Борбата на Петър и Асен с Византия не е никак лека, нито успехът на българското освободително движение е гарантиран

През 1193 г. Петър е принуден от обстоятелствата да отстъпи водещото място на Асен

Царете Петър (1186-1197) и Асен (1186-1196) без колебание можем да наречем „братята освободители“, тъй като именно те възобновяват свободната българска държава след два века чуждо господство! Подобно на други „тандеми“ в нашата история (най-известният е онзи на светите братя Кирил и Методий), Петър и Асен почти винаги са възприемани като едно цяло, така че възможността за разрив между тях изглежда невъзможна, да не кажем и абсурдна... И все пак, около 1193 г. между двамата царе и съуправители (по-старшият е Теодор, приел заедно с короната името на „светия цар Петър“, синът на Симеон Велики) възникват разногласия. За щастие конфликтът бързо е овладян и не ерозира силите на възстановеното само преди броени години Българско царство.

Учените избягват темата за разрива между Петър и Асен и най-често я игнорират. Ако все пак се споменава, въпросният разрив е отнасян към началото на въстанието през 1186 г., при това с недомлъвки... Вероятно склонността към известна идеализация на великите личности води до недоверие към един безспорен факт, като че ли провокира някакво неудобство от това, че не всичко между братята е било толкова хармонично, както ни се струва... Свидетелствата за противоречията между Петър и Асен са публикувани още през 1945 г. от бъдещия академик Иван Дуйчев, който обаче почти не ги коментира. По-късно с проблема се заема руско-американският византолог Александър Каждан, но нашите историци най-често не приемат неговите изводи и дори не ги коментират.

Съвременните византийски автори са категорични - към 1193 г. между Петър и Асен възникват сериозни несъгласия. Според Сергий Колива, ретор (оратор) във византийския дворец, император Исак II Ангел (1185-1195) "... приближил до себе си единия брат...“, който щял да стане „камък“ (грц. „петрос“, каламбур с името на цар Петър) за препъването на другия! Ораторът упреква Асен с думите: "... ти разкъса братските дела...“ Георги Торник се обръща към Исак Ангел с думите: „Ти, царю, (...) разкъса сцеплението на цял по-рано единогласен и единодушен народ и го надви в природата му, понеже раздели родни братя, които бяха единодушни не за добри дела...“ За Йоан Сиропулос „просташкият и корав човек“ Петър е преклонил глава, а Асен, макар да е "... подобен на инатестите магарета...“, ще бъде доведен до "... пълно поробване...“ Десетилетия по-късно Георги Акрополит предава спомена за разрива между българските водачи по следния начин - след гибелта на Асен "... цар станал брат му Йоан (Калоян), тъй като българите не пожелали да възкачат на престола отново Петър...“

На какво са се дължали разногласията между Теодор-Петър, върховния владетел, наричан според византийските и българските разбирания „велик цар“, и неговия съвладетел Асен (Иван Асен I), чиято корона и царска титла са дадени от по-големия брат? Няма съмнение, че византийските автори преувеличават, но разривът, колкото и да е бил временен, не е плод на фантазията им... А и в такъв български официален паметник, какъвто е т. нар. Борилов Синодик, Петър определено е „засенчен“ от брат си Асен.

Трябва категорично да се подчертае, че българското въстание е „... на Петър и Асен...“, а не на „... Асен и Петър...“, както често и днес се пише и говори. При това доц. Иван Лазаров убедително показа, че за тогавашните византийски автори „най-голямото зло“ е „обхванатият от бесовете Петър“, а не Асен, въпреки омразата им и към него. Няма основания да се мисли, че Петър е имал някакви колебания през 1186 г. Напротив, двамата братя, разбити от император Исак Ангел, отиват при куманите, а през есента възстановяват властта си от Дунав до Стара планина. В края на същата година двамата отново заедно разбиват войската на византийския кесар Кантакузин, след което триумфират пред своите войници и съюзниците кумани с пленените ромейски одежди и знаци на власт. За участниците в Третия кръстоносен поход (1189-1190 г.) владетел на България категорично е „Калопетър“, а брат му Асен е негов помощник. Според българските дипломати, изпратени при германския император Фридрих Барбароса, при един съюз между германци и българи и превземането на Константинопол „короната на гръцкото царство“ трябва да бъде дадена на „техния господар Калопетър“! Византийският писател Теодор Валсамон нарича Исак II Ангел победител над „Славопетър“, в чийто „дом“ (дворец) е открита чудотворната икона на св. Димитър Солунски - същата, която при обявяването на въстанието е изнесена пред ликуващото множество.

Представата, че борбата на Петър и Асен с Византия едва ли не е била лека е невярна. Император Исак II Ангел не е толкова бездеен и бездарен, както го представят неговите недоброжелатели. Макар да допуска сериозни грешки (най-голямата е първоначално неразбиране на същността на българското въстание!), императорът на три пъти (1186, 1188 и 1190 г.) прониква на север от Балкана и нанася тежки удари на българите. Дори и след Тревненската катастрофа през 1190 г., когато Петър и Асен разгромяват Исак с методите на „планинската война“, не всичко е решено. Българите търпят неуспехи в Тракия, когато командващ византийските войски във Филипопол/Пловдив е способният военачалник Константин Ангел. Още по-опасен е очерталият се към 1193 г. византийско-унгарски съюз, предвиждащ съгласувани удари на ромеи и унгарци откъм Тракия и Видин. В тази сложна ситуация цар Петър явно търси дипломатически компромис, който обаче е неприемлив за Асен. По-радикалната „партия“, в която е и най-малкият брат Калоян, успява да се наложи над „умерената“ начело с Петър. Определена роля играе и „географията на властта“, тъй като цар Петър като върховен владетел на първо време резидира във Велики Преслав, докато Асен остава в Търново. Макар да е пазел очарованието си на старопрестолен град, паметта за Симеон Велики и „светия цар“ Петър и т. н., Преслав е по-уязвим поради ниския Източен Балкан. При това не може да се мери с Търново като природна защитеност. Всичко това, както и по-големият житейски опит, явно карат Петър да бъде склонен на компромис с Византия. Това не поставя под съмнение неговата вярност към идеята за свободното Българско царство.

Всъщност, възможно е тактиката, застъпвана от Петър, да е била по-обмислената, по-реалистичната с оглед на конкретния политически момент. Българското общество обаче е така „надъхано“ с антивизантийски настроения, че в мнозинството си застава зад по-крайния, склонен към поемане на рискове Асен, който при това е по-активният като военачалник. Така съвладетелят, волно или неволно, измества своя по-голям брат начело на държавата, а Петър е заставен от обстоятелствата да отстъпи. В историята има достатъчно примери за подобни „рокади“ или „ротации“, а и читателите най-вероятно вече правят асоциация с „изместването“ на Волов от Бенковски по време на Априлското въстание.

През 1196 г. Асен става жертва на преврат, извършен от братовчед му Иванко. Опитът на узурпатора да се закрепи на престола, при това с византийска помощ, е посрещнат „на нож“ от широките обществени слоеве. Макар донякъде да е загубил предишната си популярност, цар Петър дава решителни доказателства за своята мисия. Събирайки верни войски, той обсажда Търново, а Иванко е принуден да търси спасение във Византия. „Повторното“ царуване на Петър, както често (и неточно!) се пише, не се отличава по същество от политиката на Асен и преминава под знака на военни действия в Тракия.

Чувствайки необходимост от по-широка подкрепа, Петър коронясва като свой съуправител най-малкия брат Калоян, който заема мястото на загиналия Асен, което явно е жест към най-„непримиримите“. В Търново продължава да съществува болярска опозиция, жертва на която през 1197 г. става и Петър. По всичко изглежда, че „старият нов цар“ не се завръща във Велики Преслав, с което Търново окончателно се утвърждава като единствения български престолен град.