Управникът на село Дондуково, община Брусарци Румен Савов: Депутатите – като кметовете – да ги познават и притискат

Румен Савов е десети мандат кмет на село Дондуково, община Брусарци.

Румен Савов е роден през 1950 г. в село Дондуково. Завършил е техникум по индустриална химия в Русе. От 1972 до 1983 г. е кмет на Дондуково. След това е назначен за зам. кмет на община Брусарци, а по-късно за председател на потребителната кооперация в общината. През 1995 г. се кандидатира отново за кмет на Дондуково и е избран. Оттогава досега шести мандат е несменяем управник на родното си село. Има две дъщери и пет внуци.

Кмет съм, кажи-речи, откакто се помня… Вече десети мандат! Назначаван съм и съм избиран. Пробвах да работя и друго, но пак се върнах на кметския стол. Сигурно това ми е съдбата! Бях на 21 години, когато за пръв път станах кмет на Дондуково. Сега някои казват – лесно ви е било при социализма – изборите скалъпени, когото посочи комунистическата партия – той става. После командваш, всички слушат! Но не беше съвсем така! Мен партийният секретар ме изправи пред целия читалищен салон, пълен с хора и ги попита „Искате ли го за кмет?” Всички вдигнаха ръце! И после съм знаел,че за тези вдигнати ръце съм длъжен на хората и трябва да работя за тях!

Кметът пред обновените с европари площад и читалище в селото.
Кметът пред обновените с европари площад и читалище в селото.

И преди, и сега, за да си кмет трябва да носиш отговорност, да слушаш хората какво искат и да откликваш на желанията им! Да решаваш проблемите им! Иначе си отиваш! Имаше един първенец в съседно село, натисна синът му да стане кмет и го направи. Ама оня нищо не свърши, дуеше се, не обръщаше внимание на хората, гледаше си кефа и почна недоволство. Накрая баща му го махна – да не стават и той, и синът му за срам. Така че кметската работа никога не е била лесна. Вярно – по времето на социализма имаше повече възможности за селата, имаше и хора. То пари пак нямаше, но ако си инициативен и упорит, можеше да направиш много. По онова време изградихме в Дондуково детска градина, здравна служба, тротоари, стадион… Пари не съм видял и стотинка. От общината ми даваха бележки, с които получавах от складовете и предприятията тухли, цимент, вар… Нямаше фирми, нямаше обществени поръчки. Сам организирах всичко, аз правих плановете на сградите – без архитект, събирах хора майстори от селото. Даже закон измислих тогава – понеже повечето нашенци ходеха да си работят по градините и на полето, гледаха си личната полза, общоселските градежи зациклиха. И тогава събрах селото и казах – има нов закон: първо се върши обществената работа, после личното стопанство. Направо излъгах, ама за няколко месеца вдигнахме забавачката….Беше пълна с деца. Селото беше от над 1300 души. Сега сме 350! С 11 деца в градината.

Навремето строих, сега се мъча да опазя , каквото сме направили. Засега успяваме! Ама е много трудно. Длъжността на кмета стана много тежка – особено по селата. В градовете е по-лесно – общината има бюджет, кметът има заместници, експерти. На село управникът е пенкилер! От всичко трябва да разбира, но най-вече от хора. Защото всеки идва при теб с проблемите, мъките и грижите си. И трябва да го чуеш! Яд ме е, че едно време кметът беше фигура, институция, хората го уважаваха. Уважаваха и спазваха и законите, и дадената дума. И беше много по-лесно да се работи. Сега е различно. Никой не отговаря за думите си, не му пука за държавата и общото. А за кмета – хептен! Ама от друга страна като гледат какви обиди си казват политиците и какви ги вършат, как да ги уважават? Аз още пазя респект. Но се старая много! Човек не съм върнал без да го чуя и да се опитам да му помогна. Един без вода останал – авария има, друг няма пари за лекарства, трети иска улицата му да оправиш. Аз не ходя с костюм и не стоя в кабинета си. Имам една стаичка до канцеларията – „работилницата” й казвам. Там са ми инструментите и работните дрехи. Сутрин ги обличам и тръгвам из селото. Хем да видя и чуя хората, хем каквото има да свърша. Крушки по стълбовете сменям, оградата на парка ремонтирам. Преди зимата редих плочки около черквата. Събрал съм старите, които изхвърлихме от площада, като направихме нов по европроект. Защо да отидат зян? Редя ги около черквата – да не се цапат хората като ходят свещичка да палнат. Сега европроектите са единствената ни надежда нещо да се направи в селото. Така си потегнахме и центъра, и читалището. Сложихме соларно осветление. Хем е светло, хем по-евтино!

Тая зима сняг ни затрупа здравата, но селото не остана без хляб, без вода и пътища. Не може да скръстиш ръце и да викаш „Бедствие”, никой не ни помага! Общината даде пари, аз събрах местните фермери с трактори и фадроми, разринахме преспите. Всеки да може да иде до магазина, до комшията, децата да дойдат да си видят родителите. На сума баби и дядовци им се спукаха чешми и тръби. Посред зима къде ще търсиш майстори и кой ще дойде? Запретнах ръкавите и поправих, каквото можах!

За кмета несвойствени неща няма – всичко е негова работа. Като едно семейство сме в селото. Два дена като ме няма в Дондуково, ми домъчнява и като се върна почвам да обикалям и да разпитвам какво е станало… Ходя даже по магазините, гледам какво доставят. Частен бизнес е, ама хората трябва да имат всичко – хляб, мляко, капачки за буркани. Не мога да накарам насила собственика на бакалията да достави нещо, но като си поговорим и разбере, че хората това търсят, го носи…

Запазил съм и радиоуредбата от едно време! Каквото има да се върши в селото – събор, гости, концерти, аварии, включвам микрофона и го съобщавам. През останалото време пускам музика, да им е по-леко и весело на земляците. Пък и който мине през Дондуково да чуе и види, че има живот тук. Нали затова съм кмет, да се грижа за селото и хората! И те сигурно затова ме избират толкова пъти. Затова одобрявам и мажоритарните избори. Както народът избира и познава кметовете си и им държи сметка, така трябва да избират и познават и народните представители. Да ги търсят, да им поставят задачи и да искат конкретни дела. Затова и на референдума миналата есен писах три „да”. И който ме е питал за съвет –това съм му казвал. Защото сега много политици и шоумени викат „Трябват мажоритарни избори!”, ама никой преди това не мина да обясни на хората какво значи това, защо трябва да стане. И аз им казвах мнението си, ако искат – да го вземат предвид!

Депутатите трябва да се избират като кметовете и президента – да се търсят личности, с авторитет, с биография. Да можеш да го видиш, питаш, прецениш… И после, ако се наложи – да му търсиш сметка! Засега май не става това с мажоритарните избори, въпреки исканията на повечето българи… Но не трябва да се отказваме. А за себе си като мисля – сигурно ще съм последният избран кмет на Дондуково. След няколко години ще сме под 300 души и ако е същия закон, избори няма да има. Ще назначат от общината наместник. Аз не го одобрявам това! Хората по конституция имат право да избират кой да ги управлява.

Най ме боли, че селата си отиват. Тук няма работа, няма пари, няма бъдеще за младите. И те заминават по големите градове и в чужбина. Къщите запустяват. Но мигар може да има държава само от големи градове? Тук земята ни е чудо – едно боднеш, пет израстват. Някой трябва да я работи, да сее, да оре…Вярно, не можем да върнем насила хората на село, но може по-далновидна политика да води държавата. Да не помага само на големите фирми с милионите печалба. Добре ще е държавата да помогне на малкия и среден собственик и предприемач.

 

 

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.