Режисьорите Весела Казакова и Мина Милева пред “Труд”: Нашите филми са мост между Изтока и Запада

За западния свят проблемите в “Котка в стената” отдавна вече са реалност, на която се гледа със здравословна доза ирония

На 1 септември в Созопол стартира 36-ото издание на Празниците на изкуствата Аполония.

По традиция и тази година амфитеатърът в морския град ще събере под открито небе до 6 септември най-обичаните изпълнители, актьори, писатели и други популярни творци.

В петък зрителите ще видят филма на Весела Казакова и Мина Милева “Котка в стената”. Режисьорите разказаха пред “Труд” за създаването на филма, неговото послание и развитието на българското кино. “Труд” е медиен партньор на Аполония 2020.

- На 4 септември филмът ви “Котка в стената” ще бъде представен на празниците на изкуствата “Аполония” в Созопол. Как беше включен в програмата?
- Весела Казакова и Мина Милева: - Севда Шишманова, програмен директор на БНТ от времето, когато правехме филма, го препоръча на директора на Аполония Маргарита Димитрова. И както казват: the rest is history. Шегата настрана, нашият филм бе включен в топ селекции по света, в компанията на гиганти от световната филмова индустрия. Tези места, които някои колеги с насмешка наричат фестивали, освен че събират световните продавачи и купувачи на кино до Нетфилкс и HBO, се оказаха и магнит за много хилядна редова публика. Щяхме да припаднем, когато на премиерата си в Локарно видяхме 3200 души зала препълнена. В Испания, в грандиозния театър Калдерон зала от 1800 бе разпродадена. Подобна бе ситуацията в Полша, дори в Гърция имахме пълни зали. Мълвата из Локарно бе плъзнала от уста на уста и немски туристи идваха ентусиазирани, въоръжени с билети, да ни кажат, че си изпускат влака за Германия, за да гледат филма ни.

- “Котка в стената” постигна огромен международен успех и бе отличен на фестивали у нас и в чужбина, коя за вас е най-ценната награда? 
- В.К и М. М: Много сме развълнувани и благодарни на селекцията на филма за Европейските Филмови Награди 2020, еквивалент на Оскарите за Европа. Филмът е между 32-те заглавия, сред наградени филми в Кан, Берлин, Венеция. Тук 3800 членове на Европейската филмова академия ще гласуват за номинациите за филм, сценарий, режисьор, актьори. Много ни зарадва наградата на публиката на фестивала на Тарковски “Зеркало” в област Иваново, Русия. Там без шега ни обясниха, че публиката по статистика и кликания е била 2 милиона души и от тази маса народ са гласували за филма. За нас е много важна и натрупаната критическа оценка, която нашият филм получи. Тя е важна, защото критиката малко или повече образова широката публика. Британското издание Screen International обяви филма за номер 1 сред 11 независимите заглавия на лято 2019 в света. Британските, американски пък и немски и френски критици, се изказаха извънредно позитивно за филма. Появиха се и чудесни български рецензии от журналисти. В момента Котката е в HBO и Амазон Прайм за САЩ.

- Филмът е вашият игрален режисьорски дебют, след като трупате опит в документалистиката, защо решихте да смените посоката?
- В.К и М.М: С предишните си два филма бяхме атакувани институционално и съдебно. И макар да не попаднахме в съда, психологически се почувствахме притиснати до стената. “Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС” получи писма за подкрепа и защита от Европа, адресирани до Национален филмов център, БНТ, СЕМ, Министерство на културата. Колеги от филмовата гилдия твърдяха, че ДС не съществува и с потрес установихме, че това не е ирония, а хората които го казват го вярват. “Звярът е още жив” имаше едно излъчване по БНТ през май 2017-та, когато създаде истинска вихрушка по социалните мрежи и PR-a на БСП го забрани и ни нарече “Демонично дуо”. Преди няколко дни, между другото го излъчиха за втори път и бяхме в шок. Радваме се, че цензурата пада. След такива приключения си казахме - ами ако направим един семеен филм с коте и дете какво ли ще стане. Действително установихме, че в игралното кино си много по-защитен и процесът е по-лесен стига да има пари, каквито ние нямахме в излишък.

- Разкажете за идеята за създаването на филма? Доколко той е разказ за истинския живот на българския емигрант, наричате го и мост между Изтока и Запада?
- В. К и М. М: Нашите филми винаги са ставали мост между Изтока и Запада. Идва от това, че искаме да запознаем западната публиката с това кои сме ние. Не зависимо, че минаха 30 години от падането на Берлинската стена, това разделение още съществува. Имаме познати в Англия, които са обиколили света буквално, но никога не са идвали в България и нямат никаква представа какви хора сме. Нашите герои от “Котка в стената” са българи, които се опитват да се интегрират в Англия, висшисти са, и гледат отгоре на съседите си, живеещи на социални помощи. И тук Златко - котаракът трябваше да ги помири и накара да погледнат с мъдрост в душите си.

- От кадрите и сюжета сякаш лъха усещане за безизходица – защо не избрахте да разкажете щастлива история, не е ли тя по-лесно смилаема за публиката?
-  В.К и М.М: Интересно наблюдение. Уважавана английска критичка нарече филма terrific comedy drama или прекрасна комедийна драма. За българската публика може би носи безизходица, поради големите ни, все още, очаквания за това какво е на „Запад“. За западния свят проблемите в „Котка в стената“ отдавна вече са реалност, на която се гледа със здравословна доза ирония. Радваме се, че вчера излезе мнение на журналистката Анита Димитрова, която по много фин и интелигентен начин пише за кино, сподели: „преди още някой да се оплаче, че в българското кино и без това имаме достатъчно песимистични сюжети, „Котка в стената" го неутрализира със своя неполитокоректен хумор и пълна непочтителност към пропагандните мантри.“

- Авторитетна критика определи филма като шедьовър на социално ангажираното кино. Лесно ли се правят такива филми?
- В. К и М.М: Не е лесно, но за нас има смисъл. Твърде малко е доброто социално ангажирано кино у нас. Като това са два противоречащи си термина: социалното кино е тежко и не ангажира, номерът е то да стане ангажиращо и за това хуморът и абсурдът идват на помощ в изразните средства.

- Филмът е заснет в Лондон, където Мина живее повече от 20 години, и засяга темата за Брекзит и отражението й върху българите там - през вашия поглед каква е промяната сега?
- В. К: Мина живее в Лондон от 20 години, аз никога не съм искала да емигрирам. Но пътувам често и можех да видя промяната, която настъпи след 2010-та, около финансовата криза. Започнаха да излизат огромни заглавия срещу сънародниците ни и румънците по жълтите вестници, които захранват електората на торитата или консерваторите. Така лека полека на улицата започна да се чува въпросът: Откъде идваш? С подтекст кога ще си отиваш. Това никога не се е случвало преди в такава степен. Искаме си старата Англия.

- Защо избрахте котката Златко/Чедър да е главен герой в заплитането на сюжета?
- В.К и М.М: Имахме нужда да върнем отново любовта във вените си, след толкова много атаки, агресия към нас, огорчения около документалните си филми. Бяхме изтощени и нямахме сили за защитата на още един филм. Случката с котката е от живота на Мина със сина и в Лондон. За нас котката превъплъщава женската природа, макар Златко/Чедар да е момче, всяка котка носи порядъчна доза непредвидимост, както и нежност. За англичаните домашното животно е особено важно. Виждали сме да идва пожарна да свали коте от високо дърво и тем подобни феномени. И тъй като зад голямата идея се криеше разкриване на специфичен случай в британското общество, котката Златко предостави чудесен параден вход за това.

- „Котка в стената“ имаше своята премиера на големи екрани в България малко преди началото на извънредното положение заради Covid-19. Как се отрази това на проекта?
- В. К и М.М: Филмът бе  готов за излизане ноември месец, след премиерата си на Киномания 2019. Но БНТ сложи прът в колелата на този план, тъй като не бяхме подписали договор за тяхното участие във филма. Докато оправим това минаха 4 месеца и ние се озовахме пред вратите на Ковид. Но каквото е било, било, радваме се, че поне за малко българската публика успя да го види! 

- Хората на изкуството бяха сред най-засегнатите от пандемията и все още са, вие как понесохте тази непредвидена ситуация?
- В.К и М. М: Пагубна ситуация за нашия сектор. Това, което политиците не разбират е, че загине ли културата, светът ще бъде далеч по-различен от това, което познаваме. Някои хора с изненада ще установят, че почивките им в Гърция, Италия и Париж не са това, на което са свикнали. Цялата ни европейска цивилизация стои на крехките устои на изкуството, но то е първото, което с радост се принася в жертва. Надяваме се политиците да преосмислят дълбоките сътресения, включително психологически, които лесното погубване на културата ще донесе.

- Страхува ли се още публиката да влиза в киносалоните и превърнаха ли се в лукс разходите за култура и развлечение?
-  В.К и М.М: Публиката действително се страхува и това е оправдано. Разходите са друг проблем. За нас те са оправдани разходи, защото те запазват човешкия ни облик и способността да мислим. А тази способност ще ни е най-нужна в идващите времена на катаклизми. За всички е ясно, че нещо не много добро следва в глобален план и защо да не го „отпразнуваме“ с малко култура?

- Накъде върви според вас българското кино в последните години?
- В. К: - Българското кино се развива чудесно с много и различни “гласове” и гледни точки. За разлика от други национални школи, които носят облик, нашата е по-пъстра и разнообразна. Това вероятно се дължи на силния ни индивидуализъм. Бихме искали киното ни да бъде по-социално ангажирано. В Румъния всеки втори филм е за Секуритате (техните Комунистически служби) а у нас само от едно ДС в заглавието скочи цялата страна, както бе случая с филма ни “Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС”. Ако нещо пречи на реномето на българското кино пред родната публика, то е дистрибуцията. По някакъв странен общ показател, нямащ нищо общо с култура и осведоменост, се лансират “национални” звезди и сюжети, които щели да привлекат зрители. Телевизионен редактор на голяма телевизия омаловажи сравненията на филма ни с филмите на Кен Лоуч от чужбина и ни обясни, че зрителите тук се интересували от Гери-Никол. После вълната от зрителско недоволство залива всички нас, които работим в българското кино и зрителя е прав да негодува, защото не му се дава разнообразие, кураторски и образователен подход. Родната критика не успя да изиграе тази роля на медиатор между авторите и продавачите.

- Каква история мечтаете да разкажете на екрана?
- В. К: Искаме да завършим трилогията си за Комунизма с една любовна комедия от 70-те за възрастни хора. Идеята е по разказ на Петко Бочаров и се казва “Панчо и Алис”. Доколко ще стане комедия не можем да гарантираме, но тръгваме с доброто намерение. С това сякаш искаме да постигнем помирение в търсенията си и работата за тази епоха и за нас ще е голяма награда, ако може да се получи мащабен филм, хем действително смешен.

Коментари

Задължително поле