Още е вярна на комунизма

Единствената жива жена-партизанка у нас Мария Хаджииванова навърши 100 години. Баба Муша, както е известна, е родена на 2 септември 1919 година в град Якоруда. Животът й е минал през различни исторически етапи за страната, но тя и до днес остава вярна на комунистическата идея.

В благоевградския й апартамент роднините й бяха спретнали тържество за вековния ий юбилей, като изненадата за нея беше торта, на която бе изработена от шоколад пушка с патрони. Тя винаги е била много горда, че като партизанка е имала пушка и е участвала в акции. Затова и на най-видно място на витрината й в хола стои преснимана снимка от онова време, когато е била млада партизанка с пушка в ръка.

Баба Муша има сурово изражение на кален боец, лицето й единствено се озарява, когато вижда внуците и правнуците.

От вълнение трудно говори, но въпреки това, като видя числото 100 на тортата, каза с чувство за хумор: ооо, не са много, нека изкарам до 150, пък ще видим после. А вие гледайте и догодина да сте на линия на този ден.”

Баба Муша не следва някакви правила за хранене или режим на живот, няма тайна рецепта за дълголетие. Живяла е доста труден живот. Казва, че дълголетието й е вероятно наследствено, майка й Риста е починала на 96 години. Тя има три деца, от които две са починали, а третото - дъщерята Роза сега я гледа и обгрижва. Баба Муша пък казва: „Не знам защо живея, сигурно, за да изживея и живота на починалите ми деца”.

След сто години живот признава, че вече не й се говори за миналото. Но пък политиката й е все в устата, не изостава и всяка вечер гледа с интерес новините.

„За мен никога не е имало дилемата дали да сменя идеалите и партията, аз винаги съм казвала един живот-една партия. А сега, като ги гледам тия днешните, без проблем се пребоядисват и скачат заради интереси от една в друга партия. Тия младите нямат идеали, а само гледат сметката. Това не го приемам”, казва днес столетницата.

Фактите за нея казват, че от 1941 до 1944 г. е била свръзка между 4-та оперативна зона и местното ръководство на якорудския отряд „Никола Парапунов”. От 1944 до 1945 г. заедно със съпруга си Георги Хаджииванов са били партизани в този отряд, действал в района на Белица и Якоруда. Съпругът й е бил политкомисар, а след 9 септември - председател на Окръжния народен съвет в Благоевград.

„Бяхме 106 души партизани от Якоруда. Над 500 ятаци имаше, но не познавах никой от тях, запознах се с някои от тях чак след 9-ти спетември. Днес от дистанция на времето казва, че наистина е имало и такива, които се качвали за по една нощ в гората, после слизали, за да се правят на близки на новата власт.

„У нас идваха ръководителите на 4-та оперативна зона. Като загина Парапунов - убит от засада на Баларбаши, на негово място застана Никола Рачев. А моят мъж Георги Хаджииванов отговаряше за доставката на оръжие за партизаните и за доставката на храни”, спомня си столетницата.

В отряда е имало освен българи и цигани, и мохамедани. Всички искали свобода и никога повече фашизъм.

„Това, че бях само аз жена, не ме правеше различна. Наравно с мъжете давах дежурства, постови, участвах в акции, не е имало разлика. Първо минах обучение и чак след това ми започнаха дежурствата”, спомня си партизанката.

Заради участието й в една от акциите, я награждават със сръбска пушка. Жената признава, че това й е донесло най-голяма радост в живота.

„По-страшно беше, като бях ятачка, понеже нямах оръжие, полицията ни издирваше. А горе в гората беше лесно - имаш оръжие, имаш всичко. Животът на партизаните беше постоянно изложен на опасност, казва баба Муша. Спомня си, че един ден, когато отрядът излязъл в акция, тя останала, за да гледа бременна жена.

Слушала радио и така чула съобщението, че Съветската армия влиза в България. Тогава тръгнали да слизат от гората. Било 9-ти септември.

„Имаше тържества и салюти и всички се поздравявахме с думите: „Надвихме ги”. Това беше думата. Заедно със Съветската армия надвихме.” А после дошли медали и награди.

След 9-ти септември всички бяхме ангажирани да строим нова, свободна България. Трябваше да се строят пътища. За 11 години се местихме 10 пъти. Залесявахме гората над Якоруда. Сваляхме дърва. Местихме се в Разлог три пъти, София два пъти, Благоевград два пъти, Димитровград.

За някои неща партизанката премълчава, не иска да говори. Но казва, че не съжалява за нищо от това, което е направила.

Разказът й допълва внук й Георги: „Дядо ми е лежал в затвора и преди, и след 9.IХ.1944 г. При новата власт известно време бил в София в ЦК на БКП, но не се разбирали с Тодор Живков и го пратили в Димитровград.

Става шеф на мини „Донбас”, но спрял въглищата на половин България, защото на работниците не им било плащано и гладували със семействата си. Заради това го осъждат и вкарват в затвора. Впоследствие го реабилитират и го правят шеф на мина „Чукурово”, която превръща в най-проспериращия рудник в страната. Заради това той става и герой на социалистическия труд. Баба ми е била неотлъчно до него. И двамата са изключително ерудирани и начетени. Той почина през 1988 г. и на погребението се изсипа целият град, плюс 40 автобуса от региона. Всички помним признанието му на един негов рожден ден: „Не съм се борил за това, което стана после”. А последните му думи бяха: „Ние сгрешихме, вас ще ви бесят”, разказа внукът, наследил името му. И до последно в Пиринския край името на Георги Хаджииванов е било нарицателно за честност. След като губи две деца и съпруга си, баба Мария се затваря в себе си.

Партизанката Мария не харесва днешното време, казва, че няма ценности и идеали, всички говорят само за пари, възрастните мизерствали с малки пенсии, пенсионерите гладували и ровели в кофите за боклук. Това живот ли е, ние не сме се борили за това, искали сме да имаме справедлива държава, казва баба Муша и махва с ръка. А погледът й потъва в снимката с пушката.