В 632 г. кан Кубрат отхвърля зависимостта на българите от Аварския каганат

Днес „златото на Кубрат“ се пази в Ермитажа в Санкт Петербург

В нашето обществено пространство периодично „припламва“ дискусията за началото на българската държава. Наложената преди повече от три десетилетия 681 година е невярна, вкл. от гледна точка на конкретните събития - кан Аспарух побеждава император Константин IV Погонат през лятото на 680 г., а не година по-късно... От Именника на българските владетели, а и от други паметници, ясно се разбира, че в съзнанието на Аспарух и неговите приемници държавата не е „нова“, а е продължение на съществуващата държавна традиция. Къде да търсим нейното начало? Една от „датите“, поне най-защитимата, е 632 г. - тогава кан Кубрат отхвърля зависимостта на българите от Аварския каганат, а византийските хронисти отбелязват Старата Велика (Голяма) България като съюзник на империята. Със сигурност държавната традиция е по-древна, тъй като Кубрат далеч не е първият владетел на българите. И все пак, неговото време е знаково за превръщането на българската държава в политически фактор в тогавашна Източна Европа, черноморския басейн, регионът на Кавказ... Познаваме ли обаче знаковите места на древната ни държава? Нека припомним поне най-важните от тях.

Старата Велика България е имала обширна територия, която днес е в пределите на Украйна и Русия. Познати са стотици археологически обекти и паметници на българското наследство, голяма част от които остават слабо или напълно непознати. Разбира се, най-известното от тези места на паметта е могилата на кан Кубрат при село Мала Перешчепина, недалече от град Полтава. През 1984 г., благодарение на германския археолог проф. Йоахим Вернер, става ясно, че откритото през 1912 г. съкровище (една от сензациите на източноевропейската археология през ХХ век!), принадлежи именно на Кубрат. Съкровището от над хиляда предмета (общо 25 кг злато и около 50 кг сребро!) е открито случайно и разграбено от местните селяни като „имане“... След намесата на царската полиция с присъщите u „методи“ голяма част от скъпоценните находки са иззети. Днес „златото на Кубрат“ се пази в световноизвестния руски музей „Ермитаж“ в Санкт Петербург, а отделни по-„дребни“ артефакти са останали в музея на Полтава. Перешчепинското съкровище гостува в България през 1988 г., а през 2019-а мечът и един от пръстените на Кубрат бяха изложени в Националната художествена галерия в София.

Преди фундаменталното изследване на проф. Вернер съкровището от Мала Перешчепина е приписвано на кого ли не... „Ключ» за идентифицирането на неговия притежател е масивната златна тока (450 гр.) на римски патриций, за какъвто Кубрат е провъзгласен от император Ираклий (610-641). Мистерията е решена с разчитането на гръцките монограми върху двата златни пръстена на владетеля: „Хуврату“ и „Хуврату патрикиу“ („на Кубрат“, „на патриция Кубрат“), за което заслуга има австрийският учен Вернер Зайбт. Съкровището съдържа великолепни златни и сребърни византийски, персийски и български съдове, гривни, владетелски мечове, скиптър, златен рог, колчан, седло, огърлица от 70 византийски златни монети и т. н. И до днес се спори дали при Мала Перешчепина е гробът на Кубрат или там просто са укрити неговите богатства... За съжаление, още през 1912 г. мястото е така вандалски разкопано, че да се даде категоричен отговор е невъзможно. Така или иначе, историческата памет за великия владетел е съхранена именно в могилата при Мала Перешчепина! Затова през лятото на 2001 г. инициативен комитет от бесарабски българи начело с тогавашния депутат в украинската Дума (парламент) Николай Габер организира общобългарски събор, а върху могилата беше поставен скромен паметник. Важна роля за организацията на събора изиграха българският вестник „Роден край“ (Одеса) с главен редактор Дора Костова, както и Агенцията за българите в чужбина. От този момент нататък на това свято място периодично се организират различни прояви. За съжаление, „официална“ България продължава да бъде индиферентна към това сакрално място...

Паметните места на Старата Велика България и находките за нейната история не се изчерпват с могилата на Кубрат. Някои от тях са в същата Полтавска област, вкл. в близкото градче Нови Сенжари. Затова проф. Георги Атанасов с основание допусна, че в определен момент Кубрат е прехвърлил центъра на властта именно в този район на своята обширна държава. Сред паметните места, които трябва да знаем и помним, силен интерес буди откритият през 1929 г. археологически комплекс при село Вознесенка, днес в чертите на големия град Запорожие. Става дума за светилище на левия бряг на Днепър, в което са открити около 1600 скъпоценни находки: позлатени ножници на мечове, сребърни фигурки на орел и лъв, златни апликации, върхове на стрели, животински кости, най-вече от кон, и т. н. Златните предмети са с общо тегло около 1, 2 кг и се отнасят към т. нар. Перешчепински тип паметници. Известният наш археолог проф. Станчо Ваклинов изказа хипотезата, че това е гробът на кан Аспарух (680-700). Да припомним, че според Българския апокрифен летопис „Испор цар“ загива във война с хазарите. Много енергия за популяризирането на темата хвърли писателят Георги Костов. В комплекса при Вознесенка обаче не са открити човешки кости. Спорове и днес предизвиква кръстовидният монограм върху фигурката на сребърния орел - според едни автори там се чете името „Еспор“ (Аспар/Аспарух), според други „Петрос“... Няма съмнение обаче, че светилището е българско и най-вероятно е от времето на Кубрат.

Следите от историята на „Старата Велика България“ наистина са много. Благодарение на проф. Рашо Рашев днес имаме сравнително пълна картина на откритията, вкл. на гробове на други неизвестни владетели и аристократи. Такива са известни от с. Глодоси, Кировоградска обл. (златни накити с тегло 2,6 кг), Келегей/Гладкивка, Херсонска обл. (златна торква с кръст, златни пръстени, златен рог и др.), Лимаровка, Камен-Шахтинска обл., Новогригориевка, Запорожка обл., Ясиново Николаевска област... По правило това са случайни открития, които едва впоследствие са изследвани по научен път. С други думи, има сериозна перспектива откритията да се увеличават, а научните проучвания да продължат.

Гибелта на Старата Велика България през 60-70-те години на VII век съвсем не слага край на българското етнокултурно и политическо присъствие в Северното Причерноморие и Приазовието. Българите на Баян, най-големият син на Кубрат, остават в старите земи, признавайки върховенството на хазарите. Т. нар. „Черна България“, както я наричат средновековните автори, през IХ век успява да отхвърли хазарската власт. Уви, знанията ни за тази трета средновековна българска държава, съществувала едновременно с България на Балканите и България на Волга, са оскъдни. Тя изчезва от политическата карта в края на Х - началото на ХI век под ударите на печенежките нашествия. С Бат-Баяновите („черните“) българи и живеещите заедно с тях алани, също с древноиранска етнокултурна природа, е свързана т. нар. Салтово-Маяцка култура (VII-Х в.). Особено впечатляващи са „белите крепости“ на „черните българи“, както остроумно ги нарече д-р Николай Хрисимов. Те са много сходни с онези у нас, включително със столицата Плиска. Въпросната археологическата култура е наречена така по имената на Салтовското градище при с. Верхний Салтов (Харковска обл., Украйна), и Маяцкото градище при село Дивногорье (Воронежка обл., Русия). Български крепости са изследвани и на Кримския полуостров - при Керч, Белогорск, Судак и др. Впечатляващата средновековна крепост Судак, запазена днес във вида, който е имала по време на господството на Генуа (ХIII-ХV в.), има по-древен български период. При входа u археологът Вадим Майко разкри древно българско светилище (капище).

Уви, археологическите проучвания във Фанагория на Таманския полуостров не разкриха български пласт. С други думи, този древен град няма как да е бил столица на Кубрат. За сметка на това обаче в Краснодарския край на Руската федерация археологическите паметници от български произход са многобройни и чакат своето пълноценно проучване.