Убийството на иранския генерал променя правилата на войната

Тръмп вдигна максимално залозите и показа какви биха могли да бъдат действията на една суперсила

Историята ще запише следващото ниво на насилие, допустимо в случай на военно-дипломатически противоречия

Убийството от страна на САЩ на един от най-важните представители на военното ръководство на Иран, генерал Касем Сулеймани, напълно обосновано повдига въпроса, това ли е голямата война в Близкия изток или все още не е?

Отговорът зависи от реакцията на Техеран и неговите практически действия за отмъщение на изключително тежката, дори по съвременните стандарти, атака от Вашингтон. Иран ще започне това, след като траурът приключи, и ще нанесе чувствителни удари по американските сили и прокси в региона, и за Тръмп ще бъде много трудно да не бъде въвлечен в ескалационната спирала. А историята просто ще запише следващото ниво на насилие, допустимо в случай на военно-дипломатически противоречия.

Повечето наблюдатели ясно се надяват, че реакцията на Иран ще остане в рамките на драматизацията на момента и няма да доведе до наистина сериозни усложнения в международната обстановка. Но има и такива, които вярват, че Иран ще реагира сериозно и 2020 г. няма да е последната спокойна година, а първата военна година от новата ера на една игра без правила. От гледна точка на развитието на международната политика, най-важното е каква ще бъде войната и доколко тя ще се различава от предишните конфликти с участието на суперсилите и не само.

Има известна надежда, че въоръженият конфликт между САЩ и Иран, развихрен от президента Тръмп, ще постави началото на нова ера, която ще бъде по-близка до „блестящите“ 18-и и 19-и век, отколкото до тоталитарния и брутален 20-и век. Самият американски президент очевидно иска да държи ескалацията под контрол и да не се подхлъзне по политиките, провеждани от тримата му предшественици. Това беше особено вулгарно при президента, лауреат на Нобеловата награда за мир, когато САЩ разрушиха враждебните режими, но не поеха отговорност за бъдещето на засегнатите държави, както се случи с Либия.

Заплахите на Тръмп да удари десетки ирански обекти, включително и исторически паметници, са по-скоро опити да се предотврати допълнителното разширение на конфликта. Но да воюва истински, както е прието през последните десетилетия, Тръмп очевидно няма намерение и не иска. Той вдигна максимално залозите и показа какви биха могли да бъдат действията на една суперсила, ако нейните интереси бъдат нарушени. Това е чудовищно от гледна точка на нормалния човешки морал и закон, но за международните отношения не е толкова трагично.

Действията на САЩ му позволяват да се забрави за съществуването на международното право, когато става дума за великите сили, и в дългосрочен план това носи яснота и донякъде разширява хоризонта за решения за Русия или Китай, и дори за Индия, в техните отношения с по-слаби, но своенравни партньори. Както винаги е било в историята на международните отношения, великите сили създават практики, които след това стават общоприети.

Никой не твърди, че тези практики са добри или справедливи, като последните като понятие изобщо не влиза в терминологията на международната политика. В тази жестока област на човешката дейност най-високото проявление на морала е умереност в използването на своите сили.

През 2008 Русия постъпи морално - можеше да завземе Тбилиси и да смени политическия режим там, но не го направи, ограничавайки се до точно артикулирана политическа задача. През 2014 г. Русия със своите военни сили даде на хората на Крим възможност свободно да определят своето политическо бъдеще. Тя обаче не тръгна да окупира Украйна за да премахне враждебния и да установи приятелски режим там. И в двата случая Русия имаше сили да направи това и но не рискува да бъде въвлечена в неконтролирана ескалация стигаща до Трета световна война. Но тя сама се ограничи, оставайки в рамките на допустимия за действията на една военна суперсила морал.

САЩ и техните съюзници, напротив, не мислеха за морала в своите действия след края на Студената война и техния акцент бе върху пълното подчинение на непокорните, окупацията на цели страни и установяването на приятелски режими там.

С изключение на агресията на НАТО срещу Югославия през 1999 г., където политическата цел бе да принуди ръководството на страната да приеме онези условия, които не го устройват, това не донесе на САЩ и на света нищо добро. Тръмп, е човек с миролюбив характер, и се опитва да остане в рамките на морала, води борба с военните, и решава изключително политически задачи. Резултатът е минимален брой на цивилните жертви на противната страна в цялата нова история на американските военни авантюри.

Голямата умереност при използването на сила, дори и в отношенията между суперсили и средни държави като Иран, допринася за разнообразието на потенциалните източници на външна подкрепа Самият Иран, разбира се, не е Ирак на Саддам Хюсеин по отношение на неговата вътрешна стабилност, а светът през 2020 г. вече не е „еднополярния свят“ от 1999-а или 2003-а. Започнат ли САЩ истинска война за унищожението на Иран, е малко вероятно другите суперсили да позволят на Вашингтон лесно да излезе от нея и изглежда, че Тръмп разбира това много добре. И не смята една такава война за приемлив вариант.

И демокрацията в международните отношения на нашето време е безусловно благо. Тя ви позволява да бъде ограничен произволът на онези, които поради силовите си възможности могат да си го позволят. В условията на международна анархия използването на сила се регулира само от възможността да се получат промени.

Това е качествената разлика между новата ера и тоталитарните международни отношения през по-голямата част от 20-и век. Втората световна война, най-ужасната война в историята на човечеството, създаде ред, при който най-силният напълно контролира по-слабите. Контролираха се не техните действия, а самият начин на живот, и се диктуваше кои политически режими имат право на живот и кои не. Периодът след Студената война остави само САЩ като най-силния, но не промени същността на този ред. И затова той стана толкова уродлив и сега настъпиха други времена.

Свръхсилата може и трябва да „чукне по носа“ по-слабата, ако нейното поведение не се харесва на суперсилата. Но тя вече не може да разчита на пълното лишаване на нейния суверенитет.

Много е възможно 21-и век да върне войната към нейното първоначално предназначение и да бъде инструмент на дипломацията и средство за разрешаване на териториални въпроси. Ако държавите, особено великите, могат да оставят в миналото своя навик да завладяват другите, тогава ще има по-малко жертви сред цивилните, защото ще отпадне необходимостта от пълен контрол над територията. Войната отново ще се превърне в бизнес за онези, за които решаването на външнополитическите задачи на своята държава с оръжие в ръка е професия. Както тя беше за загиналия ирански военоначалник.

Превод за “Труд” - Павел Павлов