Изложба разказва за Шумен в парламента

Вижте на кого кой номер се падна на жребия за бюлетината на евровота ГЕРБ ще е №12, БСП - №18

Деца сътвориха красота в Благоевград

Учени откриха опасни бактерии в електронните цигари

КПКОНПИ проверява Красимир Каракачанов за недекларирани имоти

Апелативният съд в Търново върна делото „Червеите“ за ново разглеждане от първата инстация

Министър Желязков: Създадена е организация за контрол по време на предстоящите празници

Област Монтана намаля с 2577 души

6 г. затвор за трафикант, удавил шестима иракчани

Зам.-министър Нанков: Магистрала „Хемус“ може да бъде готова през 2023 г. През юни започват процедурите за последните 90 км

Поставят прегради срещу самоубийци на две метростанции в София

Чуждестранни студенти с български произход от Медицинския университет в София поставиха проблемите си пред вицепрезидента

497 са случаите на морбили на територията на страната

Прокурори ще проверяват на място 746 къщи за гости, построени с пари от ЕС Бившият зам.-министър на икономиката Александър Манолев е открит и разпитан

Фитнес тренировките намаляват риска от Burnout

Станимир Стоилов: Само аз признах на „Армията“, че съм левскар

Винаги е интересно, когато Станимир Стоилов говори. Опитният специалист е от малкото родни треньори, които направиха кариера зад граница, а последната му работа бе като селекционер на Казахстан. Сега Мъри временно е безработен и може без притеснения да обсъжда актуалните теми във футбола. Направи го в ексклузивно интервю за „Труд“. Най-успешният треньор в историята на „Левски“ вече 11 години е далеч от „Герена“ и поне засега не планира завръщане на любимия си стадион.

-Мъри, здравей! Как върви почивката? Имаш ли успех в риболова, в картите или в някоя друга област?
– Все още съм в процес на аклиматизация с оглед на това, че доста време отсъствах от България и имаше да се свършат много неща. За съжаление температурите в моя регион още не са за риболов. Картите вървят нормално, ние сме една група и играем повече от 30 години заедно. Винаги всеки казва, че е бил. Няма паднал!

– Как намираш българския футбол днес? Остава ли ти време да го наблюдаваш? Някои казват, че често може да бъдеш видян и на срещи от „Б“ група…
– Бях се отделил от българския футбол, гледах по-малко. Особено като бях в Казахстан умишлено исках да не си забивам главата и да имам излишна информация. При нас обикновено има много информации, много разкази и до четвъртия-петия човек това вече се е превърнало в хубав роман. Да, ходя да гледам мачове и на „Царско село“. Да ви кажа честно, виждам едно добро желание в  българския футбол да се развиват, но според мен нивото на класата на отборите спада най-вече от няколко проблема, които дълго време съм споменавал. Едното е липсата на създаването на сериозни кадри, защото има футболисти на по 38-40 години, които все още са лидери в отборите. Това подсказва, че има липса на производство на кадри, както беше преди. Хубаво е, че беше обърнато внимание на терени и осветление, което изглежда добре по телевизията. Но все още останахме няколко държави като т.нар. Бангладеш в чисто инфраструктурно състояние. В крайна сметка нашите стадиони не отговарят на никакво морално и човешко мислене. И трето – винаги съм казвал, че българският футбол има културен проблем. Хареса ми едно изказване, мисля на Анчелоти, че италианският футбол има културен проблем. Тогава нашият е минимум по две.

– Какъв е натискът върху един национален селекционер? Помним какъв натиск имаше от „сините“ фенове срещу Христо Стоичков. След това, като ти зае поста – контра от „червените“ привърженици. Защо няма обединение, когато говорим за национален отбор? Или национална кауза е просто една „куха фраза“…
– Не знам дали е „куха фраза“. Сред всички футболни фенове има и положителни хора, има и отрицателни. Много изпростяхме като народ самите ние. Постоянно сме негативно настроени, постоянно някой ни пречи. Все гоним не точно интереси, защото повече на маса ги разказваме или ги доразказваме… За мен беше неприятно, когато си селекционер на националния отбор и има някаква група от фенове, които са недоволни още преди да си почнал. Но няма какво да се учудвам! Бихме с 6:1 Грузия тук – може би последната голяма победа на България, а висшите ръководители бяха недоволни от отбора. Не говоря само за футболни ръководители, а за такива на държавно ниво. Това трябва да се прекрати. Помня преди години се ходеше на мач на националния отбор и всички бяха за България. Тези клубни пристрастия се отразяват на нивото на България. Но ние всички принизяваме. Може би най-успешното представяне бе при Стоичков – 24-25 точки. Мисля, че и на него му казах, че 25 точки България скоро даже няма да може да ги нарисува, а не да ги събере в квалификации! Опитахме се докрай, даже аз завърших двата мача с Беларус, но… Това беше последното поколение на „трите коня“. Тогава “Левски“ имаше хубаво поколение от 7-8, дори повече национали, които играеха по Европа, имаха самочувствие, по-лесно им беше. Ако сега пак имаме такава „каляска“, може би ще е по-лесно. Но за съжаление в нашия силен отбор в момента – „Лудогорец“ по-голямата част от играчите му са чужденци. Но не ги обвинявам. Аз съм твърдо против да има разделение на чужденци и българи. Просто ние не произвеждаме – това е истината. Да се огледаме къде тренираме, какво играем, какво правим и тогава да коментираме националния отбор или Футболния съюз.

– Тодор Батков каза, че ти е предложил ти сам да останеш в „Левски“ без Наско Сираков, но не си приел…
– Сам каза какво е било самото предложение. Аз предател никога не съм бил в живота! Какво значи да остана сам? Все едно на него да му бяха предложили да остане в „Левски“ без Чорни. Щеше ли да се съгласи? Какво е това предложение? Моят отговор в прав текст беше такъв, че ако Сираков е виновен или нещо бърка… На два месеца се събирахме тримата, заедно евентуално с Баждеков. Но когато говорихме по футболни въпроси, Баждеков си имаше други задачи. Аз не чух за тези четири години г-н Батков нито един път да направи забележка на Сираков, че нещо не е свършено, нещо не прави или че нещо трябва да се случи! Ако чуя нещо такова, ще реагирам. Но всичко е окей, като се видим се прегръщаме, пък зад гърба да изгоним Наско… Каква е причината? Така и не я разбрах. А и даже да има такава причина, наистина трябва да бъде професионална. А нито веднъж не чух да каже професионална причина. Винаги се прегръщаха и всичко беше наред. Ако имаше една причина, щях да кажа: „Абе, Сираков, така и така, това не се случва. Тодор е прав или не е прав.“ Или имаме един месец да помислим върху нещата си, върху които бъркаме. А и човек не трябва да се надскача. Не исках и да се надскачам в нещата, които правя. Всеки трябва да знае точно линията и мястото си. Имаше неща, които може би нямаше да свърша на нивото, на което ги е свършил Сираков. А и ние работехме със „затворени очи“. Взимал съм решения, за които даже не е било нужно да го информирам. До такава степен си имаме доверие. Ако Тодор Батков толкова имаше претенции към Сираков, би трябвало поне веднъж да ги чуя. Двамата бягаме към върха, всичко е наред и хайде да застреляме единия бегач, за да остана самичък. Нямаше видима причина. Аз такива отношения не обичам. Без да ми се обижда г-н Батков, когото много уважавам. Даваше пари на „Левски“, в този момент той беше благодетелят на клуба. В тези години „Левски“ спечели доста пари и имаше средства за години напред. Така че колкото и да сме взели, сме и докарали нещо. Не трябваше по този начин. Смятам, че и оттам започна крахът на „Левски“. Но затова е виновен само той, друг няма вина.

– Как се отнасяш към ЦСКА – отбор, който възроди твоята кариера?
– Първо се отнасям с уважение към всички противници и специално към ЦСКА. Ако ЦСКА не е бил съперник на „Левски“ и не е бил силен, „Левски“ няма с какво да се гордее. Същото важи и за ЦСКА. Това е било едно противоборство на терена и изобщо във футболно естество е държало двата гранда горе. Без силен „Левски“ няма силен ЦСКА. Без силен ЦСКА няма силен Левски. Примерно, когато ЦСКА не беше в „А“ група, на „Левски“ не му беше толкова комфортно. Така че на терена трябва да има футболна война, но извън него трябва да има уважение един към друг. И в двата клуба е имало големи спортисти, футболисти, треньори. Аз лично се отнасям с нужното уважение към всеки един противник.

– Помниш ли този момент или по-скоро искаш да го забравиш?
– Имаше период, в който бях с тежка контузия. Разтрогнах с турския клуб, платиха ми всичко. Изчаках една година, не можах да се възстановя. Имах разговори с Томас Лафчис. Тогава той не се занимаваше много с „Левски“, а и Желязков по една или друга причина не беше в много прекрасни отношения с мен в неговите си мисли. Почнах да тренирам на „Герена“ и така днес това да се случи, утре това да се случи… Мина си месец, тренирам си, а нищо не се случва. В един момент си събрах багажа и казах: „Аз бях дотук. Няма да се моля на никого.“ Прибрах се в Хасково, даже изиграх три мача в Хасково и тогава дойде това предложение. Георги Бойчев, който тогава се занимаваше с агентство, ми каза за ЦСКА. Не ставаше въпрос за пари, тогава през 1993 г. нямаше и много. Викам си – щом е на високо ниво, защо да не опитам. Опитах и мисля, че се получи. Играх три-четири месеца. Тогава може би се пробуди повече желанието на Георги Василев, отколкото на Желязков. Имаха желание да се върна в „Левски“ и аз естествено като левскар прецених, че е по-добре. Макар че от ЦСКА също искаха да подпиша. Досега не съм го споменавал, но ми казваха, че ако подпиша с ЦСКА, ще замина за световното. Но бяха повече подмятания. Реших да се прибирам, щом „Левски“ ме иска. Има един интересен случай с д-р Мазнейков, виден цесекар от докторските среди. На едни прегледи в „Дианабад“ му казах: „Докторе, всичко е много хубаво, но аз съм левскар!“ И до ден-днешен на всички разказва тази история, че съм единственият футболист, който е играл в ЦСКА, но му е признал, че е левскар. Такива бяха годините. Беше хубав период, бяхме съотборници с Гибона и беше весело.

– Работил си с Гриша Ганчев и го познаваш добре – в какви отношения сте? Как мислиш, че ще се развие ЦСКА под негово ръководство?
– Да, работихме. В този етап имаше проблеми в Ловеч. Не му беше до футбол, в началото особено. В прав текст ми каза: „Не ме интересува в момента футболът, имам други неща за решаване. Гледайте да се класираме в Европа – това е задачата.“ Иначе всичко като коректност и точност, го запазихме. Успяхме същата година да вземем купата, но за мен по-важното постижение беше, че създадохме един блок от играчи, които се продадоха и още са гръбнак на националния отбор. Примерно един Манолев. В началото Ганчев викаше нещо от типа на: „Ти си луд да се занимаваш, той няма да стане десен бек на нивото, на което ти се иска…“ Казах: „Дай да поработим, ще видим, има време.“ След една година продадохме Манолев в ПСВ и изкарахме бюджета. Тогава се взе от трета дивизия Барт, който беше на 20 години. Ивелин Попов, когото направих капитан на „Литекс“ и почна да играе постоянно и му се гласуваше доверие. Гошко Миланов за първи път го взех от юношите с брат му. На 17 години го пуснах да играе и още в първия мач вкара гол. Бодуров по наше предложение го взехме от „Пирин“ в „Литекс“. Постепенно и той се наложи. Седем-осем играчи, които бяха продадени за добри пари. Да вземеш само Манолев, Гошко Миланов и Ивелин са достатъчно, Бодуров също. Имаше и други, примерно Дока дойде по наше време от Бразилия. Понякога трябва да видиш някой футболист, пък да го доведеш, после някой да го тренира, да го наложи, да го развиеш… Интересен процес. Сега като се замислих, освен че взехме купата с „Литекс“, защото тя не влизаше в плановете, а само евротурнирите, създадохме и куп играчи, което все пак е положително. За мен това е най-ценното, защото са минали 8-10 години, а тези футболисти още са в националния отбор и са негов гръбнак.

– Има един дежурен въпрос – за какво съжаляваш досега в кариерата си? Може би при теб питането е излишно, защото беше в отбора за САЩ’94 и заради контузия не замина…
– Не, честно не съжалявам за това. Може би просто така се случи – съдба. Като почваха квалификациите през 1992 г., в началото бяхме първи резерви с Георги Йорданов. Като бихме Франция, влязохме двамата. Гошо отпадна по някаква причина, изобщо не го викаха след това. На следващия мач с Швеция, някой беше наказан и аз играх. Бях се превърнал почти в първа резерва, защото играех и нападател, и халф – имаше избор. Но след това дойде контузията – като не играеш една година, не можеш много да съжаляваш, че не си бил там. Такава е била преценката, разбирам ги. Може би имаше и клубни интереси заради подмятанията, за които казах по-рано. Радвам се, че все пак съм играл с тези момчета. След това пък пак играх в националния отбор, веднага след световното Пенев ме извика. Приемам го с усмивка. Единствено съжалявам най-много за 2008 г., когато ни уволни Тодор Батков. Мисля, че „Левски“ беше готов да стане клуб на Балканите от типа на „Динамо“ (Загреб). Клуб с юношите, с кадрите. Продаваш – печелиш, живееш добре и не беше зависим от модела „бащица“. Левски се самоиздържаше, вече бяха изкарани пари за една-две-три години напред, ако се харчеха в нормален размер. Тогава бюджетът беше около 5,3-6 млн. лева. Футболистите бяха до минимум изцедени. Това беше най-голямото ми съжаление и за мен, а основният ми проблем беше като видях как се разви клубът. После съжалявах и за „Левски“. Първо ми беше жал за толкова усилия, труд. И когато исках да видя новите играчи, младите футболисти, вече бяха и бразилците с друг стил… Идеята да купим бразилци и един-двама по-скоростни играчи беше коментирана с целия спортно-технически щаб и със Сираков, че нашите атакуващи футболисти нямаха мощ и скорост, която трябваше за ниво Шампионска лига. Да, за купата на УЕФА бяхме добре, направете сметка щом стигнахме до четвъртфинал. Още никой не може да стигне това, както и коефициента. Вече толкова години „Лудогорец“ драпа в коефициента нагоре и се представя добре в Европа, но не може да стигне до коефициента, който имаше „Левски“. Тогава освен спортно-технически, започна и да се строи със собствени средства – съблекалня, изкуствен терен…Първият ми трансфер беше изкуствен терен за децата! Освободиха 14 футболисти, качихме се на лагер с 12-13 играчи и шестима юноши и един изкуствен терен. Викат ми, че 200 хиляди евро ще струва изкуствения терен, не е ли по-добре да купим един играч? Казах, че един футболист нищо няма да свърши, а теренът поне може да създаде бъдеще на „Левски“ и така стана! После най-големите заплати – 7-8 хиляди лв. на българите и двама-трима чужденци. Най-скъпите бяха по толкова, само че в евро.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.