И някога управниците използвали властта си за лични облаги

Димитър Петков се счита за един от най-успешните софийски кметове, превърнал София от голямо кално село с криви улици и паянтови къщи в модерен европейски град. Даже политическите му опоненти смятат действията му по същество правилни, макар че много от тях са в „сопаджийски“ стил. Именно при Димитър Петков общината осъществява мащабен план за градоустройствени промени. Това налага събарянето на цели квартали, включително древни и знакови за София постройки поради това, че попадат на пътя на новата улична мрежа или че някому изглеждат вехти и грозни. Така са унищожени шест средновековни църкви със стенописи, главно в центъра на града. Вместо тях се построяват, според руския учен Михаил Сперански, „доволно пошли вили във виенски стил“.

Димитър Петков, наречен Свирчо (по името на неговия в. „Свирчо“, под чиято глава пишело „Лист за подсвиркване и подгавряне“), понякога напълно

своеволно и невежествено събарял каквото си е наумил

Това научаваме и от запазени спомени на софиянци. Ето как е съборен, примерно, Чохаджийския хан близо до църквата „Св. Неделя“. Стамболов пише изрично писмо до Димитър Петков да забави това събаряне за няколко години, защото собственикът, негов близък, има малки деца, които разчитат на този доход, нека да отраснат и тогава. Но Димитър Петков дава заповед на пожарникарите да действат. Щом те започват, пристигат взвод стражари и ги прогонват. Долагат за това на кмета и той уж отстъпва, но това е привидно – няколко дни след това, посред нощ, когато спят и министри, и стражари, спорният хан е сринат.

Едва са спасени Ротондата „Св. Георги“, Баня Баши джамия, църквата „Св. Петка Самарджийска“, древната базилика „Св. София“. По повод събарянето на църквата „Св. Богородица пречиста“ - 22 май 1889 г. - скандалът е публичен и грозен. Жените от енорията, научили за предстоящото събаряне, без да бъдат уведомени, за да отслужат молебен и да изнесат с подобаваща тържественост светите принадлежности от църквата, се събират в обедните часове и пречат на разрушителите. Бият камбаната и събират около църквата тълпа от случайни минувачи, която също дюдюка и крещи възмутено. В крайна сметка силата надвива – идват жандарми, които тръгват срещу хората с голи шашки, приставите гърмят във въздуха, пристига и войсково отделение, втурват се „толумбите“ (пожарните помпи) и множеството е разпръснато, а църквата – съборена сред плачове и проклятия. Някои от „подстрекателите“ са арестувани,

има ранени жени и старци

Събарянето на стара София облагодетелства някои от управниците, т.е. развихря се почти нескрита далавера. При събарянето на малки къщички се образуват, според новия регулационен план, нови, маломерни парцелни места, чиито собственици трябва да бъдат обезщетени. Според спомените на Добри Ганчев част от управниците, включително Димитър Петков и Стефан Стамболов, използват подставени лица, за да притиснат и изнудят собствениците да им ги продадат на ниски цени, а после самите те да получат срещу тях от общината урегулирани места, апетитни и за притежание, и за строежи. Приблизително такава е и далаверата със земя в района между София и софийската мера, наречен Юч-Бунар. Тогава тази земя принадлежи на някой си грък, Мимиди, но в един момент се оказва прехвърлена като собственост на Стамболов (по-скоро Мимиди е принуден да „признае“ Стамболов за ортак), а в последствие се оказва натиск над Димитър Петков да прехвърли града зад тези бостани, т.е. цената на земята да се удесетори.

Обект на почти същата проста операция са местата срещу Борисовата градина, от лявата страна на Цариградско шосе, чийто собственик има спешна нужда от средства. Готов е да ги продаде дори за 2 лева на квадратен метър. Стамболов ги купува по лев, а кметът ги „вкарва“ в града, парцелира ги и ги обявява за продан. Според мнозина съвременници

няма нищо нередно и странно

Така правят всички властимеющи. Както казва Димитър Петков веднъж в отговор на нападките, че използва властта за лични облаги: „Ако тези парцели ги купи някой си Исак или Мордохай... ще бъде по вашето разбиране, честно, а пък аз ако ги купя и мене се предаде парцела – безчестно. Аз този морал не го разбирам“ .

Направеното от Димитър Петков е изключително важно и необходимо за София – не става дума само за улиците, за канализацията, за портите на София – Лъвов и Орлов мост, а и за Градската градина и за Минералните бани, дори за създаването на Централните гробища. Но в неговата биография има два факта, които хвърлят сянка върху неговия държавен размах и съзидателна енергия. Това е затварянето на университета заради освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър през 1907 г., както и откритият след смъртта му факт, че като „вътрешен“ министър внасял парите от фонда за подпомагане на бежанците от Македония и Одринска Тракия в своя лична лихвена сметка в БНБ. Както казва един съвременник с въздишка: “Моралът беше такъв“.