7 сватби и безброй любови бележат живота на руската кинолегенда

С Йосиф Кобзон се разделят, защото Люся не иска да му роди дете

Обожаваната актриса е като статуетка - има талия 48 см и тежи 53 кг

Андропов нарежда по телефона да й дадат званието „народна артистка“ веднага, тя разбира от новините

Кои бяха лицата и нещата, които белязаха живота ни през втората половина на миналото двадесето столетие? Макар и зад Желязната завеса, българите имаха своите любимци - актьори, изпълнители, спортисти от Изток и от Запад. И тези звезди не бяха по-лоши от днешните. Напротив – 30 или 50 години след това, те все още са недостижими легенди. За всички тях „Труд” ще ви разказва всяка събота в новата рубрика „С любов от...!”. Започваме със съветската примадона Людмила Гурченко, която и днес голяма част от българите обожават. И така: „От Русия – с любов!”.

Людмила Гурченко със сигурност е най-обожаваната звезда на съветското кино. В целия бивш Съветски съюз няма по-коментирана актриса от нея. Животът й преминава буквално като на кино, а тя самата е легенда. Днес в Русия има само още една примадона като нея и това е Алла Пугачова. В България Гурченко също е на най-високия пиедестал. Няма българин, гледал я поне веднъж във филм, и да не е запомнил изящната като статуетка Людмила Марковна - жена с наистина огромен актьорски талант и уникално присъствие на екрана. „Гара за двама”, „Карнавална нощ”, „Пет вечери”, „Сибириада” са само част от великата филмова кариера на Гурченко.

Сравнявана е с най-големите световни звезди от различни периоди на XX век - Марлене Дитрих, Лолита Торес, Лайза Минели, Барбра Стрейзанд... Изиграла е десетки роли, превърнали се в абсолютна класика, и които милионите й поклонници са гледали по няколко пъти. Седем брака, една дъщеря, с която не си говори 19 години, смъртта на любимия й внук Марк (на 16 г. той умира от свръх доза хероин) – всичко това са кадри от филмовата лента на живота й, направили я непревземаема отвън крепост. Непокорна.

Родена е в Харков на 12 ноември 1935 г. И е стопроцентов скорпион. Още когато се ражда, баща й Марк Гаврилович (най-важният мъж в живота й) я орисва – тя ще бъде актриса, звезда. И Люся постига мечтата му. Тя никога не е членувала в партии. Нещо повече – става народна артистка на СССР, без да е партиен член. Когато първият човек в държавата Юрий Андропов гледа филма „Гара за двама” (1982), той е в болница. От титрите на кинолентата той разбира, че любимата му актриса още не е народна артистка на СССР. Веднага вдига телефона и нарежда: Незабавно да й се присъди! Гурченко чува от новините, на път за поредния си концерт в страната, че е получила това най-голямо звание.

Приказката за Людмила започва през 1956-а - тогава на екраните в Съветския съюз излиза новогодишната музикална комедия „Карнавална нощ”. Става чудо – няколко дни след премиерата почти всички момичета в страната си шият същите бели маншони за ръце като на Леночка Крилова – героинята на Люся. И като нея стягат талията си в корсет. Но не при всички се получава този поразителен ефект - изпълнителката на главната роля Людмила Гурченко по природа има много тънка кост и невероятно тънка талия – 48 сантиметра (запазва ги през целия си живот, както и килограмите си – точно 53!). В тази музикална новогодишна комедия Люся пее, танцува – цялата е в страст и зрителите онемяват. Целият Съветски съюз се влюбва в стройната като тръстика красива девойка с пленителна усмивка и бляскави очи. В Леночка Крилова с черната рокля и белия маншон. Героинята на Люся напълно съответства на времето на зараждащото се „размразяване” в политиката. Времето, в което момичетата повече не искат да изглеждат еднакво „като всички”, и жадно гледат към западните идеали.

Успехът е грандиозен - милиони поклонници в цялата страна. И актрисата не бърза да отговаря на писмата им (по нейни признания всеки ден е получавала по над 300 писма) – та тя е само на 21 години. Но вече е успяла да се омъжи и да се раздели. Месеци след главозамайващия успех във филма „Карнавална нощ” за Люся започват и големите неприятности. Казват, че самият министър на културата тогава Николай Михайлов е отсякъл: „Такава фамилия Гурченко, повече не съществува, ще я изстрием.” В московските вестници започват да се промъкват статии за „нечестната и жадна за пари актриса”. След „Карнавална нощ” Гурченко продължава с още един филм – „Момичето с китара” (1958), и всичко е дотук. Предната година в Москва се е провел Световният фестивал на младежта и студентите. Точно тогава от КГБ (съветските тайни служби) пробват да вербуват красивата и своенравна артистка. Тя обаче категорично отказва да доносничи. И кариерата й вече влиза в застой. Партията я порицава, критиката също. И в Москва престават да я снимат. Не я търсят и от други киностудии. Гурченко е забравена. Оттогава тя винаги е смятала, че точно отказът й да сътрудничи на КГБ е „виновен” за „унищожаването й за много години”. Люся започва да се бори сама. Тя участва на ден в по три концерта, за да може да преживява. Обикаля цялата огромна страна, стъпва във всички затънтени места, в заводи, фабрики и изнася своите концерти. Борбата за оцеляване е жестока.

Второто раждане на Людмила Марковна в киното е през 1973-а, когато на екрана излиза филмът „Старите стени” на режисьора Виктор Трегубович. От „Карнавална нощ” дотогава са минали 17 години, в които изумителният й талант търпеливо чака да се отприщи в буйна река. Филмите класика с нейно участие следват един след друг - „Двадесет дни без война”, музикалният „Мама” (в процеса на работа тя си счупва крака на няколко места, но въпреки това не проваля снимките), „Сантиментален роман”, „Идеалният мъж”, „Полети насън и наяве”, за да се стигне до „Сибириада” на Андрей Кончаловски, „Пет вечери” на Никита Михалков, „Любимата жена на механика Гаврилов” на Пьотр Тодоровски, и разбира се до страхотния „Гара за двама” на Елдар Рязанов. Но как да не бъдат споменати и „Любов и гълъби”, „Аплодисменти, аплодисменти...”, „Старите кранти” и още, и още... Хубавите роли просто следват една след друга при нея.

Всички тези филми са показвани и в България при голям успех, но ролята й на сервитьорката Вера Николаевна Нефедова в „Гара за двама” е тази, с която Гурченко остава завинаги в сърцата на българския зрител. Това е знаков филм на т.нар. „руско перестроечно кино”, който още с появата си се превръща в световно събитие. Невероятното актьорско трио – Людмила заедно с Никита Михалков и Олег Басилашвили в ролята на пианиста Платон Громов, е изключително силно и завладяващо. Незабравима ще остане финалната сцена на филма, когато след отпуска Громов закъснява да се върне в затвора, а Вера свири с акордеона, само и само надзирателите да чуят, че той се връща.

Личният й живот целият е изтъкан от митове и легенди, а седемте й брака и няколкото любовни авантюри, които тя не крие, отприщват клюките и писанията за нея. Най-коментиран, разбира се, си остава петият й съпруг, когото тя нарича най-голямата грешка в живота си. Този мъж се казва Йосиф Кобзон и той става диктатор на съветската естрада. Певецът мечтае за дете и умолява Люся да роди, но тя е категорична – не! И започва да го ревнува от неговите многобройни поклоннички. През годините и двамата винаги са избягвали да говорят за отношенията си, може би за да запазят достойнството на всеки от тях, но е факт, че двете големи звезди на Русия никога повече не се срещат и не си проговарят. За по-малко от три години, в които са заедно, те успяват да си кажат доста тежки думи.

Причините за краха им са различни, зависи от гледната точка. Людмила си позволява да напише в книгите си за него: „Представете си да заварите мъжа си в колата, която той лично ви е подарил, с улична проститутка! Що за любов може да е това! Това е гадост! А и той умееше да ми причинява болка. Например с думите: „И какво, всички се снимат, а теб никой не те кани”.

Който и да се докосне до бушуващата от страсти Гурченко знае – остане ли с нея, трябва да забрави за себе си. Трудно се намира мъж, който да издържи дълго на нейната всеотдайност към професията, на темперамента и на свободолюбието й. В средата на 70-те за пореден път Люся е самотна, разделена временно с едни от съпрузите си. И точно в този момент тя се сближава с Владимир Висоцки. Какво има между тях никога не излиза на бял свят, но всички предполагат, че това е поредният й любовен роман. А снимката на Володя ще остане цял живот на видно място в дома й. Последният й съпруг е продуцентът и бизнесмен Сергей Сенин. Двамата се запознават през 1991-а по време на снимките на филма „Секс-приказка” по разказ на Владимир Набоков. Остава с нея до смъртта й.

Актрисата си отива от тоя свят съвсем неочаквано за всички. На 75 години в силен пристъп на остра сърдечна недостатъчност. Вечерта на 30 март 2011-а Людмила неочаквано се хваща за сърцето и се свлича на пода в безсъзнание, умира мигновено и без да се мъчи. Според близки на актрисата, а и според лекари, причина за смъртта е натоварване на сърцето й от претърпяната наскоро операция на тазобедрената става. Като друга причина се изтъкват и многобройните пластически операции – казват, че са над 17, на които Гурченко се подлага, за да изглежда поне 30 години по-млада. През целия си живот Людмила Марковна ще търси собствения секрет на младостта и ще й се струва, че това й се е удало. На 75 години тя изглежда като момиче, готова е на най-голямата болка, за да не издаде възрастта си.

Месеци преди смъртта си Людмила се среща с 35-годишния стилист Аслан Ахмадов (казват, че той бил последната й тръпка, но кой знае). Тя му показва любимата си бяла рокля, ушита от нея, както и обяснява някакъв особен грим. Аслан решава, че това е нейна идея за нов концертен номер, но накрая Гурченко го моли: „Искам така да ме погребете.” Дали актрисата не е предчувствала собствената си смърт? Въпрос без отговори. Но е факт, че изследванията й преди това показват прекрасни данни, че сърцето й е като на... 18-годишно момиче.

На поклонението й се стичат хиляди нейни поклонници. Затворени са улици, хората прииждат и чакат с часове, за да изпратят любимката си. На опашката застава и дъщеря й Маша, с която не са си проговорили 19 години. В ръцете си тя държи любимите цветя на Люся – бели хризантеми. (За съжаление, пет години след това единственатата й дъщеря Мария Корольова умира.)

За себе си Гурченко винаги казва: „Мисля си, че никой не ме познава”. И сигурно е права. Легендите винаги остават самотни, за тях може да се говори всичко.