Християнство и ислям - неизбежният сблъсък

Етимология на конфликта през вековете и днес

Политиката употребява вярата за собствените си идеологически цели

Двете монотеистични религии са в режим на перманентна конкуренция

В процес на неизбежен сблъсък ли са ислямът и християнството? Каква е етимологията на конфликта между двете религии? Или политиката употребява вярата за собствените си идеологически и икономически цели?

Вековното съперничество между двете религии и съвременните конфликти дотолкова са затвърдили различията, че напълно замъгляват общите теологични корени и идеята за юдейско-християнско-ислямската традиция. И двете страни са съсредоточили своето внимание единствено върху разликите и ги подсилват през вековете с политически и военно-икономически конфликти. Така двете монотеистични религии влизат в режим на перманентна конкуренция, намираща израз в кръвопролитни борби за територии, природни ресурси и души. Всъщност, оказва се, че именно теологичните сходства и прилики между двете религии водят към естествен сблъсък, присъщ за взаимодействието между две конкурентни доктрини.

Ислямският радикализъм е многолик феномен, с различни проявления в социален, политически и паравоенен аспект. Централно място обаче и обединяваща идеологема за различните представители на радикалния ислям заема убеждението, че мюсюлманите и Западът са вкопчени в продължителна битка, която е започнала още от ранния период на исляма. Повлияна е силно от наследството на кръстоносните походи и европейския колониализъм, а днес идеята за това се подхранва от „юдейско-християнския заговор“ срещу исляма, олицетворен от арабо-израелския конфликт.

Разпространението на исляма и военно-политическата му експанзия в неговата ранна история (VII в.-XI в. сл. Хр) представлява двойна заплаха за християнския Запад - религиозна и политическа. В този период религията на Исус е в състояние на самозащита. Но историческата реалност търпи поврат с предприемането на кръстоносните походи към ислямския Изток. Християнското настъпление към мюсюлманските земи през ХI - XII в. ще остави исторически фатален белег в християнско-мюсюлманските отношения за векове напред. Драматичният сблъсък е достоверно описан в историческия роман на ливанско-френския пистаел Амин Мааулаф - „Кръстоносните походи през погледа на арабите“. За мюсюлманите кръстоносните походи се превръщат в символ и образец на „войнстващото християнство“ - един по-ранен предвестник на агресията и империализма на християнския Запад. Така, по ирония на съдбата, докато за мнозина ислямът е религия на меча, то през вековете мюсюлманите говорят за кръстоносния манталитет на Запада.

Завоеванията на ранния ислям, кръстоносните походи и експанзията на Османската империя откриват плацдарма на последвалото вековно съперничество между исляма и християнството.
След като почти десет века християнският Запад се намира буквално и в преносен смисъл под обсадата на исляма, експанзията на европейския колониализъм променя драматично историческото статукво. Европейският колониализъм отправя религиозно и политическо предизвикателство към мюсюлманската наднационална религиозна общност (умма). До периода на европейското колониално господство мюсюлманската общност не е била политически доминирана от друговерци.

Колониализмът преобразува мюсюлманската идентичност, автономност и култура с насилствен инструментариум. За консервативните социални слоеве на мюсюлманските общества отговорът на чуждата доминация трябва да бъде почерпен от религията, и по точно от примера на Пророка Мохамед. Алтернативите са две - напускане на териториите, които се намират под властта на друговерци (хиджра) или свещена война срещу угнетителите (джихад). Но за широките мюсюлмански маси „хиджрата“ е невъзможна, а „джихадът“ - обречен на провал поради превъзхождащата военна сила на Европа. Изходът за дълбоко религиозните хора е капсулация, деривирала впоследствие в религиозен фанатизъм.

Ислямският модернизъм е онова политико-теологично течение, възникнало като естествена обществено-идеологическа реакция на колониализма. Европа е отхвърлена заради империалистическите u цели и политики, но в същото време се превръща в обект на възхищение заради нейната мощ, технологии, политически идеали за свобода и демокрация. Ислямските модернисти имат за цел да изградят мост между напредничавия християнски Запад и традиционния ислям. Те поддържат тезата за съвместимостта на исляма със съвременната наука и демокрация, независимо от това, че същите са плодове на западния свят.

Ислямският модернизъм е един мъдър опит за сближаването на двете верски общности, който, обаче бива сломен през средата на XX в. с избухването на арабо-израелския конфликт. Възвръщането на Йерусалим и освобождението на Палестина се превръщат в религиозна кауза за целия мюсюлмански свят. Религиозна кауза, преследваща политически цели с паравоенни средства. Така се ражда политическият ислям, който неизбежно става родител на ислямския тероризъм.

Политическият ислям предлага една нова интерпретация на кораничното понятие „джихад“ (от араб. „усилие“) и го вменява на правоверните със смисъла на „законна въоръжена самоотбрана“. Която днес ние познаваме като ислямски тероризъм.

Западната военна намеса в Ирак през 2003 г. под лозунга „налагане на демокрация“ завърши с обесването на Саддам Хюсеин - днес, вече оценен и признат като пазител на светското управление и общество и безкомпромисен неутрализатор на фундаменталисткия ислямски терор. По подобен, не по-малко ефективен начин, се справяха с ислямския радикализъм авторитарните, но светски режими на Либия (Моамар Кадафи), Египет (Хосни Мубарак) и Сирия (Хафез Асад). Моделът на секуларните автокрации в арабския свят, които държаха юздите на войнстващия ислям бе унищожен именно от Запада - било под формата на директна военна интервенция и свалянето на конкретен режим, било чрез хибридна война, намерила политическа реализация в избухването на арабската пролет.

Всъщност, в периода след Студената война, много търсачи на нови демони тръбят за ислямската заплаха за западната цивилизация или за неизбежния сблъсък на цивилизациите, според Самюел Хънтигтън. Понякога изглежда така, сякаш отношението на Запада към комунизма се е пренесло в издигането на една нова заплаха - „ислямския фундаментализъм“. Приравняването на исляма с ислямския екстремизъм и тероризъм ограничава възможностите за вникване и обективно изследване на процесите с ислямска компонента, смята Джон Еспозито. Респективно - диалогът отпада като форма на взаимодействие между политическите представители от двете религии.

Според редица западни анализатори ислямът представлява тройна заплаха за Запада - политическа, демографска и цивилизационна. „Тройната ислямска заплаха“ провокира и „тройния отговор на Запада“. Политическата опасност, идваща от исляма, трябва да бъде преодоляна от „войната срещу тероризма“, демографската - посредством ислямофобията, а цивилизационната пък намери обяснение в трактатите за сблъсъка на цивилизациите.

Насилието, войната и тероризмът съществуват както в мюсюлманския свят, така и на други места. Ислямът се оказва употребен в ролята си на идеологическа подложка за постигането на разнообразни политически цели. Както това е ставало и в името на християнството, юдаизма, абсолютните монархии и светските идеологии - демокрацията и комунизма.

В този ред на мисли, издевателствата на радикалното малцинство не би трябвало да дискредитират умереното мнозинство. Диалогът между християнската и мюсюлманската общности трябва най-после да започне на всички социални нива. Диалог, основаващ се на взаимното зачитане и най-вече на общите верски традиции. Заклеймявайки всички форми на насилие.
През 1990 г. сп. „Икономист“ поставя в диалог християнски и мюсюлмански религиозни водачи, в който прозвучава следното послание:

„Безпокои ме обстоятелството, че толкова много хора изглежда си представят следващия период от историята като борба между твоята и моята част на света. Вярно е, че живеем врата до врата, също така е вярно, че в миналото сме се сблъсквали болезнено много пъти. Но почти 2000 години след раждането на вашия Христос и повече от 1400 години от раждането на нашия Мохамед нека започнем с въпроса наистина ли всичко това трябва да се случи отново?!“

*Авторката е завършила “Арабистика” в Йорданския държавен университет и “Международни отношения” в СУ “Св. Климент Охридски”.

Коментари

Задължително поле