Цар Калоян заповядал да пренесат тялото й в славния Търновград

Сега св. Филотея е по-известна в Румъния, а мощите й се намират в старата влашка столица Куртя де Арджеш

На 7 декември православните църкви на България и Румъния отбелязват паметта на св. Филотея Търновска, наричана още Темнишка, а защо не и Българска... Така се стекли обстоятелствата, че днес светицата е много по-известна в нашата северна съседка, въпреки че култът към нея е създаден в България. Една от причините е, че нейните мощи от векове се пазят в манастира на eпископията в старата влашка столица Куртя де Арджеш.

През есента на 2003 г. с режисьора Константин Чакъров за осем дни пропътувахме точно 3924 км в Румъния. В резултат от тази особена „експедиция“ направихме два документални филма за БНТ, вторият от които беше посветен на култовете към св. Петка Търновска, св. Димитър Басарбовски и св. Филотея. След завладяването на старата столица Търново мощите на св. Параскева/Петка Търновска последователно пребивават във Видин и Цариград, а от 1641 г. до днес – в Яш, престолният град на средновековна Молдова. Димитър Нови, отшелникът от Басарбово, Русенско, е тачен като покровител на Букурещ. Неговите мощи се озовават там след руско-турската война от 1774 г. И така, пазителки на средновековните столици на Влашко и Молдова са две български светици, а небесен застъпник на Букурещ е отново български светец! Доколкото за св. Петка Търновска и св. Димитър Басарбовски все пак се знае повече, нека насочим вниманието си към позабравената днес св. Филотея. Макар и немного, паметниците, посветени на тази светица, разкриват интересни страници от нашето средновековно минало, както и силата на българското духовно влияние в земите на север от Дунав.

Св. Филотея е живяла през ІХ-Х в. в градчето Поливот в Одринска Тракия. Като дете на „патриция“ Йоан и съпругата му Ирина, получава добро образование. На четиринадесетгодишна възраст е омъжена, но скоро остава вдовица. Приемайки монашеството, Филотея живее в скромна килия на остров в близкото езеро. Заради способностите є на лечителка и дарбата є да утешава нещастните, при нея идват хора от близо и далеч. След нейната смърт мощите є са пазени в църквата „Света Богородица“ в родния є град. Култът остава локален, поради което почти няма отражение в религиозния живот на Византия. Две столетия по-късно, както разказва патриарх Евтимий, „Българското царство стана много крепко и силно, и всичките околни области обхващаше и покоряваше. Тогава в България управляваше царския скиптър добре и даже великолепно благочестивият и славен цар Калоян. Като виждаше гръцкото царство съвсем изнемогнало, той се нахвърли срещу него мъжествено, и много градове и села плени и разори. И като събра всичко хубаво, пренесе го в своя славен град Търново – целият народ с целия му добитък пресели в своята държава. Като вършеше всичко това, чу и чудесата на преподобната Филотея и много се разпали сърцето му... След като завоюва целия оня край и го подчини на своята власт, дойде и там, дето лежеше честното тяло на преподобната, изпълни се с неизказана радост...“ Българския цар решава да пренесе мощите на светицата в Царевград Търнов. Неговите боляри възкликват: „Царю, прави скоро, каквото си намислил ... и голяма полза ще принесеш на нашите души, но и на нашата страна, и нашият град ще получи голяма помощ!“

За средновековния човек сакралните реликви в един град са не по-малко важни от крепостните му стени. Затова през 1195 г. цар Асен пренася в Търново мощите на св. Иван Рилски, а Иван Асен II – онези на св. Петка. Сакралния пантеон на града обаче е обогатен най-вече от цар Калоян, който пренася мощите на св. Михаил Воин от Потука, св. Иларион Мъгленски, св. Гаврил Лесновски, св. Йоан Поливотски, св. Филотея... Според византийския историк Георги Акрополит след края на т. нар. българо-гръцки съюз против Латинската империя през 1205-1206 г. Калоян депортира „ромейско“ население от Източна Тракия, а преселниците дори създават свои селища по брега на Дунав. Религиозната процесия с мощите на Филотея се превръща в демонстрация на могъществото на българската държава: „Царят заповяда тялото на преподобната да бъде пренесено в славния град Търново с много почести и благоговение. За тая цел бяха отредени 300 избрани войници с началник някой си Теодор, човек благоговеен и честен, благочестив и верен като никой друг, храбър на война и красив на ръст...“

Оказва се, че боляринът Теодор страда от катаракта (“перде“) на лявото око. „Много средства пръсна по лекари и много грижи имаше – разказва Евтимий, обаче никаква полза... След като получи от царя нареждане и събра всичкото си войнство заедно, веднага се отправи към мощите на светата с усърдие, с все душа ги целуна, проля много сълзи от очите си и просеше да получи милост за повреденото си око. И като се разпали от гореща вяра, взе лявата ръка на светата и я положи на окото си. И о чудо, внезапно въпросното перде на окото му изчезна и той с чисти очи ясно гледаше сияйната слънчева светлина... Това чудо се разчу навсякъде и всички славеха Бога и преподобната Филотея...“

Мощите на св. Филотея са положени в църквата „Успение на св. Богородица“, разположена близо до прочутата „Св. Четиридесет мъченици“. През XIX век църквата търпи редица преустройства, но е напълно разрушена при голямото земетресение през 1913 г. След края на Първата световна война е изградена отново, за жалост в стил, различен от типичния за Средновековието. През XIV век Богородичният храм е бил част от девически манастир. Именно по молба на монахините, между които е имало и представителки на болярството и самата царска фамилия, патриарх Евтимий пише своето житие на светицата. Така или иначе, култът към св. Филотея е създаден от Търновската патриаршия. След падането на старата столица под османска власт мощите на св. Филотея са пренесени във Видин и това е повод митрополит Йоасаф Бдински да напише вълнуващо похвално слово. Уви, не след дълго османските турци завладяват и Видин. Тогава светите мощи са отнесени от влашкия воевода Мирчо Стари в Куртя де Аржеш, където се пазят и днес.

Създаденото в Търново „официално“ житие на св. Филотея е познато във Влахия, но така и не се налага – напротив, връх вземат преданията, които поне отчасти са пренесени от България. Според влашката версия светицата е българка, родена в Търново или неговата околност в началото на XIII век. Възпитана е в дух на благочестие от своята майка, но рано остава сираче. Баща й се жени повторно, а злата мащеха товари младото момиче с тежка работа и настройва бащата срещу него. Малката Филотея е трябвало да му носи храна на полето или в гората, но поради жалостивото си сърце често раздава част от нея на срещнати по пътя бедняци... При поредния такъв случай, обзет от ярост, баща ? хвърля по нея своята брадва. Ранено в крака, момичето умира от последвалия кръвоизлив едва на 12-годишна възраст… Ужасен от станалото, нещастният родител се опитва да вземе детето си на ръце, но тялото не помръдва! Призовава на помощ други хора, а най-накрая идва и самият търновски патриарх. След много молитви, които не помагат, архиереят започва да изрежда имената на различни градове, в които светицата би искала да намери покой. Когато споменава Куртя де Арджеш, мъртвото девойче се изправя. Този детайл показва още веднъж, че северната граница на Второто българско царство е достигала до Карпатите и че това се е помнело векове след неговата гибел.

Предвид църковния календар, култът към Филотея се „преплита“ с онзи към св. Никола, а паметта на светицата се чества цели три дни – от 5 до 7 декември. Във Влахия, съответно в днешна Румъния, св. Филотея е тачена като покровителка на децата и младежите, особено на момичетата. Народната фантазия прави българската светица далечна родственица на св. Илия. Известни са няколко случая на процесии с нейните мощи по време на суша. Вярвало се е, че застъпничеството на св. Филотея пред Бога осигурява богата реколта и защита от болести по хората, добитъка, посевите, лозята... Интерес буди изобразяване на светицата в румънската иконопис – в съответните „Ерминии“ (наръчници) е посочено, че тя трябва да е облечена „... в народна българска носия...“

Култът към св. Филотея е сред показателните примери за духовното излъчване на старата столица Търново като сакрален център на българите и едно от най-значителните църковни средища в православния свят през Средновековието. От друга страна, българските следи в днешна Румъния са свидетелство за феномена „България след България“ във вековете, когато „Държавата на Духа“ отсъства от политическата карта на Европа и света.