Яворов като Ботев. И като публицист

Партизански взвод 15 на Македоно-одринското опълчение от 8 октомври 1912 г. Седналият е Пейо Яворов. Отпред Коста Митев Саракостов (Адмирала) от Доганхисар и Иван Цървенков (Червенков) от Прилеп, отзад Любен Казаски от Търново, Григор Белокапов от Кюстендил, Тодор Ветренски от Ветрен, Георги Венедиков от Самоков и Христо Иванов от Долно Драглища, Кавала. Снимка: Държавна агенция “Архиви”

Днес се навършват 105 години от кончината на твореца

Готовността за саможертва дава морално право и на двамата да бъдат съдници на лъжепатриотите и манипулаторите

Запознатите знаят, че Яворов обожава Ботев. Както подобава на Човек на Словото, той го е и написал - есето “18 май” от 1902 г. Един от най-добрите текстове за Ботев. С благоговението на Яворов се прекалява - вменява му се подражание на кумира в общественото поведение. Което го завело в редиците на борците за свобода на македонските българи. Поредният фишек на неанализирано наблюдение. Истината е, че Ботев създава модел. На сплав от гениално Слово, Недоволство от неговата недостатъчна претворяваща действеност и Саможертвеност. Но това не е модел за подражание, а за следване. Ако притежаваш огромен писателски дар, усет за главния и неотложен исторически момент, готовност и решителност да му се посветиш.

И поезията на двамата не е чужда на големите исторически задачи на мига. Но и двамата са го надхвърлили; възпяли са го, но не са се оставили да ги ограничи в поетичните внушения. И при двамата /логично е при Ботев, по ред причини, да е в по-голяма степен/ върховните исторически подбуди са разпалили философското начало, обобщенията, вечното в Словото.

Публицистиката е този жанр, който още повече ги сродява. Чрез нея и двамата откриват и разкриват голямото в българския исторически път в своето време. Което никак не е толкова лесно, както сега си го представяме. И както винаги не е било толкова просто. По времето на Ботев е очевиден възходът на българското образование, на българското самоопределение /изразено не само с извоюването на църковна независимост и с растящата читалищна мрежа/, в някаква степен и на икономиката. Но Ботев не избира нищо от тях като поприще и като основна тематика в публицистиката. Той посвещава себе си на върховно важния момент - борбата за национална свобода. Свободата, която ще оплоди и тласне още по-силно националните достижения. И това става тема на неговата публицистика и мотиватор на общественото му поведение.

В Яворовото време е още по-трудно да се осъзнае върховната историческа повеля. Нацията, въпреки безпардонността на властта и всичко произлизащо от битката за власт и пари, изживява всестранен подем. На който си струва да се посветиш. Но е останала незарасналата рана от страдащата Македония. Тя буди не само състрадание, но и съпричастност към откъснатата българска родова част и съзнание за задължаваща мисия на вече свободните. А и убеждението, че свободата на македонските българи е постижима, след като немного преди това националното единение постига Съединението. И така и Яворов посвещава публицистиката си на свободата на Македония. Или по-точно казано - на цялостната свобода на България. И той като Ботев приема публицистиката си като прелюдия към собственото си участие с оръжие в битката за свобода.

Приемането на темата за национална свобода води до сходни водещи мотиви и у двамата. И Ботев, и Яворов съчувстват и информират за масовите страдания на българите; негодуват срещу жестокостите на властта и безчинствата на “богоизбраните” ислямски насилници; призовават към съпротива и подготовка за всеобщ бунт. Във всичко това двамата не манипулират, не унижават достойнството на врага. Но не спестяват убедителни и с право моралистични коментари на убедителна и точна информация.

И за двамата особено важна е защитата на избраната тема, зад чието практическо осъществяване стои неминуемо историческо насилие. Те го осъзнават и приемат като необходимост на мига. Не призовават към него и за мъст, а го определят като неизбежност на справедливия порив за свобода. Не морализаторстват и не изравят библейски причини за правотата си. Освен една - да жертват себе си като върховно оправдание за пролятата кръв на своите и чуждите. Е, Ботев го постига, но и Яворов го търси.

Тяхната непресторена готовност за саможертва им дава още веднъж морално право - да бъдат съдници на лъжепатриотите, на манипулаторите и на противостоящите на делото сили. И при двамата и в действията, и в публицистиката противниците са различни, но и едни и същи - пречещите и рушащите единението на нацията в борбата. При Яворов този мотив е по-силно изразен, защото действията на политици, общественици и журналисти често дискредитират усилията на борците в поробената Македония.

И още нещо сближава публицистиката на двамата гениални поети. И двамата - според своето конкретно време, осъждат безразличието на политическа Европа към страдащите и играта на гонене на интереси на великите европейски сили. А и на съседните нам страни, правещи си свои сметки не в името на българското освобождение. Но докато Ботев обглежда темата по-скоро интуитивно, Яворов се обляга на многобройни неоспорими факти.

При Ботев редакторската и журналистическата дейност е по-позната. За Яворов като редактор и публицист се знае по-малко. Като стореното от него, за да служи на Словото на свободата, е съпроводено с красиви поведенчески жестове. Два пъти той се отказва от материалната сигурност и се лишава от тъй нужната за бита му и за писателството заемана държавна служба. В края на 1901 г. напуска пощите, за да издава 7 месеца “Дело”, независим македоно-одрински лист. В същата 1902 г. известно време е и редактор на вестник “Право”, назоваващ себе си Орган на македоно-одринските интереси.

През 1908 г. напуска Народната библиотека, пак със същите намерения - “да стана вестникар”. И постъпва в редакцията на вестник “Илинден”. Макар скоро след това да е назначен за драматург на Народния театър, не скъсва веднага с публицистиката.

Върховното си редакторо-публицистично дело Яворов извършва с издаването през 1903 г. на “Свобода или смърт”, Бунтовен лист. Той минава границата с Османската империя в началото на 1903 г. и се установява в етнически българското село Ляхово. Там издава за близо 3 месеца като седмичник 12 броя от листа. Той го списва, пишейки с химически молив. Негов помощник е Мицо Кирилиев, който на пишеща машина преписва текстовете. Което е и вестникът, разпространяван с куриери в редица селища в Македония. Пращали го и в свободното отечество. За удивление и преклонение е това, че в неуюта на нелегалността Яворов успява да напише ненадминати публицистични текстове. И в тях да вмести всички сюжети на своята тематика. Е, близостта до народното страдание и бунтовните пропагандни цели го правят по-краен, но все в допустимостта на високата, на художествената публицистика.

Между 1901 г. и 1908 г. Яворов публикува свои статии и в други нередактирани от него издания. Но да не пренапрягам с информация читателите. Те трябва да запомнят Яворов като Ботев. И в публицистиката, и в готовността за саможертва за Отечеството.

Коментари

Задължително поле