Светецът - просяк

Ако Дядо Добри гледа от висините, ще викне: не ми слагайте нимба!

Кой каквото имаше да кажe за Дядо Добри – щедрия просяк, който живя 103 години сред нас преди да иде в селенията на праведниците - каза го, повтори го и го потрети даже. И който нямаше нищо за казване, и той го се изказа по телевизията или във фейсбук, та да се чуе името му - неговото лично, разбира се, а не това на бедняка дарител.

Свидетели на кончината на Дядо Добри твърдят, че предал Богу Дух „щастлив и благодарен“. Щастлив, че е дарил всичко, което има – и по наследство, и по милостиня - на храмове и манастири. И благодарен на Бога – за това, което му е дал на земята и за това, че, което е приготвил на небето за него - един по-добър свят. Благодарен бил и на хората – те били видите ли, много добри! - и когато пущали в протегнатата му ръка левчета или стотинки, и когато не го сритвали, преди да го подминат.

Всеки, който е виждал беловласия старец, приседнал в студ и пек на каменните стъпала на храма „Александър Невски“ или църквата „Св. Неделя“ знае, че той изглеждаше озарен. И разбира защо той е тръгнал щастлив да се види с Господа, който обича. Но благодарността на стареца към Всевишния е по-трудно обяснима. Защото съдбата е била към него немилостив. Баща му е убит на фронта през Първата световна война, майка му го е отгледала в лишения с другите си деца, даже женитбата му е била помрачена от Втората световна война...

А по-нататък го сполетява унизителна нищета – тая, която познават и доста други възрастни хора в България – със 150 лв. на месец за хляб, ток, вода и лекарства, с трудния достъп до здравеопазване и тъй нататък. Що се отнася до убеждението на Дядо Добри, че всички хора са добри, то лесно може да се обясни: дядо Добри беше глух. При една от бомбардировките на София снаряд пада в неговата квартира и го лишава от слух. И Слава Богу, може би. Иначе щеше да чува обидите - „луд старец, миризлив клошар!“ - с които го удостояваха софиянци, както и каканиженето на ония от светите отци, които - Господ да им прощава! - не знаят какво дирят в храма, освен лъскавите одежди, църковната утвар, заплатата и даровете на миряните.

Казват, че в рая блаженопочившите получават всичко онова, което им е било отнето тук, на земята. Ако е наистина така, то Дядо Добри вече чува вече не по-зле, отколкото е чувал по рождение. И слуша може би славословието по свой адрес. А то едно ли славословие беше! Едни го славословят, за да станат покрай скромната му особа известни. А други – защото „всички правят така“. Бедният старец! - когато презираха и от когото се отвръщаха гнусливо - се превръща в икона и то от тия, след които вървят литийни шествия с хоругви.

Как се случи това чудо? Един благ просяк – всенароден любимец?

Има няколко възможни причини , които могат да се групират в 2 вида: благородни и други. В графата „ благородни“ влиза острата нужда на народа ни от нравствен пример – образец за морал - честност, духовност и разбиране за нуждите на другите – все качества, чиято липса се чувства болезнено напоследък в България и които Дядо Добри по своему притежаваше.

А в графата „други причини?“

Първата от тях е може би, че нашият народ предпочита героите си мъртви, а не живи. Както е известно, у нас приживе „свестните ги смятат за луди“. Участта на поета, комуто принадлежат тия думи, е убедителен пример.

Втората възможна причина за култа към просяка е формулирана от премиера Борисов: „Аз съм прост и вие сте прости“. Помните я, нали? Като лозунг тя спечели доста избори.

Третата причина е, че, каквото и да говори, нашият сънародник не обича успелите хора. На него са му симпатични „нищите духом“, но не в оня смисъл от Евангелието на Матея, а в смисъл на тия, които са по-зле от него – на по-ниско стъпало в кариерата, с по-скапана зле гарсониера, по-необразовани, по-бедни, които нямат изгледи за успех...Факт е, че днес у нас един покоен просяк се боготвори и от и бедни, и от богати. Бедните го харесват, защото е като тях – спи в пристройка до църквата „Св. Кирил и Методи“ в родното си село Байлово, където после е погребан безплатно, храни се със сух хляб и сладки, оставени от богомолците по празници. Имащите пари и власт пък си падат по посланието му, адресирано към нямащите: „Има ли Бог човек, има всичко и нищо не му трябва!“ Ами как. Това, че „религията е опиум за народа“ е измислено отдавна.

Ама ще кажете – Дядо Добри бил щедър – по-щедър от всички, които претендират за носители на тая титла. За това например не му ли завиждат? Оказва се, че най-голямото дарение в стогодишната история на патриаршеската катедрала - от 35 000 лв. е именно негово. Че той дарява и посмъртно, и на него се дължи градежа на нов Русенски храм и съживяването на Елешнишкия манастир – легендарният, опожареният, в който Левски основава първия си комитет.

Така е, но това не вреди на симпатията към щедрия просяк. Никой не му завижда за щедростта. Защото за такива Бай ти Ганя е казал: „Имал-дал. Будала!“

За отбелязване е все пак, че прекомерната известност, която доби добрият старец, след като издъхна в нищета, му навлече някои антипатии. След погребението му, посетено от самия патриарх, на което се стече множество, много по-голямо с това, което изпрати по последния му път бизнесмена Шарлопов – светла му памет - се появиха и злостни коментари: „Тоя па дъртак какво толкоз направил? Да не би на някой чернодрешко парите да е прал? А не беше ли откачалка? И земи си имал значи? Подставено лице е, правил се е на бедняк“ . Мила родна картинка, нали? Завидяха на несретника за погребението му!

Но злите гласове се губят в общата възхита. За което има отделна причина. Тя е, че от нашия Добрин Добрев приживе се възхищаваха чужденците. А което е възхитително за чужденците, то е трижди възхитително за наша милост – шопите и балканджиите.

Момент, сега ще поясним. Не някой софиянец – било то поп или мирянин, а папа Франциск пръв забеляза Добрин, българин на 99 г., който обикаля улиците и проси пари“. Един сайт от Коста Рика съобщи, че папата публикувал във ФБ историята на този бедняк, който „всеки ден върви по 10 км от скромния си дом си в с. Байлово до София, за да измоли някоя стотинка...“ и че „този прегърбен старец е дарил на църквата над 50 000 долара, спестени от милостиня.“ По едно време пресслужбата на Светия престол опровергаваше нещо, но кой ти гледа? Дядо ни Добри вече беше известен.

И днес канонизирането му е на дневен ред. Ще го правят светец. По телевизиите вече спорят - за апостол ли да го провъзгласят,или за праведник, или за преподобен. То мъченик най-му отива май, но въпросът тук опира не толкова до деноминацията, колкото до салтанатите. За какъвто и да го провъзгласят, Дядо Добри трябва е бъде бляскав – да е имал видения, да е творил чудеса, с други думи – да става за предаването „На кафе“ при Гала.

Ето защо обявиха кампания – за „събиране на данни“ - що за светец е бил дядото? Ще мобилизират в нея екстрасенси вероятно. Защото никой простосмъртен не е видял Добри, като млад и като стар, да се е бил с ламя като Св. Георги заради християнската вяра. Или да е спасил удавени моряци като Св. Николай Чудотворец. Или да е живял сред зверове като Св. Мина, изцелявайки болни. Да, чудо е, че е оцелял на преклонна възраст в мизерия, но ако за такова чудо се отдаваше божествена почит, трябваше 2/3 от българския народ да се изографиса на икони. Или поне всеки последен жител на ония 571 села – обезлюдени, които имат по един жител – същински Добри – около стогодишен, безпаричен, мъдрец, който почти не пие и не яде, безплътен, благочестив и готов да раздели с някой гост и последната си трохичка.

Тъй или инак, сигурно ще направят дядо Добри светец. И общината ще обяви обществена поръчка за негов паметник до храма „Ал. Невски“, която някой – знаем как – ще спечели. После ще публикуват дарителска сметка за храм на негово име и като нищо ще откраднат от събраното половината. Накрая ще окачат икона с лика му в катедралния храм и пред нея ще слагат венци и цветя и тия големци, които сториха така, че надеждата на старците у нас е в оня свят, а на младежите - в странство.

Така да е. Но ако туй, което патриархът каза за задгробния живот на Дядо Добри е вярно и ако самият той е такъв, какъвто го показват в посмъртните репортажи, той ще погледне от висините и ще ни помоли сигурно: драги сънародници, не ми слагайте нимба.

Коментари

Задължително поле