Уловките на езиковия спор с Македония

На 22 февруари 1999 г. премиерите на България и Македония Иван Костов и Любчо Георгиевски подписаха в София Съвместна декларация, с която бе открита възможност за решаване на спорните проблеми.

Вместо проблемите да бъдат решавани, те се увеличават, а това не е в наш интерес

Имаме явлението един и същи език да бъде наричан с две имена

Отношенията между София и Скопие за пореден път са обременени със силен заряд напрежение. Създалата се ситуация обаче е напълно обяснима. Още от времето на Тито Югославия на всевъзможни международни форуми декларираше, че между нея и България съществуват „открити въпроси“, но под натиска на големия североизточен „брат“, а донякъде и поради собственото късогледство, властите в София си затваряха очите. Нещо повече. За да не се руши социалистическата солидарност, тези българи, които се осмеляваха да заговорят за наличието на съвременни нерешени проблеми, биваха обвинявани в противодържавна агитация и пропаганда и преследвани от ДС. Авторът на тези редове е един от потърпевшите от тези безумия.
Замазването на проблемите обаче не доведе до тяхното решаване, а до миниране на настоящето и общото ни бъдеще с Република Северна Македония, пък било то и само в рамките на ЕС. В тази игра на котка и мишка обаче за незапознатия наблюдател е трудно да разбере кой е гонения, особено когато сами се хващаме в хитро заложените от други капани. Една от тези уловки е т. н. езиков спор.

Въпреки че езиците не са обект на международно признаване, тъй като са променлива категория, която често пъти е силно обременена политически, от устите на наши държавници след 1990 г. по някакъв странен начин периодично излизат думите „признаване“ или „непризнаване“ по отношение на официалния език на Скопие. А всъщност доколкото има такъв въпрос, той е уреден в съвместната декларация на премиерите на България и Македония през 1999 г., където бе възприета формулата „официалните езици на двете държави - на български език, съгласно българската конституция, и на македонски, съгласно конституцията на Република Македония“.
България не е ревизирала тази си позиция, но при моделирането на сегашното напрежение, контролираните медии в Скопие се опитаха да възобновят „спора“. Тъй като в РС Македония поради липсата на критична маса в обществото реален дебат няма, въпросът умело се пренесе у нас. Така вместо проблемите да бъдат решавани, те се увеличават, а това не е в наш интерес.

В търсенето на модерно и взаимно приемливо решение, някои среди у нас за пореден път призоваха да се признаел т. н. македонски език, тъй като той бил нова реалност. Ако това е вид пробойна в нашата стратегия към Македония, тя се дължи на концептуалната грешка, че в българската позиция акцентът е поставен основно върху общото ни минало, което сами дефинирахме, че е до 1944 г. По този начин показахме, че периодът след това не ни интересува. Така се оформи сделката „минало срещу настояще“ - ние миналото не си даваме, но го споделяме, а за настоящето ви не се бъркаме. Този подход обаче съвсем не е нов! Той е характерен за епохата на Тодор Живков и е разработен през 1963 г. в опит да задоволи всички страни, в т. ч. и Москва. Жалко е, че не се поучихме от изминалия период след това, защото по този начин не решихме проблема по същество.

Днес не живеем в тоталитарно общество и няма как със сила да се налагат решения. Има актуални проблеми като въпросите на декомунизацията, правата на човека, свободата на медиите, нови стандарти в културните политики и икономическото сътрудничество, които някак останаха встрани от отношенията ни със Скопие. Препъникамъкът в нашия подход е, че македонизацията може да е започнала през 1944 г., но това е процес, който продължава докато на територията на днешната РС Македония има различни форми на българско самосъзнание и негови прояви. Тези хора, които са съхранили българското си самосъзнание след 1944 г., а някои и до наши дни, не се вписват в концепцията „миналото е наше, а настоящето ваше“. Тях какво да ги правим? Да ги избием ли? Да си затворим очите, че са преследвани, маргинализирани...

С тези въпроси не отричам съвремието. Днес наистина никой не може да отнеме правото на живи хора да се самоопределят като етнически македонци! Но това е само една част от реалността. Защото по същия начин никой няма правото да забранява на лицата, които са съхранили българското си самосъзнание, да се наричат българи! Решението обаче съвсем не е толкова лесно, защото между двете групи няма етнокултурни различия. Познавам случаи, където в един род, децата на едни и същи родители се самоопределят по различен начин.
Още по-сложен е въпросът за езика. Да, в модерния свят, без значение какво казва науката, безспорно е правото на смятащите се за етнически македонци да наричат езика си македонски, а власт­та в Скопие да го кодифицира. Но в същото време същият този език от съхранилите българското си самосъзнание продължава да се разглежда като български диалект и да се нарича с това име. А ако е проблем това, че никой няма право със задна дата да отрича правото на починали хора да са се самоопределяли като българи и да са назовавали езика си български, то на прага на ЕС ще бъде съвременен културен геноцид, ако на живи хора се отнеме правото да наричат езика си български, пък било то и един от многото му диалекти!

Задачата наистина е сложна, но решението е възможно и наложително! България и РС Македония могат и трябва да го намерят час по-скоро. Не в името на нашето общо минало, а заради нашето общо европейско бъдеще. Трябва да погледнем с цялата сериозност на факта, че днес имаме явлението един и същи език да бъде наричан с две имена. Ако се налага да променяме позицията си, този факт трябва да намери своето решение, което очевидно не може да се състои само в това България безусловно да признае съвременния кодифициран език на Скопие. Направим ли това, ще имаме парадокса българи в РС Македония да говорят македонски, което е равносилно на наше съдействие за тяхното поредно духовно убийство.

Разгледаният до тук проблем за съжаление надхвърля рамките на двустранните ни отношения. Процесът на инженерство в българското езиково пространство се прилага след 1944 г. от голяма част от нашите съседи. Всяка днешна проява на слабост ще даде нов мотив в Сърбия да продължи създаването на шопски и торлашки езици за сметка на местните български говори. Гърция отдавна се опитва да изобрети помашки език, базиран на южнородопските български говори и изписван с гръцка азбука. Подобни примери вече се наблюдават и в Турция.

Нека не се успокояваме, че това е извън нашите граници и нас не ни засяга. Така например активисти на сформираната в Турция преди няколко години помашка федерация ПОДЕФ с председател Байрам Ерат, започнаха да фабрикуват поредния помашки език, този път въз основа на среднородопските български говори и изписван с турска латиница. След като бъде усвоена тази азбука, на българчета мюсюлмани от Родопите се организират курсове по турски език, въпреки че той на тях не им е майчин.

Очевидно е, че тези порочни антибългарски практики дават отражение върху протичащите у нас етнополитически процеси, поради което е крайно време България трайно да защити своя национален интерес.

Коментари

Задължително поле