Върхът е „ген“ на нашето самовъзприемане като народ, който не е получил даром свободата, а я е заслужил с кръвта на своите синове

Ако руските войници все пак имат нормално оръжие, опълченците са въоръжени с остарелите пушки „Шаспо“, които лесно се повреждат

През последните години Руско-турската война (1877-1878), освободителна за част от българската нация (уви, не и за останалите или попаднали под чужда власт българи!), нерядко предизвиква противоречиви оценки. Те не поставят под съмнение важността на събитията, героизма на руските войници и българските опълченци, а обичайните пропагандни мантри за „дядо Иван“, „славянско“ и „православно братство“ и т. н. Резервите към патетиката, към едностранчивия прочит на миналото, са основателни - очевидно е, че една „Велика сила“, каквато е Руската империя, не започва война от абстрактни хуманни подбуди. Водещи са собствените u геополитически интереси, но, от друга страна, това ни най-малко не изключва проявите на солидарност, примерите на човешка съпричастност и благородство, пролятата кръв по бойните полета...

Нека се освободим от нездравите емоции и си спомним за епопеята, която бележи кулминацията на Освободителната война - боевете за Шипченския проход от 9/21 до 14/26 август 1877 г. В неравната и кървава битка блясва звездата на Българското Опълчение, на известните и почти неизвестни синове на Добруджа, Мизия, Тракия, Македония, Бесарабия и тогавашната ни емиграция в други страни. Подвигът на опълченците е обезсмъртен от Вазов, чиито огнени стихове не са изгубили невероятната си сила и днес. Шипка повече от век е особен „ген“ на нашето самовъзприемане като народ - народ, който не е получил даром жадуваната свобода, а я е заслужил с кръвта на своите синове.

Боевете за Шипченския проход са предмет на много исторически и военно-теоретични изследвания, нещо повече- влизат в учебниците по военно изкуство не само в Русия и България, но и в целия свят. Благодарение на масивите от документи, спомени на десетки участници, статии в тогавашната преса, снимки, образци оръжие и други реликви Шипченската епопея е позната в детайли - ден по ден, час по час... Сред най-ценните и пълнокръвни свидетелства са спомените на бесарабския българин Стефан Кисов (1861-1915), тогава подпоручик, командир на рота в Трета опълченска дружина. Интересни спомени и анализи са оставени от руски офицери, сражавали се на Шипка - полк. Фьодор де Прерадович, полк. Ефим Ринкевич, щабс-капитан Иван Поликарпов и др., да не говорим за изследователските трудове на наши и руски учени.

Краткото представяне на военните действия е практически невъзможно, а и ненужно, затова ще се ограничим с някои важни „подробности“, които остават слабо известни.  След дебаркирането на руската армия при Свищов в създадения Преден отряд на ген. Гурко влиза и Българското опълчение. С бърз марш Гурко освобождава старата столица Търново, преминава Балкана и овладява Казанлък, Стара и Нова Загора. Този смел рейд, граничещ с авантюра, не е подсигурен в стратегически план. В Тракия е прехвърлена армията на Сюлейман паша, превъзхождаща „в пъти“ руско-българските сили. След катастрофата при Стара Загора на 19/31 юли Гурко е принуден да потегли назад. Обратът във военните действия обрича Стара Загора, един от най-големите наши градове, на унищожение и масово изтребление... Тежка е съдбата и на Любенова махала, Аджар/Свежен, Карлово, Калофер и околните селища, а потоци от хиляди бежанци търсят спасение към Габрово и Търново.

Изключителната смелост и усвоените „в движение“ военни умения на опълченците позволяват на руската армия да заеме позиции за отбрана на Шипченския проход. Силите са крайно ограничени - 36-ти Орловски пехотен полк и пет от общо шестте дружини (от Първа до Пета) на Българското Опълчение, подсилени с части от 35-ти Брянски полк и други подразделения. На 9/21 август числеността на бранителите на прохода е едва 7500, докато Сюлейман разполага с 27 хиляди войници и няколко хиляди нередовни сили - башибозук и черкезка конница.

Стратегическото положение на Шипченския проход не се нуждае от доказване, но руското командване последно осъзнава тази истина... Съществува реална опасност за смъртоносен удар от няколко направления - да не забравяме, че през лятото на 1877 г. т. нар. Четириъгълник (Русе, Силистра, Шумен и Варна) остава под контрола на османската държава, а на запад русите са спрени при Плевен. В началото на август, както разказва С. Кисов, в неголямата ивица освободена българска земя (Свищов, Търново и Габрово) цари тягостно усещане за скорошен провал: „Беше се пръснал слух, че източната турска армия на Мехмед Али се готвела да нападне Търново, в същото време, когато Осман паша от Плевен щял да удари Свищов, а Сюлейман паша - Шипка... Впрочем всичко, което се говореше, не беше далече от истината...“

Въпреки обилната информация за противника и настойчивите искания на ген. Столетов, главното командване в лицето на ген. Радецки очаква ударът да бъде по посока на Елена през Твърдишкия проход. Резервите остават в подножието на Балкана, докато на Шипка защитниците оредяват с всяка от непрекъснатите атаки на многобройния противник. А ето какво заявява Сюлейман: „Трябва да се овладее прохода за не повече от едно денонощие, ако ще да загине половината от нашата армия... Завладявайки планината, ние ставаме пълни господари на положението. Русите ни чакат при Елена. Нека си останат там!“ 

Проблемите, с които се сблъскват защитниците на Шипченския проход, не опират само до многократното превъзходство на противника в жива сила. Опитният щабен офицер Поликарпов отбелязва, че ген. Столетов няма сили, за да организира пълноценна отбрана - важни височини остават незаети, а това позволява на турците да обстрелват защитниците. Изключителен недостатък са плитките „ложементи“ (окопи), които не пазят пълноценно русите и опълченците от убийствения дъжд от куршуми и снаряди. Така е, защото войската не разполага с необходимите шанцови инструменти, а опълченците дълбаят скалистата земя с ножове и дори със своите канчета! И още нещо - ако руските войници все пак имат нормално оръжие, опълченците са въоръжени с остарелите пушки „Шаспо“, които правят много засечки, лесно се повреждат, а барутът в картонените им гилзи навлажнява, което ги прави безполезни. Всички помним Вазовите стихове: 

И с нов дъжд куршуми, 
камъни и дървье;
дружините наши, 
оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, 
без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски 
на смърт да изложи...

Уви, до „камъни и дървье“ се стига не само когато ограничените количества боеприпаси привършват, а още от началото на боевете. Ето един разговор, предаден от Стефан Кисов: „Сюлемайман паша днес-утре ще ни нападне с цялата си армия, а ние сме шепа хора, и то без пушки!“- казваха опълченците. „Е, че тука на Балкана малко ли са камъните?“ - забелязваше някой от тях.- „С камъни ще ги бием!“

Руските офицери отбелязват стоическото поведение на опълченците - когато един от младите българи, на едва 17-18 години, стене от получената рана, околните го смъмрят: „Срамота!“ и момчето продължава да стреля, сдържайки болката... А какво да кажем за контраатаката срещу противника, в която военният лекар д-р Везенков повежда ранените от превързочния пункт? Съвременниците свидетелстват, че опълченците - от офицерите до последния войник, са абсолютно наясно с тежката задача, която трябва да изпълнят с цената на живота си. Примерите на героизъм са много, но над всичко стои онази отдаденост на святата кауза, за която в нашето дребнаво всекидневие дори не си спомняме... Ето какво е запомнено за един от най-драматичните моменти на битката - в пет часа следобед на 11/23 август 1877 г.: „Опълченците, неспали три нощи, изнемощели, с пресъхнали уста, трябваше със сетни сили да отстояват Шипка... В измъчените им души нещо се скъса... Още миг и последната искра ще изгасне. В този миг се разнесоха между опълченците от Трета дружина познатите звуци на „Шуми Марица“. Прав, с вирната глава, необръщащ внимание на свирещите около него куршуми, майор Чиляев запя! Това не беше предсмъртна молитва, а зов за сетня борба... „Марш, марш, с генерала наш!“- пееха всички опълченци от всичките дружини... Погледите отново блеснаха. Дружната песен се носеше като стихия над всички защитници. След това се превърна в ураган... Българският химн извърши тайнство. Преди още да се роди България, той зае своето място и се изтръгна от гърдите на онези, които я създаваха...“