Дневен хороскоп на Алена за събота, 21.09.2019

На 21 септември 2019 да почерпят

18-годишен български студент е убит в Германия

Бирата помага срещу затлъстяване и диабет

Йеменските бунтовници обещаха да спрат нападенията си срещу Саудитска Арабия, ако те направят същото

Художникът воин Николай Хайтов 100 години от рождението на писателя

Милиони хора по света се включиха в глобален протест срещу промените в климата (СНИМКИ и ВИДЕО)

Спрягат Шаби Алонсо и Раул за „Реал“

Русия оспори резолюцията на ЕП, според която пактът Рибентроп-Молотов е довел до Втората световна война

Елчин Сангу е в творчески отпуск

Убивай българи – Калпакчиев е насреща Хелзинкският комитет помогнал за освобождаването на Полфрийман

„Труд Уикенд“ – един вестник за празниците

Бащата на Полфрийман: Надявам се да се върне колкото се може по-скоро

Каним Владимир Путин в България догодина Премиерът Бойко Борисов увери, че с Русия имаме възможно най-добрите отношения (обзор)

София ще има детска поликлиника Събират на едно място лекари от различни специалности

Стоян Ц. Даскалов: Селското стопанство през социализма

Ударник в литературата издигна лозунга: „Пет книги на година!”

Територията на духа също има своите герои на труда. Ярък пример е писателят Ст. Ц. Даскалов

Не е вярно, че ударничеството е явление само в социалистическата икономика. Територията на духа също има своите герои на труда. Ярък пример е писателят Стоян Ц. Даскалов. С много пот по челото той сътвори планина от литература.
Феноменът се появява на литературната нива, когато в Страната на съветите кипи Втората петилетка (1933-1937). Ударничеството е обхванало всички сфери на стопанството. А. Г. Стаханов превива гръб в мината, В. С. Мусински се поти в дърводобива, Н. С. Сметанин върши подвизи в обувната промишленост.

Никой обаче не се сеща за изкуството, където могат да се преизпълняват норми. Тук е голямата заслуга на Ст. Ц. Даскалов. Нашият талант въвежда ударничеството в литературата. Лозунгът “Петилетката за година!” той обръща в “Пет книги на година!”

Началото е трудно. В мътилката на капиталистическата конкуренция Стецето сколасва да издаде само 11. Преди Девети септември таванът му е две заглавия годишно. “Но писателят истински израства след деветосептемврийската победа”, правилно отбелязва Ефрем Каранфилов.

В условията на социалистическото съревнование лозунгът е претворен в дела. Още през 1946 г. Ст. Ц. Даскалов пуска пет издания: “Биволарчета”, “При своите”, “Спомени от детинството ми”, “Фронтовак” и емблематичната “Ударничка”.
Други успешни петилетки са осъществени през 1959, 1963, 1969 г. Често Стецето, както го наричат, е много близо с четири книги в рамките на четири сезона. Инак тройка годишно е пакетче семки за него. От Девети насам ялова се оказва само 1965 г., когато писателят се отдава на заслужен отдих.

“Няма ли да изнемогне най-сетне този неуморим труженик на перото? – чуди се Симеон Хаджикосев. – Не са ли му достатъчни десетките томове, само за прочитането на които на друг човек са му необходими няколко години? Мисля, че отговорът е излишен: писателят е като боеца, той остава в строя докато може, държи перото, докато го изпусне. Затова аз предпочитам да си представям Ст. Ц. Даскалов като “Сеячът” от знаменитата картина на Миле: с крака, здраво вкопани в плодоносната нива на българската литература, и с широк, енергичен размах на коравата работна длан пред безкрайната бразда на дълга.”

Поместваме няколко фрагмента от творчеството на класика. В тях диша истината за селското стопанство през плодородната епоха на социализма.

 

 

Всич­ко живо се занимава и трепери над прасето. Ами да, прасето е днеска едва ли не съдбовно не­що. Това е романтика и песен

Него го гледаше сега самият Сталин – ще сгреши ли. Той не сгреши, но една радостна сълза капна от очите му право върху подписа

Прасето

Знаете ли какво е на младия човек, когато за първи път приеме работа? Той жадува да твори, той гори и отведнъж се въздига в соб­ствените си очи. Това е първата му работа след училище… И леко, и радостно! И една особена такава гордост ли, увереност ли го окриля. Ду­шата му се разтваря в тоя миг, всяка частица от съществото му се раздвижва, чудни сили го обземат, иска му се да преобразява. Забравя, че е неопитен, че това е първата му самостоятелна крачка. Чувствува се силен, голям майстор, изпод ръцете на когото ще станат чудеса…

Това чувствуваше Трендафил, когато прие да гледа свинете. Стори му се, че не прасета ще гледа, а някакви розови, нежни същества. Той въздигаше работата си, смяташе я за най-го­лямата, най-важната, нямаше по-важна от нея и от него. Той е най-важният сега, всички в него гледат. От всяко негово действие, движение, ду­ма, поглед зависи съдбата едва ли не на цялото село!

Ами да – прасетата са толкова важно нещо сега. Някога прасето си квичеше в кочи­ната и никой не се тревожеше, дори и стопанинът му. Дадеше му бъркане или го пуснеше да пасе и рови и това си е. Когато му дойде времето, го заколи или продаде и това е всичко. А сега – грухне ли само, начаса се явяват гле­дачите, бригадирите, председателят, кооперато­рите, дотича с джипката ветеринарният, звънят от окръжния комитет, пишат във вестника.

Всич­ко живо се занимава и трепери над прасето. Ами да, прасето е днеска едва ли не съдбовно не­що. Това е романтика и песен. И стопанство, и хора, и студенти, и игри, и песни – всичко за­виси от това, колко много здрави и яки прасета ще отгледат. Цяла България разчита сега на него, младия животновъд.

Телето

– Вдигай престилката!

Тя го погледна ококорено. Шегува ли се, или… Като видя не­решителността й, Петко сам повдигна престилката й. Гана се дръпна инстинктивно, но той се разсмя и наклони към нея разкопчаната чанта.

– Това е за тебе!

– Е па какво е това? – тръсна Гана чантата. – Да не е нов концентрат?

– Сега ще видиш! – изсипа Петко чантата в престилката й.

– Гребени! Боже, тоя човек!… Отгде ги намери? Кокалени! – тя се завъртя и припна по дървените стъпала, та в стаичката. Сложи гребените на масичката.

– Леле, Петко, какъв си бил! Па не забравяш бе!

Петко слушаше възклицанията й, като че бе й донесъл някоя скъпа премяна. – Колко неща ти са на главата, а ти и за моите гребе­ни си мислил!

Петко разглеждаше хубаво застлания с одеяло дървен одър, кой­то Тончо пренесе от дома си, веднага след като го назначиха за по­мощник на Гана. Белите перденца, тетрадките и книжките по масата, забоденият житен клас в гредата и увисналото свесло жълти мамули, налепените картинки от вестници и списания по стените. И крадешком наблюдаваше Гана как разглежда един по един изсипаните на масата гребени, опипва зъбците им и скришом изпробва един на своята ко­са. Очевидно, тя избираше от всички най-хубавия, което не бе лесна работа. Най-после след известна нерешителност, по-голяма от тая мо­же би, когато е избирала гребен за себе си, тя взе един и като го опита на дланта си, решително каза:

– Тоя ще е за моята Стоянка! – отдели след това и един по-малък. – А тоя за червеното!

Тя наричаше телето на Стоянка “Червеното”, защото нямаше друго теле за сега червено.

– Да си жив, че ги донесе! Че знаеш ли… – измъкна тя чек­меджето и Петко се учуди, като видя там скътан един костен женски гребен. – С моя гребен вече решех Стоянка. Дотам стигнахме!

Тракторът

Учителката Ганка се изви към портрета на Ста­лин, изрече нещо, сякаш се закле да води дружи­ната към по-големи успехи, първа подписа адреса до Сталин. После Дилко смирено сложи подписа си и отдаде чест на Сталин по пионерски. Заредиха се след това: Катка, Раца, Линка, Начо, Йордо, Павлето, по лицето на който имаше сякаш още неизмита боя, Гьошко физкултурникът с късите гащета. После се заточиха един по един всички други членове на дружината; кротко, на пръсти, развълнувани оти­ваха, слагаха с трепереща ръка подписа си и без­шумно слизаха от другите стъпала на сцената. Учи­телката следеше да не направят грешка, а Дилко сочеше къде да се подпишат и попиваше с попи­вателната.
Бащата на Владин се топеше от яд, излиза, вли­за, дири навсякъде Владин, нямаше го: “Лудо дете, ще си счупи главата!” – хулеше го той и не пускаше жена си да ходи да го дири. “Ето защо му нямат доверие хората, не че е толкова слаб, а луд!”…

Бяха преминали половината деца, когато вън се чу пукот. Подписалите деца, които бяха излезли вън, долетяха на вълна и един през друг извикаха:

– Владин иде!… Елате да видите, Владин кара “Сталинеца”…

Подписването спря. Откъм стопанството идеше “Сталинец”, голям, мощен, непобедим, с венец от цветя на челото. Дълбоката оран на полето беше привършена и тракторът трябваше да се откара в навеса. Караше го самият Владин. Тошо трактори­стът седеше до него и гледаше в ръцете му да не направи някоя грешка. Той беше готов веднага да му помогне, но Владин ловко въртеше наляво и на­дясно колелото и тракторът вървеше право срещу училището, сякаш отиваше и той да се подпише до оня, който го беше създал и пратил. “Ура” викаха децата, махаха с ръце, хвърляха донесените от дома цветя.

Владин спря трактора сам, без помощта на Тошо, и скокна на земята като от кон. Всички му сториха път. Той закрачи смело към сцената, сне капата си, когато се изправи пред портрета на Сталин и застоя един миг, като че се гледа със стар познат, после се изкачи по стъпалата до масата, кален, вмирисан на машинно масло и пръст, пое писалката от ръката на учителката Ганка, която го гледаше възхитена и се отдръпна. Всички гледаха да видят какво ще на­прави Владин.

Той вдигна глава срещу Сталин, по­гледна го с открито чело, както всички честни хора, когато изпълнят дадено обещание, и се наведе над поднесения му адрес. Той се стори на Владин златна книга с чудни украшения, подписите бяха нанизани като мъниста. Ръката на Владин се разтрепера. Него го гледаше сега самият Сталин – ще сгреши ли. Той не сгреши, но една радостна сълза капна от очите му право върху подписа. Той прехапа устна и се дръпна стреснат. Толкова се мъчи да пише чисто и пак…

– Нищо, Владине, другарят Сталин ще разбере, че е от обич – успокои го учителката Ганка.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.