Разруха – това постигна 20-годишната западна интервенция в Афганистан

За САЩ цената е висока: 2216 мъртви и похарчени над $2 трлн., за повечето от които се твърди, че са вложени в пазара на имоти в Дубай

Оправданията на Великобритания за нахлуването там са поредните неоимпериалистически баснословия

Най-дългата, най-безсмислена и неуспешна война, която Великобритания е водила през последните 70 години е нейната интервенция в Афганистан, която трябва да приключи през септември. Съмнявам се, че някой ще забележи това, защото нациите празнуват своите победи, но не и пораженията.

Преди двадесет години САЩ решиха да облекчат своята агония от 11 септември не само чрез взривяване на базата на Осама бин Ладен в афганистанските планини, но и чрез сваляне на целия афганистански режим. Това се случи, въпреки че младите умерени талибани бяха обявили Бин Ладен за „нежелан гост“ и настояваха пред режима той да напусне. Тогава САЩ решиха не просто да взривят Кабул, но и поканиха НАТО да измие техните действия под формата на глобалната сигурност. Великобритания нямаше избор в тази битка и се присъедини само, защото Тони Блеър харесваше Джордж Буш-младши.

Американските и британските войски нахлуха в страната, назначаваха свои военачалници или създаваха новите губернатори. Когато посетих Кабул по това време, ми беше казано за амбицията на НАТО да унищожи терора, да изгради новата демокрация, да освободи жените и да създаде своя „приятел в региона“. Имах зловещо усещане за Великобритания, че отново сме през 1839 г., когато започва Първата афганистанска война.

Повечето американци по това време искаха да излязат от тази страна и да се концентрират върху изграждането на новата нация в Ирак. Британците пък бяха нетърпеливи да останат. Блеър дори изпрати министър Клеър Шорт да премахне реколтата от мак. Каквото и да правеше, това само увеличи производството от 6 в 28 провинции и повиши приходите от мак до рекордните $2,3 млрд. (£1,7 млрд.).

Към 2005 г. и британската армия беше в пълен имперски режим, със сърбежа да тръгне на юг с 3400 войници и да завладее пущунската провинция Хелманд. Британският командир, генерал Дейвид Ричардс, беше категоричен, че става въпрос само за спечелването на сърцата и умовете в приятелските „мастилени“ градове. Неговият министър на отбраната Джон Рийд се надяваше това да бъде постигнато „без да се изстреля нито един изстрел“. Те се забавляваха, като даваха имена на своите операции като Ахил, Дръжка за пикел, Удар с чук, Орлово око, Червена кама и Син меч. Но всичко в Хелманд се обърка и експедицията трябваше да бъде спасявана от 10 000 американски морски пехотинци, като 454 британци загинаха.

Руснаците, които бяха изтласкани от Афганистан преди едно десетилетие, бяха изумени от бездействието в западните операции. Гордън Браун - по това време премиер, беше принуден неправдоподобно да обяснява през 2009 г., че британските войници умират в Хелманд, за да направят улиците на Великобритания безопасни.

Оттогава по-голямата част от войските на НАТО се оттеглиха, надявайки се, че дипломацията ще спаси правителството в Кабул и Запада от грубо унижение. Трима американски президенти обещаваха различни форми на „разгръщане и напускане“, но им липсваше политическата воля, да преминат през тях. Дори самият Джо Байдън удължи срока от май на септември. И всеки от тях направи достатъчно, за да запази кукленския режим в Кабул в безопасност, без да премине към пълномащабното имперско управление.

Американските 2300 военнослужещи и тяхната въздушна подкрепа вече ще напуснат, както и британските 750 военнослужещи. Както един висш източник от Министерството на отбраната на Обединеното кралство каза пред ''Гардиън'': „Ако САЩ решат да си тръгнат, ще трябва да си тръгнем всички“. За САЩ цената е висока: 2216 мъртви и похарчени над $2 трлн. Твърди се, че милиардите „помощи“ са напуснали Афганистан, и по-голямата част от тях са вложени в пазара на имоти в Дубай.

Разходите за афганистанското цивилно население са ужасяващи, като през двете десетилетия са загинали между 50 000 и 100 000 души. И всичко това е отмъщението за „домакините“ на организаторите на терористичните атаки от 11 септември. Това ли са западните ценности?

Както заяви един високопоставен американски служител тази седмица, когато президентът Байдън определи новият краен срок: „Заплахата срещу нашата родина от страна на Афганистан е на ниво, с което можем да се справим''. Но това със сигурност е така от години и във Великобритания, както и в Америка, а ние сме все още там.

Последните мирни преговори в Катар не доведоха до никъде. Причината е очевидна: талибаните трябва само да изчакат до септември, когато могат да направят това, което са решили. Настоящият режим може да се задържи в Кабул за известно време, но ако той едва успява да управлява сега с американска помощ, едва ли може след това да го направи сам.

Останалото е през 2001 г., когато лидерите на талибаните вече поддържаха връзка с американското разузнаване и можеха да се справят и с Бин Ладен. Той щеше да бъде държан под контрол от местните военачалници и от пакистанската армия. Вместо това, пущуните бяха оставени да вилнеят в продължение на две десетилетия, финансирани от западните потребители на хероин. Най-лошото, което претърпяха, е унищожаването на някои негови висши фигури от американските безпилотни летателни апарати, без абсолютно никакъв ефект. Афганистан ще се нуждае от тези хора, за да направи друг продукт след  намесата на НАТО, защото сега страната е във фокуса на дейността на Ислямска държава.

Какво постигна интервенцията на САЩ и Великобритания? Военният теоретик, генерал сър Рупърт Смит в своята книга "Полезността на силата" посочва, че съвременните армии са почти безполезни в едни войни срещу бунтовниците. Те обикаляха от Близкия изток и от Афганистан до Либия, „създавайки една след друга само разрушена нация“. 

Единственото оправдание на Великобритания е мрачното клише на външното министерство за влиянието, за възпирането на терора и баснословните приказки пред света. Това са неоимпериалистически басни. В един свят на извинения, някои от могъщите големи сили трябва да ни ги представят отново през септември.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Мнения