„Съдбата ми наистина е тежка, защото аз съм Слабостта човешка...” – така започва една басня от новата книга на поета Атанас Звездинов, озаглавена „Басномонолози” (изд. „Български писател”, 2018). Преди време той беше определен от критика Григор Чернев като „Последният мохикан на баснята”. Съвсем точно казано, като се знае, че този жанр е пренебрегван от днешните сатирици като демодиран, а Звездинов издаде 6 книги с басни през последните 20 години.

Новото томче е визитна картичка на поета по повод неговия 75-годишен юбилей. Премиерата се състоя в галерия-книжарница „София-прес” и събра десетки почитатели на автора, сред които бяха видни съвременни писатели.

Боян Ангелов – председател на Съюза на българските писатели, връчи Почетен плакет на Атанас Звездинов по повод неговата 75-годишнина. Юбилярят беше уважен с поздравителен адрес от Корнелия Нинова. За своя колега говориха писателите Матей Шопкин, Георги Георгиев, Петър Анадасаров и Виктория Катранова.

Анализ на творчеството на Атанас Звединов представи Иван Есенски: „Да бъдеш пионер в един такъв жанр е най-малко рисковано. Освен да начертаеш пътеката, трябва да създаваш и посоката; да изобретиш не само нова форма, но и съдържание, което не трябва да повтаря класическите образци, познати ни от Езоп, Лафонтен, Крилов, Михайловски. В тези „Басномонолози” той е успял да замени класическата поуката с послание, а това е възможно само по силите на Майстор. Звездинов говори по нов начин за нравствените категории днес – в едно време, което е обезценило етическото в публичното пространство. Той дава дешифроващия код, с който следващите поколения да разчетат нашето време”.

Какво още би могло да се каже за стила на автора? Какво да очаква читателят от книга с монолози? Би ли могъл един монолог да изземе функциите на ситуативната сатира? Очевидно това е въпрос на изместване на гледната точка и изкуството за смяна на аз-говорителя. Другият важен избор е умението да се предложи тема: кой и за какво ще разказва в басномонолога? Как ще става „разравянето” и „раздвояването” на съзнанието? Тук именно е най-ярко изразен талантът на Атанас Звездинов! Няма да срещнете добре познатите ни персонажи от животинския или растителен свят в тяхното типично амплоа. Има някои малки изключения: монолози на бухала, пеперудата, пауна и папагала, но посланията са социално-нравствени в оприличаването им като наши съвременници изцяло в техния автоироничен дискурс.

В почти всички творби авторът е въвел необичайни аз-повествователи – монолозите се водят от името на абстрактни понятия, някои от които са устойчиви митологеми: плуга на историята, троянския кон, гребена на вълната, въздух под налягане, изпятата песен, семето на съмнението; други монолози представят етико-естетически и личностни категории: суетата, признанието, омразата, злото, коварството, подкупа, покварата, компромата, унижението, насмешката, завистта, лакомията; не са забравени и философско-политическите категории: властта, ореола, автоцензурата. Очовечени са предмети от бита: салфетката, пирона, балона, колана, грима, тъпана, стълбата, бръснача, иглата, копчетата, палачинката, костилката и много други.

В добре намерената от автора шаржовост читателят не просто се усмихва, той се забавлява от превъплъщенията на главния герой, нарочен за монологист, често против неговата воля. Той дори си позволява да спори в рамките на собствената си деперсонализация. Ето един пример:

МОНОЛОГ НА ПАПАГАЛА

На протест се бяха насъбрали

с хората и много папагали.

Нищо лошо. Правеше им чест,

че са солидарни, на протест.

Ала многотията зазижда

и напред едва-едва се вижда.

Та един на друг ухо подали,

препредаваха си папагали:

„Някой казал, друг разказал,

друг навярно го размазал...”

И в това им разнородно тяло

Искането беше забръмчало.

Всекиму се искаше да иска,

без да разбере какъв е риска...

И остана някаква си фраза –

викали я, ама кой я каза...

Нито чул съм, нито съм видял.

Но ми стига, че съм папагал.

Сатиричното око на Атанас Звездинов прониква в толкова разнообразни нива на бита, взаимоотношенията, политиката и философията, че трудно могат да бъдат обобщени в един кратък критически хоризонт. Или както самият той казва в „Монолог на хоризонта”: „Не съм недостижим. Недостижима / е вечната надежда, че ме има”.

Нека прочетем „Басномонолози” като собствено признание: ще се открием в огледалото за обратно виждане и в още десетки ситуации. И да не забравяме, че светът е оцелял, защото всеки е грешал.