят на външни сили. Всъщност, и това е най-голямата разлика между българската политическа прослойка и политическия елит на Гърция.

Коментари

Задължително поле