Швейцарският курорт Цермат е блокиран заради повишена лавинна опасност

Повече момчета според поверието в „Дева Мария“

Броят на жертвите на пожара в Прага нарасна на 4

Учени създадоха карта на движението на мисълта в мозъка

Вижте акцентите в броя на вестник „Труд“ в понеделник, 22 януари 2018

Най-интересните изложби по света тази пролет

Похитител платил такси с пръстени на жертвата си Отвлечената ядосала бандита, че не му дава пари на заем

Министър Красимир Каракачанов за инцидента със самолета “Спартан”: Вторият пилот се е обучавал за първи

Публикация на турски език в профила на Радев (обзор) Има препратка към сайт за бързи кредити в южната ни съседка

Караянчева поздравява всички шефове на европейски комисии Форумът ще се излъчва на живо в интернет

ГЕРБ уличиха в лъжа БСП преди вота (обзор) Митниците и ДАНС спрели теч за милиарди още през 2016-та

НСО и хакерите

САЩ призоваха Турция да прояви въздържаност в Сирия

Сняг, студ и лед – опасно време в 19 области

Бяла мида и рапан спасяват риболовния сезон Слаб улов тормози хората по Черноморието

Централна гара за двама Тя е българо-сръбкиня, той – французин, а се срещат на Централна гара в София

Любов като от филм на Фелини. Вера е наполовина българка-наполовина сръбкиня, Жан-Пиер Фик – французин. Това, което ги свързва, е софийската Централна гара и един легендарен влак – „Ориент експрес“.

„Срещнахме се за първи път на 1 септември в 12 часа на Първи коловоз преди 50 години. Решили сме да отпразнуваме годишнината отново в същия ден и час и на същото място. Ако искате, елате да споделите с нас този момент.“ В редакцията на „Труд“ се получи писмо, в което близо 70-годишният Жан-Пиер разказва как приказката на техния живот е започнала от едно изсвирване на влака.

Тя е дългогодишен сръбски журналист – редактор е във в. „Политика“ и в радио „Интервю“ до 2016 г. А той? За него ще научите малко по-късно.

"Това е история, дошла от нашите сърца. За нас днес е велик ден", казва Веро, по баща Илиевска.
„Това е история, дошла от нашите сърца. За нас днес е велик ден“, казва Вера, по баща Илиевска.

„Преди половин век пътувахме с един приятел из Турция – започва разказа Жан-Пиер. – Решихме на връщане да минем през София. Любопитно ни беше как изглежда една комунистическа държава. Стояхме на същия перон и чакахме влака „Ориент експрес“. Сега нещата много са се променили, много е модернизирано всичко. По едно време едно много красиво момиче се приближи към нас и плахо ни попита: „Извинете, вие французи ли сте? Може ли да си обменим адресите да си пишем?“ Аз бях на 19 г., тя беше на 18 г. и учеше във френска езикова гимназия. Искаше да си пише с французи, за да си упражнява езика.“ „Бях XI за XII клас“ – добавя Вера.

– Къде отивате?, пита я младият французин. Момичето отговаря:

– Пътуваме с майка ми, сестра ми и брат ми за Ниш.

– Ами нека да пътуваме заедно.

С това пътешествие започва тяхната история. Малко тъжна, малко странна, но много красива.

22-4„Тя започна да пише на двама ни. Моят приятел беше по-активен в писането.“ „По онова време харесвах повече приятеля му Жан-Марк“, вметва Вера. „Той й беше обещал през август да отиде в Зайчар. Но през юли ми каза „Моля ти се, обещах й, че ще отида, но заминавам с едно друго момиче за Ливан. Ще отидеш ли вместо мен, а пък аз ще й се извиня в писмо.“ Казах му: „Няма проблем.“ Бях влюбен в нея, но бях по-стеснителен. В Зайчар гостувах 8 дни на семейството й. Беше прекрасно, разглеждахме забележителности, говорихме си. Когато се върнах, започнах все по-често да й пиша, а през октомври отново отидох да я видя. След това им гостувах още няколко пъти.

Бях с нея, когато стана студентка в Белград.“

„Завърших политология“, уточнява Вера.

„Но после трябваше да отбия военната си служба. Пратиха ме в Германия и 16 месеца нямах право да излизам от страната. А през това време в Белград тя срещнала друго момче, влюбила се. Свърших казармата и веднага отидох да я видя – беше 1971 г.“

„Пропусна нещо важно: по това време вече три пъти ме беше молил да се омъжа за теб! Баща ми каза „Ти си голяма, както си прецениш.“, но майка ми, българката, беше против.“

Защо ли? Защото тя самата забременяла и тайно избягала от родителите си в Самоков, за да се омъжи за бащата на Вера в Куманово. През следващите 13 г. така и не видяла родителите си. Избухнала войната, границите били затворени, бащата починал… „И майка ми си мислеше, че ако дъщеря й замине за Франция, няма да може да се върне в Сърбия.“

Цял живот Жан-Пиер пази нейната снимка в портфейла си. След дълга разлъка двамата влюбени се събират през 2004 г.
Цял живот Жан-Пиер пази нейната снимка в портфейла си. След дълга разлъка двамата влюбени се събират през 2004 г.

След казармата се срещат в Любляна, където бащата на Вера е войник. „Изкарахме 2-3 дни заедно. Тогава тя ми обеща да се омъжи за мен и да дойде в Париж. Беше 11 ноември 1971 г. Нейният влак за Белград заминаваше първи, после беше моят за Париж. Когато се разделяхме, сърцето ми се сви в страшно предчувствие. Казах си: „Това е последният път, когато я виждам“. Мозъкът ми беше празен.“

Вера потвърждава: „И аз имах същото усещане. За остра тъга.“

„После й писах многобройни писма: „Ела, ела във Франция.“ В продължение на месец и половина всяка сутрин я чаках на перона да пристигне с влака от Белград. Но Вера я нямаше. Така и не дойде. Омъжила се беше.“

„Не можах да замина за Франция – обяснява тя. – Останах в Белград. Имах един колега… През 1973 г. се омъжих за него.“

„И тя ми писа, че е родила син. Две години по-късно – че има и дъщеричка. Помислих си – нищо не мога да направя. Трябва и аз да си уредя живота. Да се оженя за някоя. През 1974 г. се ожених и аз. Роди ми се дъщеря. След 9-годишен брак се разведох. После живях с една жена, но просто за да не съм сам.“ Жан-Пиер Фик винаги пази в тайно отделение в портфейла си една нейна снимка. „Цял живот, цял живот съм я носил! Винаги, когато ми стане криво, я изваждам и си я гледам.“

Красивата Вера продължава разказа: „Бракът ми не се оказа добър. Мъжът ми беше безкрайно ревнив. Но през целия си живот, през цялото време съм знаела, че някъде има един мъж, който ме чака, който ме обича с истинска любов.“

„И двамата бяхме разведени, но си бяхме загубили следите – обяснява Жан-Пиер. – Аз спрях да й пиша, защото си казах: „Тя е вече женена, не бива да я разстройвам.“

„Аз му бях изгубила адреса.“

„Жан-Пиер много ще се радва на тази снимка“, казва Вера. „Той обича всичко, свързано с влаковете.“ Служителка на БДЖ се снима за спомен с влюбената двойка, дошла да отбележи 50 г. от първата си среща на Централна гара в София.
„Жан-Пиер много ще се радва на тази снимка“, казва Вера. „Той обича всичко, свързано с влаковете.“ Служителка на БДЖ се снима за спомен с влюбената двойка, дошла да отбележи 50 г. от първата си среща на Централна гара в София.

Един декемврийски ден през 2004 г. майката на Жан-Пиер звъни по телефона. „Има писмо за теб. От чужбина е. Не знам от кого е.“ „В мига, в който видях плика, разпознах нейния почерк. Докато го отварях, имах усещането за съдбовност. Чувствах, че това писмо ще промени живота ми. Тя ми пишеше: „Здравей, как си?“ Моментално й отговорих. В този момент нямах паспорт, имах лична карта и можех да пътувам в Европейския съюз, но не и в Сърбия. („А аз нямах виза за Франция“, додава Вера.) Сестра й живееше в Лондон, така че й предложих да се срещнем там. В началото на февруари („4 февруари, беше петък“, уточява тя) се срещнахме и аз й предложих да се омъжи за мен. („Даде ми този пръстен.“ ) От този ден не сме се разделяли никога.

„След 34 г. му написах картичка и я изпратих на адреса на майка му. Бях му загубила адреса, но сестра ми Мария го беше запазила. В началото даже не искаше да ми го даде. „Ти нарани Жан-Пиер, сега искаш отново да го нараниш.“ Аз й казах: „Не разбираш ли, той ме чака! Сигурна съм, че ме чака.“

„През май с моята любима се оженихме във Франция, през юни – сключихме църковен брак в Белград.“ („Той прие православието – сам пожела, не съм го молила.“)

“Това е история, дошла от нашите сърца. За нас днес е велик ден”, казва Вера, по баща Илиевска. А съпругът й добавя: „Запознахме се на Софийската гара. Разделихме се на гарата в Зайчар. Намерихме се отново на гара Уотърлу в Лондон.“ „Влаковете са нашата съдба“, завършва журналистката.

А вие, Жан-Пиер, вие какво работихте, преди да се пенсионирате? „Във френските железопътни линии“, е отговорът. Французинът продължава: „Искам да кажа едно последно нещо на вашите читатели: Никога да губете надежда. Винаги вярвайте в бъдещето и в съдбата.“

„И в Бог – вмъква Вера. – Докато сме живи, нищо не е свършило.”

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (3)

  1. Bravo, Bravo, Bravoo! very… Покрътителна исстория, Засслужаваща Екранизация!

  2. Българо-сръбкиня защо? Майка и българка от гр. Самоков, баща и македонец от Куманово. Това, че е живяла в Сърбия не значи че е и сръбкиня.

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.