6,8 по Рихтер удари Турция

Училища затварят в половин България

Боливия прекратява дипломатическите отношения с Куба

Връщат размера на налога за хазарта (обзор) Обрат в облагането на игрите на късмета с нов законопроект

„Труд Уикенд“ – един вестник за два дни

Говорителка на Тръмп: Следващата седмица трябва да приключи процесът по импийчмънт

Вежди Рашидов е на посещение в Саудитска Арабия Обсъжда програма за културно сътрудничество

ГЕРБ за вота на недоверие: Служебно правителство е пир по време на чума (обзор) Водната криза е от политическо безхаберие, заяви Корнелия Нинова

Евакуираха мол в София заради бомбена заплаха

Министър Ангелкова: Очаква се по-добър летен сезон тази година

Жената на взривилия блок във Варна: С годините агресията започна да зачестява

Рекорден ръст от 14,5% на заемите за жилища Хората спестиха 4,1 млрд. лв. за година

Екстрадират северноирландец, обвиняем по случая с камиона-ковчег в Есекс

Проверили 18 клуба за секс робини (обзор) 89 жертви на трафик спасени от Интерпол

20-годишна влогърка е убита в Русия Публикациите й били провокативни и със сексуален контекст

Яворов набеден в плагиатство Драмата “Когато гръм удари...” била литературна кражба

Пейо Яворов

Антон Страшимиров пуска мълвата, че поетът е присвоил сюжета от някой си Стефан Иванов

Литературната класика е дълбоко оригинална. Тази легенда се разминава с истината. Плеяда таланти са посягали на чуждото. Или поне са нарочвани за “преписвачи”.

В плагиатство са обвинявани Шекспир, Дикенс, Гьоте, Пушкин, Молиер, Волтер, Русо, Флобер, Зола и мнозина други гении на мисълта. У нас първият случай е от 1875 г. Тогава Христо Ботев сочи, че Любен Каравелов е посегнал на Хайне. Публикувал негово стихотворение като свое, сменил само заглавието и го съкратил.

След Освобождението скандалната хроника набира скорост. Иван Вазов плячкосал Гогол, Пенчо Славейков опоскал германската лирика, а Кирил Христов италианската. Елисавета Багряна ограбила Ян Неруда, Йордан Йовков присвоил от Елин Пелин. Николай Лилиев намерил неиздадени стихове на Димитър Бояджиев и се подписал под тях.

Ето го и Пейо Яворов. Той е мишена заради драмата “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”.

На 2 май 1908 г. поетът пише на приятел: “Аз съм… пак на път. Не мисли в прекия смисъл на думата, защото пари нямам да отида дори до Чирпан. Но в главата ми се върти постоянно сюжетът на една драма, който не ми дава мира. Действието се развива в един голям чифлик, под сянката на стари дъбове и лъчите на късно лято.”

Плагиатството далеч не е само директно преписвачество. Сложна материя, в него се преплитат, влиянията, тъй наречените странстващи сюжети и нарочно търсената интертекстуалност. Призракът на “утешителната лъжа” например броди като призрак в литературата. Върху “утешителната лъжа” са изградени “Дивата патица” на Ибсен и “Вуйчо Ваньо” на Чехов, “Бащата” на Стриндберг и “Монна Ванна” на Метерлинг. Върху “утешителната лъжа” лежи и пиесата на Яворов.

Пада гръм – в буквалния и преносния смисъл на думата. След двадесет години една погребана тайна излиза на светло В порядъчно семейство синът е от друг баща. Кой как ще приеме и преживее ехото от сътресението. Утешителната лъжа или жестоката истина е за предпочитане. “Аз си поставих по своему една психологическа задача и се помъчих да я разреша”, обяснява Яворов.

Поетът нахвърля основните щрихи на пиесата, но я изостави заради безпаричие. Става редактор на вестник “Илинден”, после тегли заем и най-сетне е назначен за драматург в Народния театър. Закърпил личния бюджет, Яворов отново хваща сценичното перо, но с друг сюжет. Пише “В полите на Витоша”, чиято премиера е на 1 септември 1911 г. Критиката посреща враждебно пиесата. Най-болезнена е присъдата на Боян Пенев: “Лирикът е попречил на драматурга”.

Яворов обаче не се предава. За да докаже, че има сили в драматургията се връща към първата пиеса. Неговият литературен довереник Михаил Арнаудов хроникира:

На 27 юни 1911 година Яворов ми съобщи за пръв път плана за една своя драма в проект. Оригиналното тук било, че действащите лица са само четири: ни едно повече, ни една слугиня дори, която да се мерне на сцената. Всичките тези лица щели да имат еднакво важни роли, така че драмата да може да се нарече по името на всяко от тях. Ето кое най-много го блазнело да обработи сюжета! Сюжетът бил този: какво ще правят ония четири лица, когато се разкрие тайната им. А тайната е, че синът е син незаконен. В драмата участват мъж и жена, син на тази жена и незаконен баща. Яворов искал да прави, обработвайки подобно вещество, конкуренция на Стриндберговия “Баща” и на Метерлинковата “Монна Ванна”.

На 4 март 1912 г. Яворов слага финалната точка и депозира пиесата в Народния театър. Артистическият комитет я дава на двама рецензенти, единият е проф. Иван Шишманов. Същият месец Арнаудов му гостува да разузнае как стоят нещата: “Шишманов ми прочете рецензията си. В нея той намира предпоставките малко изкуствени, езика не всякога чист, характерите на Попович и Бистра в някои черти неиздържани, в замяна на това обаче хвали драматизма, икономията на лицата и др.”

Яворов споделя с Арнаудов, че около пиесата вече се създават интриги. Опасява се, че рецензията ще даде храна на клюката, защото зложелатели ще я изнесат от театъра. Първо трябвало да публикува текста, а после да го даде за оценка.

В центъра на литературните злобари е Антон Страшимиров. Между него и Пейо Яворов има стара вражда. През 1906 г. Петко Тодоров обявява дуел на Страшимиров и Яворов става секундант на Петко. По правилата на нашето рицарство схватката пропада, но Антон таи мъст, дебне и използва всеки случай да удари Пейо. Излиза в печата с отрицателни рецензии за “Под сенките на облаците” и “В полите на Витоша”.

Сега Страшимиров отново инсинуира. Пуска мълвата, че Яворов е извършил грозен плагиат. Откраднал пиесата “Майката” на някой си Стефан Иванов. Първото заглавие на Яворовата също е “Майката”. Двамата са бивши колеги телеграфопощенци и се консултирали по творчески въпроси. Иванов му дал съчинението си за мнение, а Яворов присвоил сюжета.

На 16 април набеденият чете ръкописа пред Стефан Иванов и още двама приятели. Обсъждат дали е извършена литературна кражба. С ръка на сърцето Иванов признава, че негово произведение е съвсем различно. Пред Страшимиров не се е оплаквал от посегателство. С този аргумент Яворов пуска жалба за клевета в Окръжния съд.

На 17 май Яворов сключва договор с издателя Александър Паскалев. Със заглавие “Под стария дъб” пиесата ще се появи в 3100 тираж. От тях 25 екземпляра на луксозна хартия с автограф на автора. Той ще получи 900 лева хонорар, изплатен на три пъти.

Вече в печатницата Яворов отново сменя заглавието. “Когато гръм удари, как ехото заглъхва” е окончателния вариант. На 22 август той пише на Паскалев, който е на почивка: “Книгата бе раздадена на софийските книжари в петък по пладне и в понеделник е била вече повтор искана от няколко места. Значи – отива. Досега съм слушал само благоприятни отзиви – дори превъзхитени.”

На 17 септември е генералната репетиция в театъра. В най-драматичния момент от постановката актьорът Атанас Кирчев иде с новината, че е обявена обща мобилизация. Мъжете хвърлят костюмите и отиват да обличат униформите. Започва Балканската война – театърът на бойните действия отлага столичния театрален сезон.

Премиерата на “Когато гръм удари…” е на 12 октомври 1913 г. Сценична треска мъчи Яворов. “Той кръстосваше зад кулисите при открита завеса, което бе забранено”, спомня си Вера Игнатиева. Актрисата го моли да не я смущава, защото няма да чуе чаканата репликата. “Ах, да – извинете!”, излиза от унеса поетът.

На нежния лирик не му върви в драматургията. “Когато гръм удари…” е разгромена от критиката като “В полите на Витоша”. Вестник “Реч” дори помества пародия на пиесата с допълнителни персонажи. По време на пародийното действие отвън се чува Антон Страшимиров. “Почакайте малко: сега ще ви кажа аз кой е истинският “баща”, провиква се той и влиза под ръка със Стефан Иванов. “Ето “бащата”, сочи го експертът по плагиатство.

“Ами ти забрави ли делото в Окръжния съд, за дето настояваше, че Яворов е украл сюжета на чужда драма?”, пита Александър Паскалев. “Не, не! Аз не настоявам за това! Не зная кой е бащата… не съм бил свидетел”, дава заден ход Антон, хваща Стефан за яката и го извежда обратно.

От портрет на стената гледа Алеко Константинов. И се усмихва под мустак…

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.