Село Любовище - на входа към приказен свят

Мистичният тунел на село Любовище

В село Любовище нищо не е такова, каквото изглежда. Тук природата и хората те потапят в два различни свята - на мистика, на нереално, на приказно и на преживяна, изстрадана и носталгична любов към Живковото време.

Селото с любовно име се намира встрани, на броени километри от комерсиалните туристически дестинации Мелник и Роженски манастир. До него се стига, след като преминеш един от най-красивите в България тунели. Той е вкопан естествено в сърцето на една от мелнишките скали. И прилича на вход към мистичен свят. Там дъхът ти спира от красота. Сякаш се пренасяш в друго измерение, в някой декор от хитов филм.

Излизаш от тунела и пред очите ти се разгръща една пасторална картина от смълчано, притихнало село, сякаш е омагьосано и застинало във времето. А цялата зелена идилия е прегърната от приказните пясъчни мелнишки пирамиди. Тишината се разсича само от звънците на кози и овце. Вървиш и имаш естественото усещане, че аха там нейде, зад завоя, ще изскочи я някоя самодива, я някой приказен герой.

И докато вдъхваш цялата тази неземна красота и енергия, те сепва един приветлив женски глас:

„Сигурно сте се объркали, закъде сте тръгнали, да не сте се загубили, стрелка ни с любопитен поглед Елена Капитанова, местна жителка на Любовище. Тук никой не идва освен някой загубил се като вас. Останали сме само 20 жители от над 500 по Живково време, та се знаем всички по име. Като разбират, че сме екип от в. „Труд”, зейват от изненада. Ами че тук никой за нас се не сеща, политик никога не е идвал и защо ли, няма сметка да прави агитация или да види 20 души на село, малък електорат сме и полза от нас никаква. Въпреки че политиката ни вълнува и винаги гласуваме, каканиже Елена, явно зажадняла за приказка в тази пустош.

Към нас веднага се присъединява и овчарят Сергей. Ерген на 57 години, къщата му е наблизо, ходи гол до кръста, обут в дънки, и веднага ни подхваща. Няма оправия в тая държава, вече се отчаяхме. Имам 60 овце, сам си плащам здравни и пенсионни осигуровки, а живи пари трудно виждам. Заделям ги от субсидиите, дето ми плащат за овцете майки по 43 лв. за животно, а в същото време няма къде да продавам продукцията си. Мандрите и изкупвачите са далеч оттук, докато ида, всичко ще се развали. Добре, че по някоя овца продавам. А поземлената комисия преди години ни измами, взеха ни хубавите пасища, дадоха ги на други, та сега и това нямам, мойте земи останаха на места, дето не мога да стигна… Абе оправия няма, а тук само това е поминъкът - животновъдството, разказва овчарят Сергей за неволите си .

Животът ни съвсем е сбъркан. Едно време при Живков път ни направиха, от асфалта вижте сега какво е останало, парчета. Ток ни прекараха, вода. А сега новите политици са все едни и същи - няма леви, десни, зелени, пембени, крадци бе, не мислят за хората, казва Сергей и реди - преди промените имахме здравеопазване, училище, деца щъкаха наоколо, автобуси редовна линия, всички имахме работа и сигурност. А после, след 10 ноември, какво стана. Изостави се селото на произвола, хората избягаха, защото няма работа, училището се закри, а с това се подписа смъртната присъда на селото, никой нищо не направи за бъдещето, разказват и другите дошли в компанията ни от Любовище. Венцислав Узунов е бивш кмет на Любовище, живее в Сандански, но се върти често в родното си село заради пчелина. Той е най-големият производител на мед в околията.

„Фейсбукът преди години ни беше селският казан, ама когато и него закриха, съвсем животът замря, казва бившият кмет. А Елена добавя с хумор: „Е, сега си имаме пък фейсбук беседка. На нея се събираме 20-те жители три пъти - в понеделник, сряда и петък. Тогава с една кола от РПК-то ни карат хляба. Та там, на беседката, хем се преброим колко сме останали живи, кажем си приказката, дадем поръчките си за следващата седмица. Вересии има, добре, че хората от РПК-то са свестни, та ни зареждат с храна на отложено плащане, иначе няма как да оцелеем.”

Доскоро имали редовна автобусна линия до Мелник и Сандански. А сега бусът идвал един път седмично. „Който има спешно работа донякъде или просто иска да се види с приятели, трябва да върви пеш 2 км до с. Рожен и оттам да хване връзка”, оплакват се местните.

За 20 години единствената придобивка в селото е мраморната чешма на мегдана, която бившият кмет Узунов направил до фейсбук беседката. А Серго ни вика, те затова ни е мъчно за Живков. По негово време всичко ни направиха, а сега ни забравиха.

Преди време крадци и роми плъзнали из изоставените къщи. „Няма кой да ти помогне, взехме се ние у ръце, ударихме им един бой по комитски и се отървахме от навлеците, та сега е спокойно”, разказват за битуването си местните.

Питаме ги нещо туризъм няма ли кой да развива, да инвестира при тая хубава природа. А те викат - ей там на върха един построи къщи за гости с европари, ама никой не идва, така си стоят. А иначе мястото е най-харесвано от любителите на колелата, тук има десетки пътеки, по които карат, но никой не е проявил интерес да направи парк с маршрути.

„Тук, като дойде някой млад турист, чуваме говорят за оня красив тунел в пирамидите, дето води до нас, като за природна забележителност, а те не знаят, че това е правено в далечната 1961 година. Цяла година на ръце е копан 40-метровия тунел, за да направи пряка връзка на селото с Мелник. Съградено е за хората”, разказва ни бай Манол, 74-годишен. Питаме го откъде идва името на Любовище.

Отдавна, когато селото било голямо, се състояло от две махали, в горната махала живеела красивата мома Люба. Залюбила се тя с местен момък, който живеел в долната махала. Всеки път, когато излизала от къщи и тръгнела по пътя към дома на годеника си, иззад белите завески на прозорчетата, по чардаците на къщите, под асмите в дворовете всички ахвали и казвали: „Люба вижте, Люба вижте!” Така се родило името Любовище.

До 1944 г. селото се славело с най-много хора със средно образование в района. Дуварите още помнели Яне Сандански и четата му. Идвали да слагат кръстчета на челата на момите, та турците да не ги закачат и вземат за невести. Още се пазят и легенди за заровени иманета и злато. И до днес иманяри търсят и казват, че преди години един изровил жълтици и се замогнал, сам се похвалил, но дали е вярно, не знаем, разказва дядо Манол. Той бил счетоводител, а сега е живата история на селото. Мъчно им е на хората, че времето заличава селото с любовното име. Обикалят махалите и броят рухналите под напора на годините къщи и затова казват, че не обичат новите управници. Но отсега се вълнуват за президентските избори, казват, че си имат вече избраник, нищо че не били известни имената на всички кандидати. Но гласуването ги карало да се чувстват живи, полезни и съпричастни с живота на държавата. Иначе ще подивеем, казват местните. Дори и да не си признават, те още таят вяра и надежда, че селото им няма да изчезне.

 

Коментари

Задължително поле