Върви, народе разделени

Родноборците постоянно достигат нови висини

Ако преминем към латински букви, всичко щяло да бъде по-глобално, по-културно

И 24 май не мина без станалите вече традиционни сблъсъци по оста националното срещу глобалното. „Какво пък толкова виждате в този празник?“ е най-новият бисер на обичайната сравнително малобройна, но ужасно гласовита група, на която девизът е – всичко българско и родно мразя, хуля и осмивам.

Парадоксалното е, че същите, които преди няколко дни опитаха да омаловажат както нашата идентичност, така и нашия принос за културното обогатяване на Европа (тук правя малка вметка – става дума за реалното обогатяване на Стария континент, не това актуалното, при което орди друговерци продължават да нахлуват тук, погазвайки всичко европейско), не спират да настояват националният ни празник – 3 март, да бъде сменен именно с 24 май. Той, заявяват същите, ни обединявал, бил уникален и в световен мащаб и най-важното – не бил като другия, обвързан с Русия.

Не е лъжа, че 24 май е уникален празник – едно тържество на духа и на българската идентичност, приносът ни към Европа. Е, да, но вече и в него съзряха проблем родноборците. Прокраднаха се, съвсем сериозно, по разни публикации и словоблудства, намеци, че нашата азбука някак си ни разделяла от цивилизацията, трудно ни разбирали. Ако пък, видите ли, преминем към латински букви, всичко щяло да бъде по-различно, по-глобално, по-културно.

Така директно действат простите изпълнители на новата поръчка от серията „да оплюем родното“. По-хитрите, водачите на хунтата, още опипват почвата. Част от тях държаха речи на празника, в които за пореден път се опитаха да ни разделят – на такива, които прекалено много виждаме в българския език националното, което ни кара (абсолютно незаслужено – според същите) да се гордеем с него, с произхода си, с корените си. Другите – те, възвишените, които далеч не се гордеят, че „сме дали нещо на света“, напротив, страхуват се да сме уникални дори с езика си, призоваха да не изтъкваме това като нещо апотеоз на нашата национална идентичност. Не било (полит)коректно някак си.

Същите, които години наред ни обясняват, че различията трябва да се зачитат и уважават, искат да ни унифицират с всички останали. И българският език, нашата азбука, видимо много им пречат това да се случи. Това, че езикът ни е приет и от други – от милиони още, които днес пишат на нашата азбука – за тях не е повод за гордост. Още една заслуга, която те принизяват. И макар че 24 май е нашият огромен принос към континента – исторически такъв – те отново, къде явно, къде по-прикрито, внушават, че цивилизацията, Европа, свършва там, където започва кирилицата.

За поредна година – но с всяка все по-настойчиво – се направиха опити да се принизи, да се неглижира българската писменост, да се противопостави националното срещу европейското. Няма как да си истински европеец, ако се гордееш и имаш българска азбука. Не може, това те отличава от останалия континент, настояват те. Следователно – и азбуката ни трябва да се разглежда по-скоро като продукт, който трябва да бъде моделиран от... преводачите, например (да, присъстваше тази мисъл в едно празнично слово на една дама – професор и декан в Софийския университет) – за да бъде унифициран към всички останали езици и наши, упорито налагани през последните години като авторитети писатели, да бъдат утвърдени по света (че тук явно не ги ценим достатъчно).

Вече и азбуката, създадена в родни книжовни школи с одобрението на наши владетели, е някак опетнена според същите. Не се ли сещате и основния фактор за това? Е, как – и руснаците я използват. Поемаме по същия път, по който са тръгнали същите хора, които водят неравна, но много люта битка и с християнството. Колко всъщност семпло и първично са устроени същите – вместо с високо вдигната глава да изтъкват, че именно ние сме просветили и ограмотили редица народи, включително и Русия, давайки им и християнството, и азбуката, въпросните хорица предпочитат, настояват, крещят, истеризират да се отречем от всичко българско и родно.

Вече не е само политкоректност, не е само един глуповат стремеж за унификация с всичко чуждо, не е просто желанието да се впишеш по-лесно навсякъде. Родноборците постоянно достигат нови висини, опитвайки се да принизят всеки празник, всичко българско, с което безспорно трябва да се гордеем. Само защото, и то повече от всичко, се плашат от националната идентичност, от всичко, което едновременно ни извисява и откроява.