Турбо-корупция: триглава ламя зад четирилистна детелина

Демокрация значи преди всичко именно правото да се произвежда

Кривораз­браната глобализация днес се самоафишира като „късмет за народите“

Напоследък пак стана актуално говоренето срещу корупцията. Този път изглежда има предпоставки да се премине от думи към дела. Затова е важно да изберем модел – концепция за противодействие срещу явление от глобален характер. Колкото и да ни „убеждават“, че България била шампион по корумпираност в Европа, това просто не е така. Може би в размекнатите мозъци на полит-коректните (и добре финансирани) оплаквачи отеква хленч по чужда поръчка. Може за поръчителите на тази нелепа „музика“ да се комплексира народът ни е някаква свръх-задача. Но според мен това са арии на клеветата – медийна какофония, която изглежда има за цел да разболява социалната психика в едно разпорено общество...

Дали в България нещата са по-различни от състоянието по широкия свят? Спомням си един филм от началото на 90-те години на ХХ век – нашумелият тогава сериал „Октопод“ с новия за нас персонаж на комисаря Корадо Катани. Та в този филм един адвокат на мафията – Теразини – патетично и цинично заяви, че корупцията е смазочното масло на демокрацията. Тогава не беше време да анализираме това откровение – еуфорията у нас беше в разгара си. Заради онези, които все още носят в себе си (макар и посърнало) онова настроение, ще се опитам да защитя поне духа на просветената демокрация. Когато тя стане факт, корупцията ще е анахронизъм. Но засега това е зад хоризонта на реалистичните виждания – сега корупцията наистина е смазочно масло на глобализацията...

Ясно е, че с хленч и самобичуване това няма да се промени. Да ни вменяват, че и тук сме най-лошите в Европа – „мокър от дъжд не се бои“. Издържали сме на много по-страшни (и също така несправедливи) нападки. Освен това разбираме: има разни нива и форми на корупция. Странно защо ни занимават само с най-елементарните й проявления. Какво да кажем – и да НАПРАВИМ – по въпроса за турбо-корупцията, която опустошава с един-два удара икономиката за десетилетия напред? Забравена ли е първата приватизация, която бе равносилна на екзекуция за производителните ни сили. След нея остана един ранен народ, на който му беше отнето правото да произвежда! А демокрация значи преди всичко именно правото да се произвежда...

Според френския хуманист Сент-Ив Д‘Аведр (теоретик на музиката, социален мислител и министър на вътрешните работи) за да бъде един народ суверен, той трябва да има в ръце трите най-важни власти: икономическата, съдебната и образователната.

Коя от тях е реално в ръцете на българския народ и дали той наистина е суверен от такава гледна точка? Макар и реторичен, въпросът стои с нова сила, щом се тръгва на борба с корупцията. Това е триглава ламя – а дали юнакът срещу нея трябва да е само един?! При неотдавнашните разговори между президента и премиера бе изказано становище, че това ще бъде единствена институция с комплексна структура и специални пълномощия.

С уважение и дори симпатия и към двамата разговарящи, ще възразя на формулата за единственост на новата институция. Ще започна със следния анекдот-приказка. Едно село пропищяло от триглава ламя, която живеела в тъмна пещера. Обърнали се за помощ към юнак, който според селската медия единствен можел да се справи със злото. Юнакът влязъл в пещерата и след малко „бам-бум“ се появил победоносно с една от главите на звяра. Пак влязъл в тъмното и след „пата-кюта“ се появил с втората отсечена глава на ламята. Всички ликували, когато той за трети път влязъл САМ в пещерата. Но този път битката се проточила и накрая от тъмното се появила ламята с главата на юнака. А селската медия тържествено обявила: два на един в полза на юнака (срещу ламя, която имала три глави).

Дотук с алегориите в полза на биоразнобразието (което май става хит и сред евробюрократите, като отваря нови опции и за корупция). Сега идва ред на една кибернетична метафора, която би следвало да се приеме по-сериозно. Корупцията не е линейно явление. Тя се вихри в пазарна среда, която гъмжи от мрежов тип структури. (Подобни са и структурите, в които днес се загнездва тероризмът – срещу такива структури силно йерархизираният тип институции е неадекватен и неефективен. Тъкмо затова армейски или полицейски мерки са не-дотам резултатни и имат ограничен успех при противодействието на терора.)

Какво ни кара да мислим, че една силно централизирана супер-структура би била ефективна и за превенция на копупция? Разбира се, разследването и евентуалното разобличаване на този род престъпност е въпрос и на социална справедливост. Тя носи и своите психологически бонуси, има и медиен рейтинг-ефект. Но при все това корупционните процеси протичат в условия, които като цяло са „разпределена система“. В нея се генерира собствен ресурс за целеполагане и мотивация въпреки риска от социална репресия. „Може пък мен да не ме хванат“ е базова нагласа на всеки престъпник, още повече потопения в мътилката на пазарни далавери. Възпиращият ефект от евентуално наказание не върши работа, когато има очаквания за „чадър“ или форма на протекция от силните на деня. Всъщност перспективата от наказание в тези сфери никога не е главният фактор за превенция. По-смислено е да се стремим към минимизиране на самите шансове за успех на корупционния замисъл.

Към това бе насочен и методът БОРКОР, при който високо компютризирано ядро с елементи на изкуствен интелект взаимодейства с екип от десетки аналитици-експерти. Всички те са обучени да си партнират в рамките на организирано разнообразие от компетентности (т. нар. хетерархична структура) която изработва „интервенционни системи“ . Това са системи от взаимно усилващи се мерки, които блокират организационно и икономически самите опции за голямомащабна корупция. Стигна се дотам, че в много от законите, вече приети или внесени в парламента, този метод откри не просто „вратички“, а портали за турбо-корупция. Смятам, че профилактика от такъв характер ще е повече от необходима за вбъдеще. Създаденият вече Център за превенция и противодействие на организираната престъпност и корупцията не би следвало да се размива чрез „включването“ му в новоизграждащата се единствена Институция. Не е зле борбата срещу корупцията да разчита на бинокулярно зрение, за което са нужни две очи.

Ограничаването на самите възможности за корупционно поведение би имало двоен профилактичен ефект. Освен самото съдържание на престъплението, се предотвратява превръщането на кандидат-извършителя в реален престъпник. Това е хигиена на бизнес-пространството, поддържана с не-репресивни методи. Те са по-малко сензационни от т. нар. Румънски модел. Но там и пътят към демокрация бе далеч по-скандален – стрелба по хора на улиците, трупове, извадени на показ от моргата и разхвърляни като „доказателства“ за нещо си. Разстрел на президента и жена му по бързата процедура – да не би да се разприказва за негови партньори и международните им „гаранции“. (Не че съм приятел на Чаушеску – в България аз бях един от главните му противници, по линията на Русенския комитет.) Но ми се струва, че борбата с корупцията е твърде сериозно нещо, за да го оставим единствено в правомощията на една единствена Институция.

Криворазбраната глобализация днес се самоафишира като „късмет за народите“. Зад тази бутафорна четирилистна детелина дебне триглавата ламя на турбо-корупция. Да не бъдем наувни и да не свеждаме борбата с нея до единоборства. Разпределената система на глобална далавера има повече ресурс, включително и функция на интегрален (т.е. изкуствен) интелект. Как може да се организира контра-корупционият ресурс на едно бедно общество – това е въпросът... Звучи ли ви като Шекспировия Хамлет? Това всъщност е дилема „да бъде или не“ просветената демокрация.

Коментари

Задължително поле