– Сандра, какво предопредели пътя ти в музиката, кои бяха хората, които ти дадоха куража да се реализираш в тази посока?
– Аз съм от музикално семейство и колкото и тривиално да звучи, още от малка пея и съм израснала с музика. Родителите ми винаги са ме подкрепяли, а и те, и аз сме знаели, че музиката е моята страст и това е моят път, който ще следвам. На по-късен етап приятелите и колегите, с които съм работила, винаги са ми давали позитивни съвети и са ме насърчавали да работя и да продължавам напред.
– Много от колегите ти, които са извън шапката на продуцентски къщи, се оплакват, че телевизиите и радиата не ги въртят редовно. Как стоят при теб нещата?
– Да, наистина има доста такива коментари, но моето мнение е, че добрата песен и добре свършената работа, по един или друг начин стигат до хората. Живеем във време, в което интернет е толкова голяма част от нашия живот, че може би радиото и телевизията остават малко на втори план. Истинско щастие е да имаш свободата да правиш това, което сърцето ти подсказва, и музиката, която на теб ти харесва, а не на някой друг. И към това се стремим аз и хората, с които работя – да правим добра и стойностна музика, независимо кога и по какъв начин ще стигне до хората.
– Работиш плътно със Златния глас на Армения – Артур Надосян. Как се пресякоха професионално пътищата ви?
– Имам щастието и късмета да работя с един невероятен композитор, изпълнител и музикант като Артур Надосян. Бях поканена да пея в заведението, в което и той имаше изяви, запознаха ни наши общи приятели и така вече пета година работим заедно. Каквото и да ви кажа за него, ще бъде малко. Той е композитор с главно „К“, човек на който се доверяват Лили Иванова, Йорданка Христова и други наши големи имена, освен това има успешни проекти извън граница за имена от Русия, Армения, Сърбия, Гърция, Израел.
– Имате ли нови проекти заедно?
– Разбира се, ниe не спираме да работим заедно. Артур има проекти за години напред, но всяко нещо с времето си.
– Няма как по пътя към реализацията ти да не си се сблъскала и с много трудности. Разкажи ни за най-големите, през които си преминала и излязла с чувството на победител?
– Трудности има във всяка една професия. Не бих казала, че съм имала кой знае какви препятствия, които не съм успяла да преодолея. Знаете, нашата работа е свързана с доста пътувания и работа в по–късните часове и нещото, което ми тежи понякога и ми липсва, е добрият сън. Често жертваш личното си време и моменти с най-близките си за сметка на работата, но в крайна сметка това е пътят, който съм избрала, и виждайки, че хората оценяват това, което правя, за мен е победа.
– Да пробиеш в днешно време в музикалната индустрия се иска много хъс, кураж, талант, упоритост, но и голяма доза късмет. Каква е формулата за твоя успех, Сандра?
– За мен формулата за успех е добрият екип, хора, които безусловно вярват в теб и това, което правиш, и гледате в една посока. Според мен, сам няма как да постигнеш това, което може да направиш с хора, които ти дават куража да не спираш да се бориш. Талант и малко късмет правят нещата възможни.
– Имала ли си предложение и изкушавала ли те е идеята да се ориентираш към поп фолка?
– Не крия, че мога и съм изпълнявала избрани песни от този жанр. Поддържам приятелски отношения с много от известните имена в поп фолка. Разбира се, не харесвам всякаква “боза“, която се пуска на пазара, но и в поп фолка има стойностна музика и красиви текстове, достойни за уважение. Не съм от хората, които делят музиката на жанрове. Няма лоша музика, има лошо изпълнение.
Ивайло Диманов: Бардът е поет, който шие криле на своите стихове
Неотдавна излезе най-новата книга на вечния мечтател – „Концерт за славей и валдхорна“
– Честита награда на Фестивала за авторска песен! Изненада ли бе за тебе?
– Наградите идват и си отиват. За твореца те не са най-важното, но дават увереност, че вървиш по правия път. Нима Ботев или Смирненски са взимали литературни награди? Стигала им е оная награда, да каже нявга народът…
– А ти имаш ли любима награда?
– Най-престижното национално отличие за поезия без съмнение е Литературната награда „Димчо Дебелянов”. Сред нейните лауреати са големите поети на България Иван Динков и Валери Петров. Никога не съм си и мечтал един ден да се наредя до тях. Но не по-малка радост изпитах миналата пролет, когато представих България в Международния фестивал на поезията в Италия и имах невероятния късмет да чета свои стихове в претъпканата зала на легендарната „Санта Чечилия” в Рим. А когато запях своя песен, публиката стана на крака…
– Какво мислиш за литературните конкурси?
– Някои от анонимните конкурси запазиха почтен тон, относителна обективност и чисто литературни критерии в журирането. Докато конкурсите в Трявна, Бургас, Пазарджик и Шумен бяха тотално опорочени и дискредитирани, себелюбиви графомани забъркаха срамни скандали, недостойни за светлите имена на Пенчо и Петко Славейкови, Иван Пейчев, Христо Фотев. Има все пак някаква надежда, че не всичко е загубено и „не всичко е пари, приятелю…”
– А мнението ти за съвременните български автори? Четеш ли ги? Някой направил ли ти е по-специално впечатление?
– Чета с огромно любопитство новите имена, които се появяват напоследък. Има талантливи млади хора, но обща слабост в модерната поезия е подражателството, щампата, които размиват самобитността на твореца. Четеш неколцина различни поети, а текстовете им сякаш са писани от един и същ човек. Сериозен проблем е краткият път на стиховете от лаптопа до първата книга. Авторите не търсят помощта на опитен редактор, смятат, че това е излишно. Бих им казал – никога не е излишно още едно добронамерено око да види текста. Дори само заради неволните грешки.
– Сега, когато всеки може да издаде книга, не мислиш ли, че се дава път на графоманията и спада качеството на българската литература?
– Страшно и опасно е, когато в съвременния творчески процес съвсем изчезне литературната критика, обективният анализ на книжната продукция от съвременни автори. А графоманът, както знаем, няма почивен ден и бълва талаш като нелегална дъскорезница. В книжарниците на „Хеликон” и останалите търговци най-отпред на витрините се кипрят големите български писатели Венета Райкова и Наталия Кобилкина. А Шекспир и Далчев гният в складовете в Казичане. Те изобщо не стигат до книжния щанд. Трябва някой ценител на стойностната литература да попита за тях и продавачките обещават до два дни да доставят търсенато заглавие. В този смисъл на книжния пазар в България се извършва чудовищна дискриминация, бих казал интелектуален расизъм спрямо истинската литература за сметка на комерсиалната плява и ерзац.
– Какъв си повече: журналист, писател, поет или бард?
– Мечтател! Мечтая как някой ден родната журналистика ще спре да се навежда пред силните на деня и ще бъде честна, пряма и обективна. Мечтая как някой ден младите хора ще захвърлят виртуалните играчки и ще идат на излет в планината, ще седнат в кръг около огъня с китара и книжка на неизвестен поет. Мечтая как на летните естради Столична община ще кани не чалгаджии и Крисковци, а стойностни бардове с изпята поезия. Ех, мечти, мечти…
– С кои твои журналистически материали се гордееш най-много?
– Преди години, когато откриха невероятната тракийска гробница край Свещари, аз бях единственият журналист, който успя да се промъкне покрай тежката милиционерска охрана. Просто се сетих да се запиша общ работник на археологическия обект, навлякох дочени дрехи, грабнах лопатата и всеки ден тайно диктувах своите репортажи по телефона. А на сутринта светът научаваше подробностите от разкопките в гробницата. Тогава се вдъхновявах от „Задочните репортажи” на храбрия немски журналист Гюнтер Валраф. Сега му казват журналист под прикритие.
И ОЩЕ
* Златка Райкова е бременна с момченце
* Криско обяви официално, че ще става татко
* Вандали надраскаха возилото на Кичка
* Българка се снима в турски сериали
* Ирина Шейк и Брадли Купър се разделиха
ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА – В „ЖЪЛТ ТРУД“ ОТ 19 ЮНИ