Алчността умъртви почтеността

Рицарството е далечен исторически спомен. Джентълменството, „честната дума“, взаимното уважение и доверие се считат за отживелица

Случаите на измяна, лицемерие, предателство, изневяра, подлост, изобилстват в нашето ежедневие

Рицарството е далечен исторически спомен. Джентълменството, „честната дума“, взаимното уважение и доверие се считат за отживелица. Началото на грубото погазване на тези невероятно благородни ценности и форми на взаимно човешко и междудържавно общуване, дори и по време на войни, където е регламентирано желязното правило „Милост при война и справедливост при мир!“, се полага в края на XVIII-ти и началото на XIX-ти век, т. е. със старта на капиталистическата система.

Този период впечатлява с бурен възход на Франция от управлението на Наполеон. Вероятността европейският континент да попадне под пълна френска доминация става все по-реална. В Европа няма сила, която е в състояние да спре мощната френска военна експанзия. Чак през 1912 година край на френския агресивен курс слага Русия.
Четири десетилетия след разгрома на Наполеон европейските монархии заедно с Русия зорко бдят за запазване на деспотичното монархично статукво на континента.

В средата на XIX-тото столетие се слага началото на нов принцип в международните отношения, прокламиран официално две десетилетия по-късно от английския премиер Палмерстън: „Няма вечни приятели, няма вечни врагове. Вечни са само британските интереси.“
Първият пример на отстояване на националистически и егоистично-династически интереси е формирането на коалиция от Англия, Франция, Австрийската и Османската империи, която започва Кримската война (1853-1856) срещу Русия. Интересите на четирите държави диктуват доскорошният им руски съюзник да се обяви за враг, макар че е техният спасител от Наполеон. Принципите на междудържавно общуване, на стриктно съблюдаване на приети договорености между страните и изпълнение на поети ангажименти, са захвърлени и заменени с ... интереса. А той в случая е де се ограничи нарасналото влияние на Русия в Европа, застрашаващо според тях регионалните им, континентални и колониални интереси. С други думи - пълен конформизъм! В един конкретен случай съюзникът ти става противник, а в други - противникът ти става съюзник.

Началото на XX-ти век е характерен с мощна външнополитическа активност. Германия, отсъстваща в периода на колониалната експанзия, израснала обаче като първа икономическа сила на континента, се нуждае от природни ресурси. Единственият начин да си ги осигури е като ги отнеме чрез война от владеещите ги метрополии.

Очертаващият се мащабен военен сблъсък на европейския континент провокира и формирането на силни и безаналогови до този момент военни съюзи - Антантата (Англия, Франция, Русия) и Тройният съюз (Германия, Австро-Унгария и Османската империя).
Особено впечатляващото при тези съюзи е коренно промененото прегрупиране на силите. Най-враждуващите помежду си държави през XIX -ти век Англия, Франция и Русия стават съюзници срещу един изключителен противник - Германия.

Още в началото на войната Германия прилага непозната до този момент военна тактика - мощни атакуващи удари и максимално бързо сломяване съпротивата на противника. Огромна германска военна групировка е пред Париж. Правителствата в Париж и Лондон са в шок и отчаяно молят руската армия да предприеме незабавно настъпление към Берлин. В непълен състав армията на генерал Брусилов започва настъплението. Падането на германската столица е въпрос на дни. Германското командване е принудено спешно да изтегли десет дивизии от войската си пред Париж. Така френската столица е спасена. Европейски военни експерти, както и български генерали, между които и генерал Г. Вазов, са категорични: „Германия бе дотук. Победата във войната ще бъде на страната на Антантата, която разполага с далеч по-големи ресурси и жива сила.“

За участието си в Първата световна война и сериозния принос за победата на Антантата Русия плаща изключително висока цена - Октомврийската революция, териториално ограбена и подложена на международна изолация и остра враждебност между двете световни войни. Така ? се „отблагодаряват“ нейните съюзници във войната.

Настъпва един от най-критичните моменти в световната история - три крайно агресивни държави (Германия, Япония, Италия) се готвят да наложат „нов ред на земята“. А една от тях - Германия, се стреми да бъде пълен хегемон на планетата, като замени християнството и цялата съществуваща на Земята човешка цивилизация с нацистката идеология. Страхът от нацизма не само провокира, но и сплотява три държави, до този момент непримирими идеологически врагове - Великобритания, СССР и САЩ. Силите на злото са разгромени. За всеобща изненада, когато все още не са зараснали раните от войната, когато европейците още не могат да се нарадват на дългоочаквания мир, Западът хлопва Желязната завеса -„благодарност“ за приноса на Съветската армия и огромните жертви, които дава Съветската страна във войната. На многобройните въпроси защо е предприет този акт, отговорът е: „Защото Съветският съюз вече не ни е потребен.“

В края на 80-те години на двадесетото столетие след тежка продължителна икономическа криза, ускорена от престъпната авантюра - агресията в Афганистан, социалистическият експеримент рухва.

Заплахата от комунизма отпада. Москва се отказва от сферата си на влияние и то без нито един изстрел, а само с едно единствено искане: НАТО да не се разширява на Изток! Формално Западът приема и публично обещава, но реално грубо погазва собствения си ангажимент и вкарва за безпрецедентно кратко време целия Варшавски договор в НАТО. Руската страна е стъписана и пита: „Какво стана с устните обещания на Запада да запази границите на НАТО в рамките до 1989 година?“ Още повече един от последните актове на съветското ръководство е съкращаване на армията с 500 000 войници и 10 000 танка - безпрецедентна демонстрация, че руската държава няма никакво намерение да воюва със Запада.

Само след около година става ясно защо Западът продължава тази антируска враждебност, подобна на конфронтацията от годините на Студената война. Очевидно първо, защото Русия трябва да бъде унищожена като държава, да ? се заграбят богатствата, жизнено необходими за амбициите за световно господство на Дълбоката държава (според бившия държавен секретар Мадлин Олбрайт). И чак тогава, ако са останали живи руснаци, с тях колективният Запад може да прави приятелство.

Но какво става с джентълменството, с ценната устна договореност в международните отношения, чиито типичен представител бяха Съединените щати? По време на Карибската криза те поемат устния ангажимент да не посягат на правителството на режима в Куба срещу изтеглянето на съветските ракети. Вече 63 години Вашингтон джентълменски изпълнява този ангажимент - акт, заслужаващ особено уважение. Дължимото признание трябва да бъде дадено и на позицията на Китай, изразена от китайския ръководител Мао Дзъдун пред Кисинджър, според която китайската страна няма да напада Тайван - честна дума, спазвана от китайските ръководители вече 53 години.

Все по-натрапчив е фактът, че българската и международна общественост става свидетел на подобно драстично погазване на вековни принципи на общуване не само на ниво държави, но и в междучовешките отношения. Безцеремонно се пренебрегва чувството на признателност, на почтеност, на взаимно уважение, на отстояване личните интереси, като се накърняват тези на другата страна. Случаите на измяна, лицемерие, предателство, изневяра, подлост, изобилстват в нашето ежедневие. Подбудите за това са най-различни - користни, кариеристични, авантюристични, политически, идеологически... Често явление в годините на Прехода е да се развалят семейства, да се взривяват дългогодишни приятелства, да се провокират семейни вражди. Има и драстични случаи на потъпкване на искрени чувства и подмяната им с кариеристични интереси.

Заедно с нарастването на тези анормални междудържавни и междуличностни явления, ще нараства и загрижеността на обществото за тяхното преодоляване. На мястото на съществуващия тип поведение на егоизъм, конфронтация, конформизъм, подлост, лицемерие, предателство и публично арогантно държание трябва да бъдат възстановени утвърдените от векове изконни междудържавни и междуличностни норми на общуване като пълно доверие между държавите и хората, безупречна почтеност, взаимно уважение и винаги отстоявано лично достойнство. Това е безалтернативният път за създаване на един много по-различен и по-добър за всички нас свят.