Ужасното завръщане на историята

Защо в САЩ събарят паметници от Гражданската война

Какво се промени в Съединените щати, за да избликне тази неистова омраза, довела до смърт в Шарлотсвил?

Колкото и странно да изглежда, но не само в посткомунистическа Източна Европа трудно се разделяме с миналото.

В началото на прехода, когато се чудехме как да се разделим с недемократичното си минало, ни даваха за пример Испания. Става дума за комплекса Долината на падналите в Сан Лоренсо де Ел Ескориал, където след ужасната Гражданска война (1936–1939) е постигнато помирение чрез погребаните там кости на сражавалите се в защита на републиканското правителство и на свалилите го метежници.

Като много други неща от началото на прехода, и това се оказа не съвсем вярно. Не защото мемориалът е построен по заповед на диктатора Франко, не защото заповедта за построяването му цели да се увековечи „паметта на падналите в знаменития ни Кръстоносен поход... като част от победата”, не и защото след смъртта си Франко е погребан там. А защото костите на републиканците са пренесени насила там през 1959 г., без съгласието на семействата им и едва през 2007 г. социалистическото правителство позволява на наследниците да получат останките, за да ги погребат по своя воля.

Така изглежда помирението и в испанския случай. А как изглеждаше при нас през 90-те години? Никак – помирение нямаше, защото беше дошло времето потиснатите до 1989 г. да получат възмездие от потискалите ги. Преходът започна с премахване на едни паметници, взривяване на други (мавзолея), изоставяне на трети на разрушителното действие на времето (паметника пред НДК и много други по градове и села). Спорове имаше, но вяли, защото малко хора бяха готови да се борят за съхраняване на каменната памет от близкото минало, докато повечето се преориентираха към силните на деня.

Защо днес отново говорим за паметници? Заради ставащото отвъд океана, в страната, към която политици и много българи гледат с „надежда и любов“.

В страната, в която според президента Томас Джеферсън „Дървото на свободата е посадено”, става нещо странно. Събарят паметници от Американската гражданска война (1861–1865) – най-значимият и кръвопролитен конфликт, утвърдил федералния облик на САЩ. И това независимо, че от войната е минал век и половина, а паметниците са на почти сто години.

Какъв е проблемът? За да бъде разбран, е нужна историческа справка. Премахваните паметници са на конфедерати, както се наричат бойците от южните щати. А войната е причинена от икономическото противопоставяне между бързо индустриализиращите се северни щати благодарение и на евтиния труд на европейските емигранти, и аграрните южни щати, които имат обширни територии, включително и откъснати от Мексико, но нямат достатъчно работна ръка за отглеждането на памук, тютюн и други суровини за Севера, затова използват робския труд на докараните от Африка.

Спорът възниква в средата на ХІХ в. и е за използването на робски труд в Съединените щати, след като Европа го е отменила още в началото на ХІХ в. Югът защитава робството преди всичко по икономически причини, докато Северът го отхвърля от гледна точка на либералните идеи, пренесени от Европа и въплътени в американската конституция. Която обаче във вида си от 1787 г. не забранява робството и не гарантира гражданските права.

Победата на противника на робството Ейбрахам Линкълн в президентските избори през 1860 г. предизвиква страха на Юга, че забраната на робството окончателно ще го превърне в аграрен придатък на Севера. И южните щати един по един – Южна Каролина, Мисисипи, Флорида, Алабама, Джорджия, Луизиана, Тексас напускат съюза. Те се обявяват за Конфедеративни американски щати, но тъй като възможността за излизане от съюза не е предвидена в конституцията, федералистите защитават съюза с оръжие в ръка. Така Гражданската война започва заради спор за робството, но се трансформира в ожесточена битка между федералисти и конфедерати.

Струва ми се, че тази историческа справка беше необходима, за да стане ясно за какво американците спорят толкова ожесточено днес. За интерпретацията на отдавнашните събития и за материалния спомен от нея. Трябва да призная, че години наред давах на студентите за пример умението на САЩ да преодоляват травмите от Гражданската война, защото по местата на най-ожесточените битки имаше паметници както на победителите от Севера, така и на победените от Юга. В средата на 90-те години направих такава обиколка и бях изумена от огромната разлика с положението в България. Само че днес вече не е така.

Какво се промени в Съединените щати, за да избликне тази неистова омраза, която доведе до смърт в Шарлотсвил, Вирджиния? Стана това, че миналата година за президент на САЩ беше избран неконвенционалният Доналд Тръмп. И проблемът не е, че той получи по-малко гласове в националния вот, това се е случвало и преди без разрушителни последици. В проблем се превърна неговата кампания, която заложи на огорчението на бялата средна класа от загубените обществени и икономически позиции, на бунта на традиционалистите от средните щати (разположени между Източното и Западното крайбрежие), сиреч на „едноетажна Америка”.

Тръмп им обеща да си върнат гордостта, че са американци, да си припомнят времената на американското величие. Независимо какво е имал предвид, той беше подкрепен от наследниците на загубилите Гражданската война бели в южните щати, които видяха в победата му (си) карт бланш за настъпление срещу господството на либералите. Само че реалностите в южните щати вече са много различни, наследниците на робите са много повече и с нараснало самочувствие. И тогава, в хода на нарастващото противопоставяне между консервативна и либерална Америка, паметниците на конфедератите в южните щати започнаха да изглеждат неприемливи, защото се трансформираха от спомен за загубената война в олицетворение на робството. Независимо че командващият армията на конфедерацията ген. Робърт Едуард Ли не е имал роби.

Съвсем не искам да кажа, че вината за сблъсъците е на либералите. Често те само реагират срещу превръщането на паметниците на конфедератите в символ за крайните националисти, привържениците на „бялата сила“. Това, което искам да кажа, е, че когато разделението в обществото нарасне, историята „оживява“ по ужасен начин, превръща се в довод и оръжие.

Затова кадрите от Дърам, Северна Каролина, където на 14 август паметник на войник-конфедерат е вързан с въже около шията, съборен и ритан от „либералите“, по-скоро напомня за участта на паметниците на Саддам Хюсеин, отколкото на постмодернистки хепънинг.

Историята се завръща в грозен вид. Сякаш за да ни напомни думите на Джордж Оруел: „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото”.

Но вместо да се въртим в омагьосания кръг на миналото, не е ли по-добре най-после да заживеем в собственото си настояще, за да подготвим общото си бъдеще. И да оставим паметниците да ни напомнят какво е било, а не да ни предричат какво ще бъде.

Коментари

Задължително поле