Спомените на фронтовака от Великата война – 3

Форсирането на река Мур и смъртта на приятеля

 В предишните броеве разказах за патилата на един български фронтовак по време на Втората световна война. Един обикновен редник, изтръгнат от дома и запокитен в окопите на най-големия въоръжен сблъсък в световната история. Дядо ми Николай Иванов Игнатов минава през двете фази на сраженията – от негостоприемната и настръхнала срещу българите Югославия, през цяла Унгария, та чак до подножието на Алпите в Австрия. 

Когато говорим за нашето участие във войната, обикновено се сещаме за битката на Драва от 6 до 19 март 1945 г., в която българската армия спира мощно германско настъпление. Веднага след това обаче следва Мурската настъпателна операция в Унгария, започнала на 29 март. Целта на настъплението е да се прекрати използването от противника на петролните кладенци в района на град Надканижа и да се отвори пътя към Австрия. А там германският 46-и моторизиран корпус с помощни унгарски и хърватски части са изградили мощна отбранителна система от три укрепени линии.

Още в ранното утро на 28 март на предните линии се завързва ожесточен артилерийски дуел, продължил през целия ден. В резултат е осъществено огнево надмощие, което позволява на другия ден цялата Първа българска армия да настъпи с основните си сили по десния фланг съвместно с 57-а съветска армия. С по-малка част от силите е подсигурен левия фланг по река Драва. 

Вследствие на успешното настъпление на съветските войски в техния участък, хитлеристките части южно от езерото Балатон се оттеглят назад. Това значително облекчава настъплението на българските войски. 1-ва армейска моторизирана дружина, 1-ва армейска бронирана дружина и 12-а и 16-а пехотни дивизии овладяват първата отбранителна линия, а след тежки боеве завземат и втората. После форсират канала Принципалиш и река Мур и преминават в отбрана на линията Велики Ког-Ястребци. На 7 май Първа българска армия подновява настъплението, преследва, разгромява и пленява остатъците от войските на Вермахта. Така българите достигат подножието на Австрийските Алпи в околностите на Клагенфурт, където се срещат с английските войски и заедно посрещат новината за германската безусловна капитулация.

Това са сухите данни от военните сводки за хода на войната. Но зад тях стоят хиляди човешки съдби на обикновени войници, техните страхове, болки и, за съжаление, преждевременно угаснали млади животи. Много интересно е да надникнем зад завесата на официалните сведения и да зърнем войната и настъплението през очите на фронтовака, в случая дядо ми Николай. Ще припомня, че той е прост редник в 12-и сапьорен батальон към 3-ти инженерен Шуменски полк на 12-а дивизия. Сапьорите са най-отпред и трябва да осигурят форсирането на река Мур от българските войски:

„След като завзехме град Надканижа – разказва дядо Николай, - се отправихме към реката Мур – пълноводна, буйна, широка около 450 м. Трябваше да изненадаме немците. Нашият батальон тогава бе прикрепен към 31-и пехотен Силистренски полк. Подготвяше се десант. Вечерта вече валеше силен проливен дъжд. Нашият батальон имаше 80 гумени надуваеми лодки. С тях ние, сапьорите, трябваше да превозим през нощта пехотата на отсрещния бряг и да изненадаме германците.

И така, започнахме да надуваме лодките. Във всяка една от тях поотделно се събираха по 24 пехотинци. Лодката се управляваше от един кормчия, който стоеше най-отзад. А шестимата гребци (по трима от двете страни) гребяха. Аз бях първият гребец от дясната страна. Понеже всичко трябваше да става безшумно, забивахме греблата право надолу и после ги издигахме право нагоре, за да не пляска водата и немците да не ни усетят. Същевременно стискахме и автоматите си.

Аз трябваше да хвана въжето и пръв да сляза на брега. Пропълзях в пясъка, обръщам се и гледам – войниците са наплашени. Някои дори се кръстеха. Пехотинците слязоха и заеха ежова (кръгова отбранителна– Н. О.) позиция спрямо немците. Набързо със сапьорските лопатки си накопаха прикритие, колкото да скрият главите си. Лодките се върнаха на другия бряг за още пехотинци. Дъждът продължаваше, нощта – тъмна, а ние се опитвахме да вършим всичко безшумно. 

Направихме три курса, но немците все още не ни усещаха. На четвъртия бяхме вече по средата на реката, когато започнаха да ни обстрелват немската артилерия и минохвъргачки. Край лодките се издигаха гейзери вода от експлозиите. Но нашата артилерия им отвърна веднага и скоро ги надви. Аз самият не предполагах, че нашите са струпали тук толкова силна артилерия. Немците бързо заглъхнаха. Така ние, сапьорите, направихме още няколко курса. 

После трябваше да разминираме голям мост, който немците не само бяха минирали, но и разрушили от единия край. По този мост на другия ден тръгнаха с голяма скорост български и съветски военни части. А ние, бойците, мокри и уморени, седнахме да похапнем. Дойде и генерал Стойчев и ни поздрави за успешния десант...”
Но войната не е само победи. В нея ежедневно дебне смъртта и често тя идва тогава, когато човек не я очаква. Ето какво се случва на дядо Николай в един от малкото дни на отдих:

„Бях определен да получа домашен отпуск. Какво означава това за един войник, може да разбере само човек, който е бил на фронта. Идва камион, който събира отпускарите и ще ги води в Родината. Радост голяма и аз се приготвям да се качвам на камиона. Тогава към мен се доближава мой другар, Конда от Варненско. Моли ме да му отстъпя правото на отпуск. Аз съвсем не очаквах такъв въпрос. Че отказва ли се някой от отпуск?! Но Конда ми прошепва на ухото, че му писали – жена му тръгнала по лош път....Трябвало да си иде, да си спасява семейството...

Страшно съм разколебан. Спомних си как преди известно време в окопите започна да ни коси някаква стомашна инфекция. Аз също получих силно разстройство и този мой другар Конда запали огън на открито, направи ми чай, загря една лопатка и ме накара да седна на нея. Изобщо...излекува ме. В същото време мисля за дома, за жена и майка, за двете ми дъщерички. Конда обаче настоява. И аз накрая казвам: „добре”. Конда благодари, бяга при ротния командир да направи смяната, качва се и камионът тръгва. Не мина много време, не зная колко, и силен гръм разтърси всички ни. Малко по-късно разбрахме, че камионът с отпускарите се е натъкнал на противотанкова мина. Всички загинали...”

В полите на Алпите край град Клагенфурт войната свършва за дядо Николай. Дошъл е мирът, но на връщане се случва нещо, което ме потресе, когато дядо ми го разказа. Влаковата композиция с дремещите разоръжени войници бавно пъпли през Югославия, но изведнъж някой се провиква, че последният вагон е откачен. Докато машинистът спре, минава доста време. Войниците тичат към застиналия вагон и виждат страшна гледка – всички българи в него са разстреляни.

Така и не се разбира какво точно се е случило. Известно е обаче, че югославският ръководител Йосиф Броз Тито дълго не се съгласявал за участието на българите в последната фаза на войната. Известно е също и негативното отношение към нашите войници и то, когато те дават живота си за освобождението на Югославия. А стоящите и днес табели за „бугарскиот фашистички окупатор” ни подсещат какво е станало с нищо неподозиращите войничета.

01 – Българските части форсират река по понтонен мост
02 – Българските танкове в унгарски град
03 – Нашата артилерия в действие
04 – Картечарите обстрелват врага