Теодор Светослав - волята на един държавник

Романът - “Светослав Тертер” на Цончо Родев

През 1307 г. българският цар печели симпатиите на жителите на Цариград с доставки на българско жито като „... лекарство против глада...“ 

С решителност и желязна воля Теодор Светослав се справя с болярската опозиция, патриарх Йоаким III, Чака, “багренордния” Михаил, севастократор Радослав, деспот Алдимир

След продължилата повече от половин век криза, настъпила след смъртта на цар Иван Асен II, през първата половина на XIV в. Българското царство възстановява своите позиции на значима политическа и военна сила. Процесът на стабилизация е започнат от цар Теодор Светослав (1300-1322), за чиито “млади години” разказахме в предишната статия от тази поредица.

През 1299 г. татарският сепаратист Ногай е победен от Токта (Токту), върховният хан на “Златната Орда”. Ногаевият син и наследник Чака се опитва да спаси бащината “държава в държавата”, но победен на два пъти търси убежище в България.

Заедно с него пред стените на Търново се появява и Теодор Светослав. Както допуска румънският учен Петре Дякону, в края на XIII в. синът на Георги Тертер вече не е заложник в двора на Ногай, а управлява част от Добруджа. Търновското болярство не е склонно да допусне двамата натрапници, но Светослав осигурява “ключа на столицата” с щедри дарове... Царица “Смилцена”, съпругата на покойния Смилец (1292-1298), заедно с малолетния Иван Смилец бяга в Крън - дн. Казанлък, както беше показано от проф. Николай Овчаров. Там управлява деспот Алдимир (“Eлтимир” във византийските текстове) - чичо на Светослав, но зет на царицата. Радослав и Войсил, братята на Смилец, емигрират във Византия.

В броя на “Труд” от 29 ноември 2019 г. показахме погрешността на дълбоко вкоренената теза, че Чака е бил български цар.

Синът на Ногай, приел титлата “хан” и с претенции към върховната власт в “Ордата”, се нуждае от България като “база” за продължаването на войната с Токта. Затова с войската си подкрепя Теодор Светослав да си върне бащиния престол. Част от болярите, вкл. патриарх Йоаким III, не без основание смятат ставащото за крайно опасно. И наистина, към България потегля татарска армия, водена от Бурлюк, брат на Токта. Теодор Светослав смазва опозицията, като дори и патриархът заплаща несъгласието си с цената на своя живот. Обвинен “в съглашателство от татарите”, Йоаким е хвърлен от крепостната стена, според възрожденските легенди от т. нар. Лобна скала на Царевец...

Теодор Светослав схваща сложността на ситуацията, успява да арестува Чака и го наказва със смърт. Хан Токта е удовлетворен от ликвидирането на своя заклет враг и, както приемат мнозина изследователи, отстъпва на България земите между Дунав и Днестър заедно с пристанището Белград/Маврокастро (дн. Белгород Днестровски, Украйна). Че днешна Бесарабия отново влиза в пределите на България няма спор, но според Лъчезар Кръстев това става по-късно - към 1316 г., когато българският цар използва поредните размирици в самата татарска империя.

Приема се, че с отстраняването на Чака е сложен край на т. нар. татарска хегемония. Наистина, след 1300 г. няма случаи на пряка намеса в българските вътрешни работи. И все пак, подобно на другите съседи на “Златната Орда”, България се съобразява с интересите на опасната “суперсила”. Затова Светослав не приема 16-хилядната общност от алани (предците на днешните осетинци), преди това войници на Ногай, като ги пропуска през България да се преселят във Византия (1301 г.). Той не дава убежище и на Кара-Кишек (син на Чака и може би племенник на българския цар?), оглавил нов бунт срещу Токта, който с привържениците си намира убежище при видинския господар Шишман (1302 г.). И в двата случая царят не желае да предизвиква недоволството на Токта.

През 1301 г. Теодор Светослав е атакуван с византийски войски от “багренородния” Михаил, синът на Константин Тих Асен (1257-1277) и Мария. Без да постигне нищо, претендентът се завръща назад. След това Андроник II изпраща севастократор Радослав, брат на покойния Смилец, но претендентът е разбит от деспот Алдимир. Радослав е ослепен и върнат във Византия, а пленените 13 византийски офицери (“архонти”) са предадени на Теодор Светослав, който ги разменя за свободата на баща си Георги Тертер.

През 1304 г. Теодор Светослав навлиза в Тракия и връща под българска власт черноморските градове Анхиало/Поморие, Несебър, Созопол, Ахтопол... Скоро ромеите, командвани от Войсил, другият брат на Смилец, преминават в контранастъпление, но са разбити в битката при Скафида. Михаил IХ Палеолог, съвладетел на Андроник II, успява отново да завземе черноморските градове, но през есента на 1305 г. българският цар си ги връща. Деспот Алдимир е съюзник на своя племенник, който като награда му отстъпва Ямбол и Лардея (при Карнобат).

Укрепването на Теодор Светослав на престола не влиза в сметките на амбициозния деспот, който скъсва съюза. Тогава търновският цар си връща Ямбол и Лардея и започва "... да плячкосва подвластните на Елтимир земи...,“ защото „... клонеше към императора...” Деспотът загива или пък е екзекутиран по заповед на Светослав, който управлява с “твърда ръка”. Марина, съпругата на Алдимир, и неговият син Иван Драгушин търсят убежище във Византия, а по-късно в Сърбия.

Теодор Светослав продължава конфликта с Византия. През 1306 г. при него бягат споменатите алани, които този път са приети на българска територия като военни заселници. Същевременно царят влиза в преговори и с каталаните (каталонските наемници на византийска служба), дори уговаря брак между сестра си, вдовицата на Чака, и техния вожд Рокафорте. В крайна сметка през 1307 г. Византия е принудена да признае загубата на черноморските градове. Българският цар успява да спечели симпатиите на константинополските граждани с “... лекарство против глада...” - българско жито, крайно необходимо на бедстващата византийска столица. Мирният договор между двете страни е скрепен с брака на Теодор Светослав с императорската внучка Теодора Палеологина.

До смъртта си Теодор Светослав не се вплита в нови войни. По пътя на дипломацията той възстановява връзките с Видин, като удостоява Михаил Шишман, негов братовчед, с високата титла “деспот”. Българският цар продължава приятелските отношения с Венеция, но влиза в търговски конфликт с могъщата Генуа. През 1315-1316 г. българските власти си позволяват екстрени мерки по отношение на генуезки кораби в българските пристанища. Републиката отговаря с налагане на ембарго върху Белград (на Днестър), Созопол и други наши пристанища. Със сигурност цар Теодор Светослав е имал планове и за връщането на Македония в състава на царството, но предвид сложната обстановка е в мирни отношения със сръбския крал Стефан Милутин. Бидейки смел човек, но и реалист, Теодор Светослав явно е смятал конфронтацията с усилващата се Сърбия за ненавременна. Факт е обаче, че при Михаил III Шишман Асен (1323-1300) България прави опит за реванш срещу сръбските завоевания в Македония, който, уви, завършва с катастрофата при Велбъжд/Кюстендил...

В края на царуването си Теодор Светослав се намесва в т. нар. гражданска “война на двамата Андрониковци” - император Андроник II и неговият внук Андроник III. През 1321 г. българският цар изпраща на “младия Андроник” елитен отряд от 300 тежковъоръжени конници под командата на военачалника Мартин. Опасявайки се, че може да попадне в български плен, Андроник III отклонява помощта. Вероятно “контра-императорът” е притеснен и от трите масирани татарски нападения в Източна Тракия по същото време, които “де факто” съвпадат с политиката на българския цар и неговите интереси в Тракия.
Теодор Светослав без съмнение е силна и волева личност. Без да бъде идеализиран, този средновековен владетел заслужава да бъде в пантеона на големите български държавници. Въпреки че не всички негови действия са безспорни, цар Теодор Светослав оставя уголемена като територия, вътрешно стабилизирана и икономически по-силна държава, която отново е важен фактор в международните отношения.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Анализи